Новият паметник на Александър Хайтов пее „Шуми Марица…“ в центъра на Добрич, но зад този монумент не стои история, достойна за човека, изобразен на паметника – генерал Иван Колев, герой от Добричката епопея. Хайтов приема поръчка за статуята, за която вече е спечелил конкурс един от най-големите творци в родната скулптура – проф. Крум Дамянов.

Работата на Дамянов е забележителна, но за жалост е съсипана както от безразличието на община Добрич, от които получава поръчката за статуята, но и от представител на изпълнителната власт – депутата Валери Симеонов, председател на Националния фронт за спасение на България (НФСБ). Той предлага да доплати за паметника лични пари, но с условието друг да го направи. И посочва Александър Хайтов -  негов политически приятел, член на политическия съвет към НФСБ.

Потърсихме Крум Дамянов, за да разберем историята „от кухнята“. Оказва се, че гипсовият калъп на неговия паметник е унищожен безвъзвратно. Дамянов не се наема да го създаде отново – преди година и половина е преживял инсулт, преминал е две операции, а и е на 79 г. Иска му се нещо по-практично – държавата най-сетне да създаде гипсотека, където да съхранява гипсовите калъпи на скулпторните творби, в този етап скулптурните произведения са най-уязвими. В други държави някоигипсотеки дори са превърнати в музеи.

– Какво е чувството да хвърлят работата ви на боклука, г-н Дамянов?

– Чувствам се дълбоко засегнат, защото една работа, взела ми пет години труд, е унищожена… (тази сутрин пред бТВ друг скулптор - проф. Велислав Минеков отбеляза, че "Генералът" на Дамянов е бил най-добрата му работа въобще, б.р.) В този случай са нарушени брутално принципите за положението на художника в обществото, както и на изкуството – не само моето, а на цялото съсловие. Онези, които можеха да ми окажат подкрепа, са двата съюза: на художниците и на архитектите. Но реакция от тях няма. Имам чувството, че няма такива съюзи. Навремето съществуваха т.нар. държавни комисии, които отговаряха за решенията си, а сега няма такива…

– Всъщност и днес има такава комисия – към Министерството на културата, начело с Христо Харалампиев. Според Закона за културното наследство всеки, който реши да вдига паметник, е длъжен да иска тяхното съгласие. Искано ли е съгласието им за онова, което се случи в Добрич?

– Знам, че в тази комисия не е пристигало искане за този паметник.

Но искам да попитам: как може една задача в процеса да работа да бъде променяна? В случая аз имах отношения единствено с Общинския съвет в Добрич.

– Имате ли договор за паметника на генерал Колев с общината? И прекратен ли е този договор, преди да възложат на Александър Хайтов нов паметник?

– Имам договор и той не е прекратен. В мига, в който работата ми беше приета в идейна фаза от тогавашния кмет на Добрич Детелина Николова, когато ми казаха да действам, аз не контролирах какво е ставало.

– В кой момент разбрахте, че има проблем около поръчката на паметника?

– Проблемът настъпи преди 2 години, когато в леярната в Требич започнаха да разпарцалосват гипсовия калъп на 6-метровия оригинал, без да съхранят частите във восък. Тогава разбрах, че няма да стане. Няколко пъти съм предупреждавал да завършат този етап, за да преминат към леенето му в метал. Счупиш ли калъпа – край на работата, няма и метал. Те направиха точно това.

– Какво беше обяснението на Марин Марков – собственика на леярната?

– Няма обяснение. И на Марин, и на жена му обяснявах – жена му ми каза колко харесва главата на коня, оскала да си я отлее да си я има и за себе си, а аз просто я помолих да я приберат вътре, да не отиде по дяволите…

– Така статуята ви отиде по дяволите?

– Точно така. Освен конската глава, изчезна горната част от портрета на генерала…

– Изчезнаха? Откраднати или счупени?

– Режат ги на части – уж под формата да бъдат отляти.

– Не може ли отново да направите калъпа?

– Не, нямам сили за това.

Дворът на ателието му е превърнат в склад за неотлети творби. Дамянов казва, че ще оцелеят до пролетта.

– Някои приемат тази „гнусотийка“ като заслужена от вас – навремето вие сте били сред най-търсените „паметникари“… (Бел. ред. – съпругата на Крум Дамянов – Уляна Малеева – е дъщеря на Атанас Малеев, брата на Мара Малеева, съпругата на Тодор Живков.)

– Да, преди време си обяснявах с това негативите, които обирах. Но от тогава минаха 25 години и днес завистливо-ядосаните вече почти не останаха. Какво да се обяснявам, че бях лауреат още преди да се оженя и да ползвам закрилата на Малеев, ако е имало такава въобще. Винаги съм бил на свои релси, със свои резултати. Карах най-дългата доцентура в архитектурата, защото през цялото време бях зает, правех паметници. Никой не ми е помагал, не ми е ударил рамо, не ми е давал служба.

– За много от паметниците, които сте правел, сте бил на подчинение на Пенчо Кубадински. Как общувахте с него?

– Той ме е карал да променям някои от паметниците, „Асеневци“ например. Като идваше в ателието, го канехме в малката част, нещо да го почерпим, да тръгне разговора и чак тогава да види модела. Ако го види веднага, казва: „Нье“ и напуска. Докато се научим, мина време. Гледам един ден майка ми му нарязала луканка, а той плюе люспите, тя не я е обелила. Питам я после защо, тя казва, че го мрази, защото уволни баща ми в предпенсионна възраст – не искам да говоря за това. Но като му свикнахме на Кубадински, отчетохме, че той беше много по-малко вреден от всички други във властта по онова време. Притежаваше известна точност в преценката за едно художествено произведение. Мъчил ме е 3 години в Стара Загора, смени ориентира на паметника, за да гледа към града, но правилно.

След промените отказах да поемам каквато и да е работа. Последната, когато бях много загазил финансово – беше през 90-те, малки деца имах, приходи нулеви… Едно към 1000 изчезнаха парите тогава и хонорарът за паметника „Асеневци“ в Търново от 130 хил. лв. в банката се сви на 130 лв. Това беше най-големият ми хонорар, който съм взимал някога.

Образи от двора

– След като въпросът кой да прави паметника на генерал Колев в Добрич се оказа политически, зад вас защо не застана БСП?

– Никога не съм бил член на компартията, това е една от гордостите ми. Не бих казал, че съм смел, но отказах да приема членство в БКП, за което гарант за мен бе Георги Йорданов (бел. ред. – министър на културата по тоталитарно време).Произходът ми е друг, баща ми беше член на БЗНС „Никола Петков“, бил е и в затвора след Унгарските събития, защото коментирал нещо публично.

– И все пак покрай съпругата ви сте общувал отблизо с първите хора в държавата по онова време…

– Един-единствен път съм виждал на маса Живков, като изключим случаите, когато ме е кичел с орден. Не съм ходел на срещи. Не се е налагало. Докато Светлин Русев е бил в кръжоците около Людмила Живкова, аз не съм участвал в тях, не съм бил близък с нея. Богомил Райнов пък съм имал причина дори да го мразя, той се отрича от баща си!

– Как ви забелязаха по онова време, за да ви дават толкова големи поръчки?

– С конкурси. Ама истински. Първият ми спечелен конкурс за паметник беше за остров Болшевик. И знаете ли защо още нищо не е построено там? Защото шефът на културата Тодор Атанасов тогава каза, че докато той е на този пост, няма да позволи да се строи на острова. И аз го забавих, провалихме намеренията им, така и нищо не се построи там.

– В Художествената академия сте се засекли с Христо Явашев, общували ли сте си с него?

– Той беше трети курс, аз – първи. Етюдите на първенците на постановките бяха закачени с четири кабъра и неговите винаги бяха най-горе. Харесвах ги много и ги изучавах. Често ходех на Вечерен акт, за да гледам как Христо прави скиците. Малко преди да избяга същият този виртуоз на академичната рисунка започна да замацва, да дращи с туша. Това беше началото на протеста му срещу академизма. По-късно, когато видях какви неща прави, ме изпълни с възхищение – опаковайки една структура, той прави ново произведение, нито една от превръзките му не минава през конструктивните зони. Страшно ми е повлиял! Поглъщах с радост онова, което правеше. Но той има и неща, които не харесвам – например „Портите“, „Чадърите“ също, както и „Плаващите кейове“, а само онези работи, когато неговата намеса дава нови стойности.

– Кристо бяга от България, за да бъде свободен, на вас какво ви донесе свободата след 1989 г.?

– Тогава имах свобода, която днес не притежавам. Нямам пари, търся някой да ми се усмихне, за да отлея поне една работа от тези, струпани тук, в двора на ателието. За кого да ги правя тези неща? Трета реколта виждате, изчезват за 5-6 години. Гипсът е много нетраен материал, счупват се. Каквото успея, отливам, спасявам, поддържам – и се питам защо, защото това ще изчезне до пролетта. За какво ми е тази свобода?

"Площад Славейков"