Седим си онази вечер отвън на природа, обсъждаме положението. Чува се репликата: „Гербаджиите пак ще излъжат...” – и разговорът продължава в друга посока. На хората им е толкова ясно, че гербаджиите лъжат, че изобщо не се спират на въпроса.

Аз обаче се замислям върху явлението „лъжец”. Какво се случва в главата на човек, който лъже всеки ден – постоянно, рутинно, без драми или вътрешно напрежение? Все едно пали поредната цигара.

Навремето и Маргарет Тачър, и Роналд Рейгън бяха силно впечатлени от капацитета на руските комунисти да лъжат по време на важни преговори – да лъжат не само без проблем, но и дори без повод. Ей-така, защото могат.

Рейгън, като по-религиозен от Тачър, е направо бесен, както личи от дневника му. И е още по-бесен от това, че прииждащите във Вашингтон за всякакви преговори руски комунисти не само лъжат, но и крадат: „Наистина ми е притеснително”, пише той, „отново и отново да искам от Конгреса все нови средства за приемане на огромни руски делегации, които всяка вечер опразват минибаровете в куфарите си...”

Как, пита се, да преговаряш с такива хора? Нали ще те излъжат? Или, както пише Чърчил (пак по повод руските комунисти): „Да преговаряш с комунист – това е като да разговаряш с крокодил. Никога не знаеш, дали ти се усмихва или се готви да те изяде”.

Има, обаче, логично обяснение, защо комунистите толкова лъжеха. Според тяхната философия, „абстрактно” добро и зло не съществува. Добро е онова, което помага на Партията. Зло е онова, което й пречи. Оттук: да лъжеш, за да помогнеш на Партията, не е зло.

Ако можеш да минеш без лъжи – добре; ако не можеш – пак добре. Едно и също е. Няма разлика между истина и лъжа, между почтеност и подлост, между достойнство и поквара. Затова комунистите не се впечатляваха, когато ги хващаха в лъжа. Голяма работа – този път не мина, следващият път ще мине...

Та при комунистите лъженето е философски обосновано. Затова в главите им няма драма, когато лъжат. Лъжата е част от цялостен светогледен пакет.

Какво обаче става в главите на сегашните управляващи, когато лъжат без оглед на каквото или на когото и да е било? И също не се впечатляват, когато биват изобличени в лъжа?

Ще кажете: ами те всички са били членове на БКП и оттам са се научили. Прекалено лесно е; не-членувалите в БКП лъжат точно толкова, колкото – членувалите. Има, очевидно, и още нещо.

Може би да гледаме пример по пример.

Да речем, говорителят на ВСС Узунов фрапантно излъга, че съдия Калпакчиев бил взел „по проект” едни 340 000, тайничко от ВСС. В рамките на следващия един час Узунов беше изобличен в лъжа от поне три медии, с документи. И – нищо.

Според здравния министър Москов, ГДБОП е трябвало със сила да разтури Фонда за лечение на деца, тъй като там се били случвали „страшни неща” – вкл., според слуховете разпространявани от чиновници на МЗ, трафик на детски органи. И? Половин година по-късно – нищо. Намерени били девет колекционерски монети и два часовника. Ама не били на арестувания бивш шеф на Фонда.

МВР отново излезе първенец, какъвто го помним поне две поколения назад. За случая Бююк – първия турски гражданин, върнат в Турция за разправа въпреки законите – милиционерите успяха да изкарат поне пет вида различни лъжи, докато се оправдаваха. Всички тези лъжи бяха изобличени. И – нищо. Когато неотдавна изгониха още седмина, милиционерите успяха да изкарат само две големи лъжи. Първата: седмината били нелегални гастърбайтери, тръгнали към Германия. Веднага обаче се оказа, че не са били такива – а са били шефове на полицейски подразделения, журналисти и други съвсем не-случайни бегълци от режима на Ердоган. И – нищо.

Последва втората лъжа: не били искали убежище у нас, макар народната милиция загрижено да им е предлагала такова. И тази лъжа беше светкавично изобличена от роднините на предадените турци. А от МВР – нищо. Следващия път ще мине.

Дойде и този следващ път – и пак не мина. Според МВР-министъра, прегазилият български мотористи турски гражданин бил изискан от Германия, ама германците не ни го били давали. Този път опровержението на лъжата дойде по официален път от германската държава: няма такова нещо; търсим го и когато го хванем, ще ви го дадем.

И – нищо. Хванали са ни в лъжа – голяма работа. По-следващия път ще мине.

След всички тия случки се натрапва въпросът: а колко пъти на ден лъжите на властта все пак минават, т.е. не са изобличени? И какви са пораженията от тях върху нас, данъкоплатците? Част от отговора е, че – крадат от нас, както Рейгън беше разбрал през 80-те години. Друга част от отговора е – лъжата убива. Фондът за лечение на деца, потопил се в лъжи, не праща деца на лечение и така ги обрича. Контролните органи в хор твърдят, че никой не изсича гората – а после тръгват наводнения поради изсечена гора. Или: банките ни са за завиждане, а после се оказва, че почват да фалират. И всеки път някой умира.

Не можем да пресметнем пораженията от хилядите всекидневни лъжи на властта, защото не ги знаем всичките. Затова да се върнем към въпроса – какво им е в главите на лъжците? Що за хора са? Кое ги мотивира да лъжат така, както дишат? Как се стигна до това, да не разбират разликата между достойнство и поквара?

Може би ключът към разбирането ни даде Цецка Цачева, когато ни сведе идеологията на управляващата партия: интересът на държавата е над правата на отделните хора. В разбирането на управляващите, обаче, държавата – това не е справедливост, закон или институции. Държавата – това са те самите, поединично и групово. Борисов единолично „строи”, „дава”, „спира”. Според Узунов от ВСС, въпросът с правото е въпросът, че той самият е „здраво момче”. За министър Москов здравеопазването е населено с „моите лекари”.

Кои, в тази система, са гражданите? Казано ни е, кои сме: „матрял”, който „ни се мотае из краката”. Ние, гражданите, сме нисши. Те, властта – те са висши. Те са „началниците”, които дават, спират, разпределят, гонят, приемат, вдигат, свалят, опраскват.

Точно тук е заровено кучето. ГЕРБ не лъжат, както правеха от БКП, поради стройно изградена философия за доброто и злото. Гербаджиите лъжат по най-древната възможна причина, описвана още от античните автори. Лъжат, защото са конституирали себе си като господари, а нас – като крепостни (роби). Ще рече (по Аристотел) те схващат себе си като „по-висши по природа”. По силата на тази идеология, на нас те не дължат почтеност, порядъчност или добродетелност – защото не сме им равни. Защото сме по-нисши „по природа”; и затова нямаме правото да изискваме от тях онова отношение, което е дължимо само към равните на теб.

Заемането на господарската поза обяснява не само лъженето, но и онази типична за гербаджиите провинциална горделивост, която (освен че е смъртен грях) няма никаква връзка с авторитетността.

От тази история има извод. И той е: нищо няма да се „оправи”, докато не възстановим републиканското равенство, което е в основата на всяко модерно общество и на всеки справедлив правов ред; и което е в момента унищожавано всеки ден от горделивостта и от лъжите на властници, конституирали се като наши господари.

Като начало, можем да започнем да гласуваме за такива – републикански тип – хора на избори. А после: рано да разпознаваме и ефективно да не допускаме до властта ония примитиви, които искат да ни стават господари.

...

Коментарът на Евгений Дайнов е написан за Клуб Z.