В търсене на силния лидер

Появата на Доналд Тръмп в битката за Белия дом в началото изглеждаше като атракция. Кандидатът медиен магнат и бизнесмен демонстрираше разкрепостено поведение и изглеждаше, че ще придава цвят, ще вкарва шоу елементи в иначе строго разчертаната схема на президентската надпревара. Дори и политически некоректните му изказвания отначало бяха на границата на забавното, постепенно обаче езикът му, в който не просто надминаваше и надминава добрия тон, но често даже насажда и омраза, спря да изглежда така безобиден. Постепенно и от проектоклоуна на кампанията Тръмп се превърна във феномен със стабилни поддръжници.

Той изглежда добре дошъл контрапункт на това, което представлява управлението на Барак Обама – твърде толерантно, според някои колебливо, ориентирано към малцинствата и към социално ощетените обществени групи.

Тръмп е поредното олицетворение на търсенето, на копнежа по силния лидер, който решава всички проблеми, знае рецептата. Открай време е изглеждало привлекателно един човек да получи много власт – да дойде някой със силната ръка (по някакви причини образът обикновено е на мъж), но опитите никога не са свършвали добре. В случая с Тръмп обаче това се случва в крепостта на либералната демокрация САЩ.

Една от притеснителните тенденции днес е броят на хората в различни части на света, които са убедени, че трябва да се доверят на великия водач. Търсенето на спасителя вместо битката за изграждането на работещи институции, които се балансират и контролират помежду си, става все по-разпространено в наши дни. От Китай чак до… оказва се, Америка.

След края на студената война и краха на Съветския съюз изглеждаше, че всички искат да следват западните ценности, че демокрацията ще разцъфти в цял свят, ще завладява нови и нови територии, че времето на всички световни диктатори и злодеи е преброено. Тази розова перспектива четвърт век по-късно изглежда силно преувеличена и неоправдана. А ентусиазмът от онова време отстъпва място на тревожни тенденции, в които се комбинират популизъм, насаждане на омраза към различните като източник на беди, опростяване на икономическите рецепти за развитие.

Самозабравилите се соцвластелини

От бившата съветска империя веднага се родиха „чудесни“ и доста жилави автокрации в Централна Азия, които днес са практически монархии. С пожизнено управление и наследник със собствена кръв.

Примерите изобилстват – в Азербайджан синът Илхам Алиев наследи бащата Гайдар, който стоя на „престола“ до смъртта си на 80 години. В Узбекистан до смъртта си през септември 2016 г. властваше 78-годишният Ислам Каримов, който беше несменяем президент на страната от 1991 г. Друга мощна държава от региона – Казахстан, е управляван от 75-годишния Нурсултан Назарбаев, който кара „едва“ четвърти мандат и е „първи и единствен президент на държавата“. В резултат на проведените през 2011 г. предсрочни избори беше преизбран за президент до края на 2016 г. Тогава вероятно ще мисли за нови трикове и промени в конституцията, които да му осигурят нужната приемственост. Назарбаев е от съзвездието държавни глави, които си управляват от началото на създаването на „демократичните републики“ след края на СССР, а преди това са били първи партийни ръководители.

По подобна схема действа и президентът на Беларус Александър Лукашенко (известен още и като „последния диктатор на Европа“, макар че ако тревожната тенденция се съхрани, може съвсем да не се окаже последен), който явно подготвя за свой заместник във властта 11-годишния си син Коля, като го води навсякъде, дори и на сесии на Общото събрание на ООН. В социалните мрежи вече говорят за „принца на Беларус Николай Първи“.

В тези държави се действа по волята на един човек, опозицията е слаба, човешките права са потъпквани, корупцията процъфтява, няма свободни медии, а ресурсите са в ръцете на ограничен кръг хора, приближени на властта. Тези еднолични властелини дотолкова се самозабравят, че си поръчват статуи или кръщават на себе си цели градове.

Култът към личността в най-мощните държави

Подобно е положението и в някои от най-големите държави в света въпреки особеностите на всяка една от тях. В Китай харизматичният и могъщ Си Дзинпин все повече затвърждава култа към личността си. Според някои наблюдатели той е консолидирал властта в ръцете си в степен, в каквато не се е случвало от времето на Мао Дзедун.

Какво се случва в Турция? Реджеп Таийп Ердоган последователно действа срещу демокрацията и все повече налага едноличната си власт, като се отклонява от устоите на светската република. С действията си той си създава все повече и вътрешни, и външни врагове. Непрекъснатите упреци към НАТО и Запада заради кюрдите, както и скорошният конфликтът с Русия са сред последните изяви на управлението.

Сблъсъкът с Москва заради сваления руски самолет в много медии неслучайно беше лаконично, но образно описан като битка „цар vs султан“. И двете държави – и Русия, и Турция – са управлявани с авторитарен стил на вземане на решения. Нито икономическите трудности, нито последните разкрития за „сериозното“ лично богатство от над 2 млрд. долара на руския президент, нито съмненията за разправа с политическите противници могат да откажат руснаците от обожанието, с което се отнасят към Путин. Той е техният защитник и водач, даже завоевател на нови територии, а рейтингът му само от "скромност" не е 99%. Едно от скорошните решения на властелина на Кремъл е създаването на Национална гвардия, нещо, което мнозина оприличиха на изграждането на лична войска, която да пази руския президент.

В държави като Китай, Русия или Турция (и напоследък Абдел ал Сиси в Египет с неговия военен режим) „традицията повелява“ да се бленува за силната ръка, за бащата на нацията, за онзи, "който е строг, но знае най-добре".

Заразен ли е примерът на Орбан

Тенденцията обаче обхваща и държави членки на ЕС. До култ към личността тук не се е стигнало. Но опити към все по-силна концентрация на власт в един център–един човек не липсват, при това радващи се на сериозно масово одобрение.

Моделът на силната ръка в съюза намира най-силен израз в управлението на унгарския премиер Виктор Орбан, който през годините претърпя доста внушителна метаморфоза – от демократичен водач, основател на ФИДЕС, партията, която олицетворяваше промяната в първите години, в държавник с доста спорни решения, които ограничават извоювани права и свободи. Въпреки засилващите се критики откъм европейските институции Орбан си се радва на сериозна подкрепа вътре в страната си (макар че расте гражданската опозиция спрямо него) и спечели с внушително мнозинство последните парламентарни избори, той има ясни икономически цели, често изнервя Брюксел - реши да даде „отпор“ на приема от Унгария на бежанци и мигранти.

По стъпките му върви и друг централноевропейски лидер – Ярослав Качински в Полша. Макар и без пряко лично участие във властта, той дърпа конците, като стои начело на управляващата „Право и справедливост“, а Полша изглежда, че все по-силно „се орбанизира“. Качински и Орбан са дуетът, който най-силно обтяга политиката в ЕС напоследък и е начело на похода срещу либералната демокрация в източната част на Европа. Малко след като поеха пълния контрол върху страната (президентът Анджей Дуда също е от "Право и справедливост"), новите управляващи в Полша тръгнаха към овладяването на Конституционния съд, публичните медии, разузнаването и дипломатическата служба. Тези повеи на авторитаризъм в държава, доскоро пример за успешна интеграция в ЕС, са доста тревожни. Качински овладява всички власти, а поляците изглеждат склонни да му го позволят.

"Малки" балкански чудовища

Балканите, които напоследък са окуражавани отвън, защото пред света обичат да демонстрират примерна евроатлантическа ориентация, също са място, в което доста волно цъфтят авторитарните тенденции и режимите вътре в страните, често действат далече от демократичните практики. От Черна гора до Македония начело са лидери, които чудесно са усвоили изкуството да казват на Запада това, което иска да чуе, а у дома си да си правят каквото знаят. Вероятно ги търпят, защото е важно да се неутрализира или намали силното влияние на Русия в тази част на Европа. Геополитическите цели, както често става, насърчават раждането на малки балкански чудовища. В регион, в който демокрацията все още се отработва, идеята за силния лидер намира много топъл прием.

През последните години регионът, изглежда, се справя добре. През 2013 г. Хърватия стана член на ЕС, Сърбия води вече преговори за присъединяване. През 2014 г. Албания също като Черна гора и Македония получи статут на кандидат-член. НАТО отправи официална покана за членство към Черна гора през миналия декември. Албания и Хърватия са членки на НАТО още от 2009 г. И т. н.

Под сянката на тези успехи в опитите си да отглеждат демокрация и евроатлантически съюзници, които да противодействат на руското влияние, западните държави обаче пропуснаха или си затвориха очите за раждането на малки (като територии, не като размах) автократични режими на Балканите, в които цъфтят корупцията, непотизмът и склонността да се гледа доста повърхностно на зачитането на човешките права. Тези управници обезсилват вътрешните си опоненти, като се съюзяват с олигарсите, които обикновено разчитат на държавата за своето богатство, медиите и съдебната власт са под контрол.

Класическият пример е Мило Джуканович, чиято социалистическа партия е на власт вече 25 години в Черна гора. Минибалканската държава с около 650 хил. жители отдавна се е превърнала в персоналното царство на Джуканович и фамилията му.

В Косово твърде спорната репутация на Хашим Тачи не попречи той да стане и президент, като продължава да бъде поддържан от западните сили. В Македония лидерът на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски, срещу когото опозицията в страната става все по-силна, също пробва да установи автократичен режим.

Къде сме ние

В България, макар и далече от крайни форми на идеята за великия лидер, за спасителя на бял кон, за демократичния Тато, някаква нова форма на авторитарния режим на Тодор Живков съвсем не е непозната. Изразът „някой, който да дойде и да ни оправи“ е много показателен.

Този голям водач беше провидян у Симеон Сакскобургготски, който за добро или лошо обаче повече се интересуваше от имотите си, отколкото от едноличната власт. Бойко Борисов до голяма степен притежава и умело борави с реториката, гъвкавостта и с жестовете (поне популистките) на Аз-управлението. Дори и в собствената си партия обаче той не е единственият център на власт. В сложно конфигурираното управление той по-често играе ролята на балансьор, жонгльор между различни интереси. В тази си битност обаче той не пести популистки ходове, като така обезврежда появата на по-краен олицетворител на тежнението към твърда ръка. Защото то не е напуснало българите, социологическите изследвания регулярно отчитат доста силни подобни нагласи. Те растат, докато основните институции регистрират все по-ниско ниво на доверие. Това тежнение намери най-скорошен израз в избора на Румен Радев - генерал, при това пилот от ВВС, за президент на България с неочаквано внушително мнозинство.

И Западна Европа става все по-уязвима

Дори и Западна Европа изглежда все по-уязвима под напора на несистемни партии със запомнящи се лидери, които размахват плашило на мигрантите, гордеят се с ксенофобията си и проповядват нуждата от твърда ръка.

Изследване на фондация „Фридрих Еберт“ отпреди 5 години отчете, че все повече европейци предпочитат авторитарната форма на управление пред парламентарната демокрация. Както и че все по-широко се разпространяват расизмът и антисемитизмът. Проучването беше проведено в осем страни на Европейския съюз – Германия, Великобритания, Франция, Италия, Португалия, Полша, Унгария и Холандия.

Според него почти всеки трети германец би искал да вижда начело на държавата „силна личност”, необвързана със задължения пред парламента и избирателите. Нещо, което доста прилича на диктатор. 40% от анкетираните във Великобритания и във Франция имаха подобни възгледи, а в Португалия и Полша този показател надхвърляше 60%.

Сериозните успехи на водачката на ултрадесния Национален фронт във Франция Марин льо Пен стана „барометър” на протестните настроения. Австрия беше на косъм да избере краен националист.

Откъде тази засилваща се вълна на авторитарност?

Във времена на криза нараства нуждата от персонификация на властта, желанието да се появи силна и харизматична личност, която знае какво прави, и да свърши важната работа, да покаже пътя, да накаже лошите, да даде на добрите, да зарадва всички с избуяващ популизъм, който обикновено се изразява в грижа за децата и майките – трябва да се насърчава раждаемостта, за да се плоди нацията, в грижа за принципно онеправдани социални слоеве и т. н. Местоимението е „Аз“, а институциите, доколкото съществуват и функционират, са само фасадата на еднолични действия и решения.

В днешно време има много институции в иначе демократични държави, които се управляват авторитарно, твърди Стивън М. Уолт във „Форин полиси“. Той дава за пример големи бизнес корпорации, които се ръководят от една личност или университети и т.н. Едва ли не това е естествен порив хората да търсят едноличния лидер.

Тези ръководители се отчитат пред бордове, управителни съвети, но въпреки това те са тези, които решават.

„Обикновено тези организации са доста далеч от демокрацията и хората на върха получават подчинение от тези под тях. Според мен много модерни институции се управляват по основно авторитарен модел дори и в много демократични общества. Като вземем предвид, че сме заобиколени от могъщи хора, които са богати и известни, защото се справят добре в даването на заповеди и в това да накарат хората да ги следват, дали е толкова изненадващо, че много хора са силно привлечени в прилагането на подобен модел и в политиката? Добавете и сегашната обсесия с различни програми и курсове, които обучават големите лидери, и тогава виждате, че много хора са убедени, че ключът към успеха е да сложиш правилния човек на върха на организационната верига“, обяснява ученият от Харвардския университет. „Веднъж влезли в тази базисна парадигма, вие вече сте на път да се превърнете в послушен търтей.“

Съществува и друга причина – търсенето на силната ръка, на великия водач е отказ да полагаме усилие и да участваме активно и дейно, осъзнато в политиката, отказ в голяма степен от гражданските ни права. Изборът между различни партии, техните програми, идеологии изисква ангажираност и осъзнатост, желание да упражняваме контрол, да гласуваме, да действаме активно, да участваме. Авторитарният режим ни спестява това усилие. Някой решава вместо нас.

Разбира се, освен историческите обяснения и фактът, че либералната демокрация е доста ново постижение, а многовековната традиция е на налагането на личната воля на царе, императори, султани и различни диктатори, освен психологическите обяснения и препратките към други организационни модели има и една основна причина – кризата на съвременните демократични институции, загубата на харизма и привлекателност у много от политиците, отглеждани и дресирани от партийната дисциплина, постоянното подозрение, че те са корумпирани и некадърни, както и превръщането им в източник на разочарование в публиката.

Либералната демокрация има своите проблеми, а системните партии са в криза – макар и в различна степен в отделните страни.

Така се стига до магическата формула, която обяснява без усилие световните процеси „Всички са маскари“ във властта и трябва да бъдат наказани.

Световна финансова криза, засилваща се терористична заплаха, война в Сирия, нестабилност в много региони на света, бежански вълни, Европейски съюз, който изпитва все повече затруднения да продължи да функционира в сегашния си вид – всичко това са фактори, които създават проблеми и напрежение в действието на демократичните институции и засилват недоверието към тях. Сравнителни изследвания регистрират продължаващ спад на доверие към тези институции в западните държави. В по-младите европейски демокрации липсата на одобрение от страна на гражданите е още по-голямо.

Основен фактор е и задълбочаващото се неравенство в света. Проучвания на международната неправителствена организация „Оксфам“ разкрива стряскащи данни – около 1% от хората в света владеят над 50 на сто от богатството на планетата. Един много малък кръг от свръхбогати се противопоставя и подчинява останалите милиарди жители на света. Богатите стават по-богати, а бедните по-бедни, сочат данните. Което неминуемо засилва напрежението и очакванията за промяна. След като сегашният модел на много институции, партии, избори и търсене на взаимен контрол между властите е довел до това положение, то някой могъщ водач в ед. ч. сега би могъл да свърши повече работа – е разпространената логика.

Водач, който предлага бързи и прости решения.

Изобилието от примери в историята обаче сочи, че диктаторите и режимите им винаги са свършвали зле. Затова, ако някой много държи на образа на силния водач, да го търси примерно в литературата. По-безопасно е.

----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през май 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2017 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.