Article_top

Тримилионният регион Валония блокира споразумението с Канада, договаряно седем години, правейки смешни петстотинте милиона на Европейски съюз. Унгария на Орбан се запъна срещу разселването на бежанци. Преди това Холандия пък наложи вето на асоциирането на Украйна.

Може да имаме различни мнения по всяка една от тези теми, за едно обаче ще се съгласите: става все по-невъзможно да се управлява. Ветата, които изреждам, вървят против институционалното устройство на ЕС, където има определен ред за взимане на решения. Унгария например е гласувала за разпределението на бежанците по време на Европейски съвет, но Орбан впоследствие – вероятно обзет от идеята да стане вожд на новата Източна Европа – реши, че няма да се подчини. Без да обяви, че напуска ЕС. Представете си утре някой да каже – аз не съм гласувал за този президент, не е моят, не го признавам.

Медийни мислители се палят да ни обясняват, че решенията не се взимали достатъчно прозрачно. Което сигурно е така, например в случая със CETA. Но ако проведете докрай логиката на абсолютната прозрачност, ще си дадете сметка че повече никакви споразумения няма да могат да се сключват, защото на всяка стъпка ще бъдат блокирани от протести – все някой някъде ще бъде настъпен, особено когато става дума за стотици милиони човешки същества. Представителната демокрация е за това, за да излъчи хора, които да огледат безпристрастно /това е идеалът, нали така?/ проблема отвсякъде, да намерят най-добрия баланс. Непосредствено заинтересовани групи няма как да стигнат до приемливо за всички решение, трябва арбитър. Ако излъчените представители сключат лоши договори, те просто ще бъдат свалени от власт, така си представяхме до скоро демокрацията. Но времето се ускори и вече никой няма време да чака резултати, ветата се налагат в крачка.

Политика на „прът в колелото”

Ние и румънците също се направихме малко на ветократи, като поставихме ултиматума за безвизово пътуване до Канада. Политиката за поставяне на прът в колелото у нас обаче се случва по-скоро на местно ниво – говоря за борбата срещу бежанските центрове. Феноменът е известен като НМЗД - „не в моя заден двор“ ("Not in my back yard”). Съгласен съм значи принципно, че има нужда от даден проект, но не искам да е близо до мен, защото ще ми пречи. НМЗД-протестите не си играят с вратички в правото като споменатите вета, а просто бунят медийни страсти, пред които политиците и особено тези от ГЕРБ обикновено отстъпват. Нали си представяте как може да се развие тази тенденция? Утре решават да строят някъде старчески дом, в други ден – военна батарея. А местните – йок, НМЗД! Вече няма единна национална територия, така ли излиза? Всеки е приватизирал периметъра си.

Поставете сега тази тенденция в перспективата на общото разпадане на света, в който живеем. Първо се фрагментира потреблението: започнаха да индивидуализират стоките, да ги таргетират все по-прецизно към вашия профил. После големите предприятия се разпаднаха до каскади от подизпълнители и франчайзи, където всеки по веригата има индивидуален договор, отговорности, заплащане; и неусетно започнаха да звучат нелепо старите понятия за колективен трудов договор или класов интерес. Успоредно изчезна идеята за висока нормативна култура - всеки стил, вкус доби правото свободно да се заявява на публичната сцена.

И ето че накрая разпадането на общите неща стигна до политиката. Изборите в САЩ ни припомниха, че всеки щат прави избори по различен начин, навсякъде законите в тази мегаимперия са всъщност различни. Но шампион тук, разбира се, е Европейският съюз, за който, струва ми се, днес подхожда определението на Карл Краус за Виена в началото на 20-ти век: „лаборатория за дезинтегриране на света“. Едни страни са в еврото, други не; едни са в Шенген, други искат да влязат, трети не искат да влизат; едни като Обединеното кралство са гласували да напуснат, но не са напуснали, а част от тях /Шотландия/ се кани да остане; други като Унгария или Полша са де факто напуснали, но продължават да получават евро-милиарди.

Ако опитаме да осмислим този процес, виждаме опита на всеки да нагоди закона към себе си, към своя „заден двор“. Принудата, не дай си боже насилието, днес са тотално делегитимирани - силният е по определение лош, всяка възможна консултация има тенденцията да продължава безкрайно, демократичният изблик за слагане на „прът в колелата“ е легитимен във всеки един момент, а въпреки протестната енергия недоверието към далечните центрове на властта не намалява, а точно обратното.

Отвъд интереса на собствения частен двор

Моля да не ме разберете погрешно, не съм враг на демокрацията. Въпросът е, че тя трябва да е възможна отвъд племето и квартала – на по-големи пространства, в които общите решения важат за всички. Да извоюваш специално третиране на твоя случай не е демокрация – това ни връща в предмодерните епохи на привилегиите „тип Копривщица”, където турчин не е могъл да замръква, а кадъна да ражда. Разбира се никой не си признава, че иска специално третиране, всички се позовават на някакви принципи, само че тези принципи се мислят не откъм интереса на цялото, а на собствения ми частен заден двор.

Погледнете как действат ветократите: избират си една тема, изваждат я от контекста и я превръщат в обект на ярост. Унгария отказва бежанци, но не отказва европейски фондове. Значи когато ще получават, подписаните колективно решения важат, когато трябва да дадат нещо – не. Или вземете нашите борци против бежанските лагери – днес отказват национална солидарност, утре ще искат пощи, болници, пътища за селата си.

А може би ветократите изобщо не се вълнуват за доброто на обществата ни, може би те действат като терористите: заплашват, че ще пратят всичко по дяволите и искат откуп. Под формата на власт.

Препечатваме анализа от Дойче веле.

 

Тримилионният регион Валония блокира споразумението с Канада, договаряно седем години, правейки смешни петстотинте милиона на Европейски съюз. Унгария на Орбан се запъна срещу разселването на бежанци. Преди това Холандия пък наложи вето на асоциирането на Украйна.

Може да имаме различни мнения по всяка една от тези теми, за едно обаче ще се съгласите: става все по-невъзможно да се управлява. Ветата, които изреждам, вървят против институционалното устройство на ЕС, където има определен ред за взимане на решения. Унгария например е гласувала за разпределението на бежанците по време на Европейски съвет, но Орбан впоследствие – вероятно обзет от идеята да стане вожд на новата Източна Европа – реши, че няма да се подчини. Без да обяви, че напуска ЕС. Представете си утре някой да каже – аз не съм гласувал за този президент, не е моят, не го признавам.

Медийни мислители се палят да ни обясняват, че решенията не се взимали достатъчно прозрачно. Което сигурно е така, например в случая със CETA. Но ако проведете докрай логиката на абсолютната прозрачност, ще си дадете сметка че повече никакви споразумения няма да могат да се сключват, защото на всяка стъпка ще бъдат блокирани от протести – все някой някъде ще бъде настъпен, особено когато става дума за стотици милиони човешки същества. Представителната демокрация е за това, за да излъчи хора, които да огледат безпристрастно /това е идеалът, нали така?/ проблема отвсякъде, да намерят най-добрия баланс. Непосредствено заинтересовани групи няма как да стигнат до приемливо за всички решение, трябва арбитър. Ако излъчените представители сключат лоши договори, те просто ще бъдат свалени от власт, така си представяхме до скоро демокрацията. Но времето се ускори и вече никой няма време да чака резултати, ветата се налагат в крачка.

Политика на „прът в колелото”

Ние и румънците също се направихме малко на ветократи, като поставихме ултиматума за безвизово пътуване до Канада. Политиката за поставяне на прът в колелото у нас обаче се случва по-скоро на местно ниво – говоря за борбата срещу бежанските центрове. Феноменът е известен като НМЗД - „не в моя заден двор“ ("Not in my back yard”). Съгласен съм значи принципно, че има нужда от даден проект, но не искам да е близо до мен, защото ще ми пречи. НМЗД-протестите не си играят с вратички в правото като споменатите вета, а просто бунят медийни страсти, пред които политиците и особено тези от ГЕРБ обикновено отстъпват. Нали си представяте как може да се развие тази тенденция? Утре решават да строят някъде старчески дом, в други ден – военна батарея. А местните – йок, НМЗД! Вече няма единна национална територия, така ли излиза? Всеки е приватизирал периметъра си.

Поставете сега тази тенденция в перспективата на общото разпадане на света, в който живеем. Първо се фрагментира потреблението: започнаха да индивидуализират стоките, да ги таргетират все по-прецизно към вашия профил. После големите предприятия се разпаднаха до каскади от подизпълнители и франчайзи, където всеки по веригата има индивидуален договор, отговорности, заплащане; и неусетно започнаха да звучат нелепо старите понятия за колективен трудов договор или класов интерес. Успоредно изчезна идеята за висока нормативна култура - всеки стил, вкус доби правото свободно да се заявява на публичната сцена.

И ето че накрая разпадането на общите неща стигна до политиката. Изборите в САЩ ни припомниха, че всеки щат прави избори по различен начин, навсякъде законите в тази мегаимперия са всъщност различни. Но шампион тук, разбира се, е Европейският съюз, за който, струва ми се, днес подхожда определението на Карл Краус за Виена в началото на 20-ти век: „лаборатория за дезинтегриране на света“. Едни страни са в еврото, други не; едни са в Шенген, други искат да влязат, трети не искат да влизат; едни като Обединеното кралство са гласували да напуснат, но не са напуснали, а част от тях /Шотландия/ се кани да остане; други като Унгария или Полша са де факто напуснали, но продължават да получават евро-милиарди.

Ако опитаме да осмислим този процес, виждаме опита на всеки да нагоди закона към себе си, към своя „заден двор“. Принудата, не дай си боже насилието, днес са тотално делегитимирани - силният е по определение лош, всяка възможна консултация има тенденцията да продължава безкрайно, демократичният изблик за слагане на „прът в колелата“ е легитимен във всеки един момент, а въпреки протестната енергия недоверието към далечните центрове на властта не намалява, а точно обратното.

Отвъд интереса на собствения частен двор

Моля да не ме разберете погрешно, не съм враг на демокрацията. Въпросът е, че тя трябва да е възможна отвъд племето и квартала – на по-големи пространства, в които общите решения важат за всички. Да извоюваш специално третиране на твоя случай не е демокрация – това ни връща в предмодерните епохи на привилегиите „тип Копривщица”, където турчин не е могъл да замръква, а кадъна да ражда. Разбира се никой не си признава, че иска специално третиране, всички се позовават на някакви принципи, само че тези принципи се мислят не откъм интереса на цялото, а на собствения ми частен заден двор.

Погледнете как действат ветократите: избират си една тема, изваждат я от контекста и я превръщат в обект на ярост. Унгария отказва бежанци, но не отказва европейски фондове. Значи когато ще получават, подписаните колективно решения важат, когато трябва да дадат нещо – не. Или вземете нашите борци против бежанските лагери – днес отказват национална солидарност, утре ще искат пощи, болници, пътища за селата си.

А може би ветократите изобщо не се вълнуват за доброто на обществата ни, може би те действат като терористите: заплашват, че ще пратят всичко по дяволите и искат откуп. Под формата на власт.

Препечатваме анализа от Дойче веле.

Коментари

Лаборант Ваню's picture
Лаборант Ваню
Лаборант Ваню

Дълго и увлекателно четиво с три дребни дефекта.

Първият е, че очевидно липсват познания за историческото развитие на ЕС. Вторият е, че му липсва аналитичен подход. Третият е, че е писано за "демокрацията" каквато е била в 18-ти век.

Проблемът на ЕС е един - липса на посока.

Липсата на посока е исторически обусловена идва оттам, че корените на ЕС са изначално антидемократични.

Европейските общности бяха обикновен картел на големите производители на горива и стомана, на който администрацията на Айзенхауер даде политически пълномощия, за да "обедини Европа", т.е. да направи от нея щит на Щатите срещу "съветската заплаха".

Не тази с танковете и ядрените оръжия (това беше защитна тактика, отговор на предвоенните и следвоенни планове на Запада за унищожаването на СССР), а на заплахата от разпространение на съветските идеи за равенство, социални придобивки и т.н., на които републиканските администрации на САЩ винаги са били лют враг.

Мотивите на самия Айк може да са били и по-светли, но ... хотел как лучше, а получилось как всегда, потому что товарищи с Уолстрийта помогли.

Така или иначе, моделът на съюз на едрия бизнес и назначените политици (политиците във всички важни органи на ЕС - без ЕП, който не е особено важен - са назначени, а не избрани), който в научната литература обикновено се нарича "олигархия" се утвърди като основа на ЕС.

Това е и причината ЕС да бъде недолюбван не само на изток, където уж имало "хибридна война" срещу него, а и в най-развитите членове на Съюза като Холандия и пътниците за навън в УК.

Непрозрачните механизми за взимане на решения от "европейския елит" съществуват именно заради този картелно-олигархичен генезис на съюза.

А бунтовете срещу тези решения и преразпределението на благата в ущърб на някои групи са съвсем естествени.

Исторически погледнато, "представителната демокрация" има генезис, доста подобен на олигархичния модел на ЕС - тя е резултат на битка между абсолютния монарх, управляващ по някаква там традиция ("божия воля") и едрата буржоазия, която започва да иска права.

След като марксизмът посочва, че не само "бароните на индустрията" имат такива права, а и всички останали, започва епична борба за това тези права да станат реалност. Тя е дълга и кървава, универсалното право на глас (следващата стъпка към пряко волеизявление) идва векове след Великата Харта ;)

Тези на жените и "цветните" малцинства - още по-късно и далеч не навсякъде ;)

Тази система е двоен компромис. От една страна, олигархията разбира, че без права, пролетариите действително имат само едно за губене. От друга, чисто икономически в епохата на бавните комуникации разходите за "пряка" демокрация са огромни. Затова през миналия век се утвърждава моделът, който "клишираните демократи" приемат - този на непряката, делегирана "демокрация".

Днес обаче е 21 век, развитието на информационните технологии практически премахна бариерата на комуникационните разходи и фактически създаде база за истинска пряка демокрация.

Ролята на умната държава щеше да е да подготви народа си за нея с образование и подходяща инфраструктура.

Това обаче се отрича от мисленето, създало се преди ерата на интернет, което не разбира нито от икономика, нито от информационни технологии, нито от необходимостта дървените философии да се заменят най-сетне с научен подход в управлението, каквито напътствия ни дава науката и великите съветски и американски фантасти от 50-тте и 60-тте. Четете Азимов и Ефремов, ако не ви стига акъла за Максуел, Айнщайн, Бор и съвременната икономика.

Съпротивата на мисленето от миналия век е разбираемо - неук старчески консерватизъм. Съпротивата на олигархията е още по-разбираема - заплахата от загуба на привилегии и печалби.

А за да оцелее Европа, тя трябва да се откаже от картелно-ксенофобския си произход и да прегърне идеята за единна държава с модел на управление, който е асимптотично пряка демокрация, при това с ясен път към нея.

В противен случай, разпадът е неминуем.

Това е значението на протеста "тип Копривщица", а не някаква "привилегия".

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията