Николай Поляков: Нужен ни е лидер, готов да бъде посечен като Стамболов

„Анна Каренина“, драматизация по романа на Лев Толстой, е първото ново заглавие в юбилейния 50-и сезон на Театър „София“. Постановката е на режисьора Николай Поляков, а спектакъла ще види първо публиката в Пловдив – на 23 септември, на фестивала „Сцена на кръстопът“. 

Дни преди началото на новия сезон се срещаме с режисьора в градинката зад театъра, пълна с ученици, очакващи цяла година плаване в познанието, пълна и с актьори, готови да се гмурнат в паралелните светове на изкуството. Поляков е в очакване и на срещата с публиката – излиза пред нея с голям текст, за който казва, че в него и да се удавиш, се давиш някак героически, прекрасно. С режисьора, бивш зам.-министър на културата в правителствата на Филип Димитров и на Иван Костов, говорим и за политика – винаги готова да „удави“ всички нас.

Премиерата на „Анна Каренина“ в Театър „София“ е на 30 септември. В образа на Анна ще видим Мила Банчева, нейният съпруг – граф Алексей Каренин – ще бъде Ириней Константинов, а в любовника на Ана – офицера Алексей Вронски – се въплъщава Антон Григоров.

 

– Защо „Анна Каренина“, какво ви привлече в този любовен роман, г-н Поляков?

– Идеята не беше моя, предложи ми я Ириней Константинов. След кратко колебание самонадеяно реших, че ще направя собствена сценична версия на огромния роман и ако се получи, дори ще я поставя. Съзнавах, че по-голямата вероятност е да се изгубя в тези 908 страници, но когато потънеш в дълбоките пластове на едно произведение, дори да се удавиш – ти се давиш героически, някак прекрасно се давиш.

– Добрият текст винаги ли спасява спектакъла?

– Моят театър е старомоден. Защото за мене продължава най-важен да е текстът. Аз се отласквам към въображаемия свят на бъдещия спектакъл единствено от текста. Затова поставям само такива, които ми харесват. И не изпитвам нужда да ги допълвам, компилирам или дописвам, което е станало почти норма за модерност. А добрият текст не винаги гарантира спасението на спектакъла. Защото и най-добрият текст е все още мъртъв свят, който не може да бъде автоматично възкресен на сцената. Необходимо е да се създаде неговата паралелна реалност, която не винаги покрива абсолютно авторовата. Забелязъл съм с какво любопитство драматурзите, с които съм работил, очакват да чуят собствените си думи, изричани дори от още сричащи на репетицията актьори. И това е заради тайнството, когато текстът навлиза в своя паралелен свят… И все пак – в началото е написаното слово.

– Цялата история на Анна Каренина ли разказвате?

– Това не е възможно. Осем части, 239 глави, безброй сюжетни линии и огромна галерия от хора. Но ако избереш ясна и категорична посока на разказа, може да се създаде усещане за покриване на романа. Засега, все още в работен вариант, конструкцията издържа, не се разпилява, макар изкушението да разкажеш всичко коварно и непрекъснато да те съблазнява.

Само слепият не би видял политиката в „Анна Каренина“

– Коя е идеята, която извеждате от „Анна Каренина“?

– Най-хубавото нещо, когато влезеш в театралната зала, е моментът преди вдигане на завесата, трепетното очакването, надеждата, че ще получиш наслада. Което не значи нищо друго, освен че си избрал забавлението. Човек влиза в театъра, за да се забавлява. (Дори театралният критик очаква това покрай работата, която има да свърши.) По време на представлението зрителят може да се е смял от сърце, може да е плакал или да е бил смутен – но той се е забавлявал. Бил е доброволен съучастник в една игра, а защо играе човек? За да се забавлява. Само през забавлението умният театър може да внуши идея или някакво послание на своя съучастник в салона. Но е добре да го прави скрито. Колкото по-малко афишира своята проповед, толкова той е по-близко до зрителите. Ръководя се от този свой възглед, дори когато поставям „Анна Каренина”… Някои смятат „Анна Каренина” за най-добрия любовен роман в световната литература, други го наричат „енциклопедия на руския живот“ в XIX век. И в тази енциклопедия само слепият не би видял, че има толкова много политика. Политика, разбирана не в смисъл тези-против-онези, а в изследване на обществените процеси и хората в него.

– Има ли критика към обществото във вашия спектакъл?

– Разбира се. Обществото присъства със страховита роля в съдбата на участващите в любовния роман. Една от героините казва на Ана: „Ти наруши не закона, ти наруши правилата“. А обществото не прощава нарушаване на правилата. Антагонизмът между закона и морала е извечен, той няма решение. Но тук става въпрос за едно самообградило се висше общество, за една привелигерована каста и за едни мръсни правила, които трябва да бъдат спазвани. Това са обвиненията към Анна. Това са законите на едно престъпно общество. Нещо да ви звучи познато…? Но за да не изпадна в дидактично нравоучение, изцяло се доверих на сценографа Марина Райчинова, на композитора Христо Йоцов и хореографката Анна Пампулова, които знаят как да превърнат политиката в зрелищен театър.

– Споменахте онзи блажен миг преди вдигането на завесата. Всички познаваме и момента, когато започваме да мечтаем кога ще падне завесата… Случва ли ви се да си тръгнете посред спектакъл?

– Не, много рядко. Аз пък напоследък правя спектаклите си с антракт, с милост към зрителя – ако желае, да излезе.

– Давате шанс на зрителя да излезе от „клетката на синята птица“?

– (смее се) Да не забравяме, че не е достатъчно да искаш забавлението. Трябва и да го постигнеш. А то е коварно и трудно се оставя да го уловиш. Изплъзва се задължително на равнодушния занаятчия, но често и на добросъвестния майстор. Режисурата е неблагодарна професия.

– Много театрали у нас не ходят на театър, за да гледат спектакли, а само да изиграят собствените си представления. Кое е събитието в театъра, което ви разтърси миналия сезон?

– „Илиада“, на словенския театър, игран в Сатиричния театър. Започна като всичко, което не понасям в театъра. Ленива статика, 12 наредени в полукръг стола, 12 микрофона, едно пиано и един фризер. Актьори, които говорят на микрофони, кой прав, кой седнал… И не разбрах кога започнах да подскачам от стола, да се радвам, да се смея, не разбрах и защо това се случва с мен. Въобще не си помислих дали е модерно, или е старомодно. Имах друго усещане – колко е прекрасно, невероятно истинско. Това чудо – превръщането на абсолютната условност в очарователна реалност, е великолепно изживяване. Няколко дни говорих само за този спектакъл, досадих и на колеги, и на приятели… Срещата ми с тези актьори беше среща с една друга култура. Впечатляващо говорно майсторство (толкова пренебрегвано у нас!), естествено и неподправено самочувствие на майстори, знаещи за тайните на професията повече, отколкото ние допускаме. Майстори, които с неподправена лекота превръщат един абсолютно литературен текст в театрална игра със спираща дъха емоционалност.

– За съжаление немалко наши актьори излизат на сцената, за да заявят единствено себе си. Режисьорът не успява да овладее тяхно стремление, текстът не минава през артистите, няма спектакъл…

– Това е неизбежно, когато режисьорът не знае какво иска.

– Често като че ли не искат друго, освен хонорара.

– Правенето на спектакъл е като бобслей. В ледения улей ти се бориш с опасността от преобръщане и катастрофа, а не можеш да спреш. Когато влезеш в този улей, по-малко мислиш за чистата комерсия. Там преди всичко те води инстинктът за спасение. Дори когато работата върви добре, страхът, че може би се лъжеш, не те оставя на мира. При мен поне е така. Може би колегите с по-стабилно самочувствие успяват да се спуснат безопасно по хлъзгавия наклон и съвсем справедливо да се подсигурят финансово.

Свикнах с ролята на злодея в театъра

– Преди 20 години като зам.-министър на културата се заехте с реформи и така приехте ролята на злодей, в която останахте в историята на съвременния театър. След новата реформа като че ли излязохте вече от този образ?

– Все още се надявам да остана с някой спектакъл в историята на театъра (усмихва се). Но може би точно ролята, за която говорите, да ми е отредена – ще си я нося, няма страшно. Свикнах с това.

– Преживяхте ли омразата на целокупната театрална общност?

– Защо пък на целокупната? Имам добри – не само професионални, а и човешки – отношения с много, много колеги. Дори по времето, когато се стовариха върху ми проклятията „полубългарин, злодей, убиец на театъра“ и какво ли още не, чувствах и подкрепата на тези, които вярваха, че промяната е не само необходима, но и възможна. А проклятията някак успявах да ги отместя настрани, те не ме омерзиха до степен да забравя откъде съм влязъл в Министерството на културата и как трябва да изляза. Знаех, че никой не е спечелил от присъствието си в администрацията, но общият подем – особено след победата на ОДС на парламентарните избори – и желанието на голяма част от обществото да промени живота си, ме правеха може би малко наивен ентусиаст. Все пак, промяната (макар не и в театъра) се случи. Правителството на Иван Костов направи най-болезнената операция – превърна 80% от държавната собственост в частна. България се раздели с „развития” социализъм. Но за да не е раздялата пълна, едни хора се погрижиха да втълпяват денонощно на доверчивия българин ужаса на полската шокова терапия и благинката на българския „плавен преход”. Днес виждаме къде е Полша след терапията на Балцерович и къде сме ние с плавния си преход.

– Днес сме най-бедната държава в Европа. А в театъра как сме?

– Ами и в театъра сме така. Колкото по-централизирана е системата на управление в театъра, толкова повече усилията се прахосват. Изглежда парадоксално, но цетрализираното управление разпилява творческата енергия, вместо да я канализира. Просто защото творчеството се нуждае от свободна воля, не от канал. Максимално централизираното управлението на театрите, каквото е въобще управлението на всички културни институти, скоро ще доведе до летален изход доста от тях.

– Какво от вашите идеи виждате реализирано днес?

– Три неща бяха основни за реформата, наречена Програма за развитие на сценичните изкуства:

1. Създаване на различни модели театър вместо съществуващия по съветски образец един правилен. Започнаха да функционират както репертоарни, така и продуциращи театрални центрове, открити сцени, театрални лаборатории и „Сцена 6”. Няколко модела вместо единствения, при това с възможност театрите да избират сами според творческия си потенциал и подходящия за региона модел, за който да кандидатстват;

2. Получаване на държавна субсидия само след спечелен конкурс с двегодишна програма. (Успяхме да проведем само два пъти тези конкурси – в Лесидрен още през ноември 1997-а и в Цигов чарк – 1999-а. През декември същата година предстоеше ремонт на кабинета „Костов“ и на министъра на културата повече не ѝ се играеше на театрални реформи. Завесата просто беше спусната – за голяма радост и облекчение на следващото правителство.);

3. Смесено финансиране – привличане на общински средства за издръжка на културните институти. Освободените от смесеното финансиране средства осигуряваха два пъти годишно провеждане на сесии за финансиране на проекти, включително и на частни театри и индивидуални идеи. И най-важното – увеличи се автономността на националните центрове по изкустваха, естественият път към управленска децентрализация…

Какво остана ли? Националните центрове се превърнаха в обикновени безгласни отдели към Министерството на културата, за конкурс за държавната субсидия никой и дума не смее да обели, смесеното финансиране се изроди до срамни на места пазарлъци между държавните културни институти и общинските управи и отново тържествува единственият правилен модел – репертоарният театър.

Ако се чувства оскърбен, защо Рашидов не съди Минеков?

– Как оценявате реформата на Вежди Рашидов?

– Административният акт на Министерството на културата (пресилено е да го наричаме реформа) съдържаше един добър елемент – възнаграждението върху билета. Само че пропуснаха да изчислят необходимия финансов ресурс при евентуалното повишение на зрителски интерес. А когато не си заложил нито един критерий за качество и си допуснал изобретателният българин да те излъже, той ще го направи с удоволствие. Реформата е процес, в който най-важен е честният анализ. Какъв беше анализът на министерството? Обвиниха няколко директори в некъдърност, в натрупване на дългове. Как ще натрупат дългове при все още функциониращата убийствена система „Себра“? Същата система, макар и въведена задължително от Финансовия борд, беше спестена от „лошия” Костов за културните институти, веднага беше стегната около врата им от „добрия” цар и неговия финансов джелатин Милен Велчев. Каква е ползата безсрамно да лъжеш колко велики дела си направил, а в това време културните институти да изнемогват не само от безпаричие. Да изнемогват главно от липсата на културна визия, от липса на перспектива…

Скулпторът Минеков изрече доста тежки думи срещу този министър, любител на псувните, юмручните аргументи срещу полицаи и печените мулташки прасенца по време на всенароден глад. Чудя се защо министърът не заведе нито едно дело срещу своя колега-оскърбител…?

Да, всяка реформа е процес – анализираш направеното, безпристрастно откриваш пропукването на конструкцията и твърдо налагаш необходимите корекции.

– Действително се опитват да коригират правилата, но като че ли бъркат все повече?

– Разбира се, че ще бъркат. Щом министър-председателят нарича бандитските престрелки „бой за паркомясто“, то значи целият модел на управление на държавата е такъв – некомпетентност и безсрамна корупция, просмукала безнаказано всички нива на управление.

Корупцията е чудовище, което може да превърне сравнително почтения човек в жалък слуга. А освен некомпетентност и корупция, властта е оплетена и в тъмни зависимости от още по-тъмни мафиотски кръгове, престъпни формирования, чиято власт е безгранична. Вече са чиста мимикрия такива глезотии като разделение на властите, върховенство на закона и свобода на словото. По всички тези знаци на демокрацията заслужено сме на последно място. И няма болка, няма вик, нищо. Тишина и неподвижност.

– Днешните български творци като че ли разбират изкуството като нещо отделно от процесите, които текат междувременно в обществото. Политическите послания са рядкост на сцената, политиката в изкуството се смята за нещо обидно, мръсно, с което актьорите не бива да се занимават. Очакваме тъкмо от творците да бъдат будители, а те са се барикадирали от външния свят като в абаносова кула. И слизат от там, едва когато са засегнати лично. Защо?

– Получи се тъкмо заради този модел, в който държавата тъне от 2000-а година насам. Откакто през 2001 г. дойде един „спасител“ от Мадрид, всеки ден в съзнанието на българина се набива колко мръсна дума е политиката, колко лошо нещо са политиците, колко отвратителни са партиите и парламентът. Никога не съм могъл да разбера глупостта на хора, които протестират за нещо пред Министерски съвет, но не искали протестът им да бъде политизиран. А какво правите пред най-политическата сграда? Няма искане, което не е политическо.

Хора, трябва да се боите не от това, че искането ви ще бъде политизирано, а от липсата на солидарност и подкрепа. В това отношение ние в театъра имаме страхотна привилегия – събираме 500 души в една зала и имаме правото да проповядваме пред тях. Имаме правото да кажем нещо, да настояваме. Колко опасно е това за една тоталитарна власт – комунистите знаеха добре и затова бяха много по-бдителни и строги към театъра, отколкото към другите изкуства.

– Но колегите ви се отказват от тази сила, на драго сърце.

– Защото постепенно се наложи като лош вкус да имаш позиция по отношение на политиката. Не пристрастие, а просто позиция. Успяха да накарат хората да смятат това за демоде, за примитив някакъв от времето на площадите.

Въртим се в кръг в блатото

– Как приемате новите десни и последното им участие във властта?

– Новите десни, старите десни, левите, средните… Интересува ме персонално човека. Ако ме питате какво мисля за Кунева е едно, за Радан Кънев – второ, за Христо Иванов – трето. Това са различни неща. Не мога да ги събера. Едно перспективно образувание, каквото беше Реформаторският блок, се оказа проблемно впоследствие. То имаше всички данни да извърши пробива, но с настъпването на разрива вътре вече е трудно да говорим за десните или просто за Блока. Трябва да говорим само за отделните личности в него.

– Като режисьор как виждате предстоящата политическа есен?

– Отчаян съм, защото ми се струва все по-малко възможно да се организира разумно нашето общество и по-справедливо – държавата ни. Целият проблем на България е в това – стоим на едно място. Или понякога бавно се въртим в кръг. Но сме си все тук, в блатото. Отчаян съм и заради това, че властта на мръсния капитал, на тайните престъпни сдружения е толкова силна, че скоро едва ли ще бъде разрушена. Нужно е някакво остро, болезнено сътресение.

– Виждате ли човек, който би бил реално полезен в държавното управление?

– Полезният човек може да свърши само отделни полезни неща. Полезни хора има и сега, дори и в това объркано правителство. На България сега е нужен не полезният човек, а полезната политическа сила, която с подкрепата на поне една трета от грамотните ще започне оттам, където спряхме в началото на века. Тя ще излъчи и оня лидер, който ще е готов да бъде посечен като един Стамболов, след като е издърпал каруцата българска от блатото Андрешково.

Но това през тази есен – едва ли. И все пак, като начало, нека заложим на смислената и обещаваща кандидатура на Трайчо Трайков.

Площад Славейков