Снощи (в сряда) на протеста в Лондон дойде да ни нагледа полицай. Това е стандартна практика в един метрополис, където всеки миг, на всеки ъгъл, във всеки парк, пред всяка произволна дипломатическа сграда с тъжно висящо знаме, пред всеки паметник, че и пред огражденията на Даунинг стрийт 10, се разиграват драмите на всички народи по света.

Беше висок, слаб мъж на около 50, с угрижен вид и бронежилетка, висяща тежко от кокалестите му рамене.

Видях го отдалеч и се запътих към него, защото това изпълнение пред желязната решетка на посолството вече ми е втора природа.

Той ми се усмихна отдалеч.

- Хелоу. Аз теб те знам. - каза. - И друг път съм те виждал тук.

Произведох гримаса на самонасмешка.

- Ами, аз на тия посолски стълби ще си изгния с някои мои съграждани, констабъл. Мога ли някак да помогна?

- Минавам да видя как върви. Имам указания, че ще се разпръснете в осем часа. Нали?

- Няма да буйстваме, ще се разотидем цивилизовано. Знам, че ако викаме много, ви звънят с оплакване от съседния хотел.

- Ама ти наистина си ветеран, а? Всичко знаеш. От Мет ви благодарим за съобразителността и добрата организация. Знаеш ли, от десет години покривам този маршрут и вие редовно сте тук, протестирате. Преди няколко години доста ни бяхте притеснили - беше станала голяма навалица и бяхте започнали да блокирате движението...

О, да... помислих си аз, жегата на 2020. Росенец. Лятото на нашия гняв. Тогава бяха надошли едни люти комити и беше станало доста гръмко, наистина. И тогава омайвах полицаи, че и посланик Райков слезе да им бае. И днес отново, юли 2025, the sequel...

- Какво става в България? - попита полицаят и ме извади от унеса. - Защо имаш прасе, забодено на ризата?

Опитах се да му обясня символиката елегантно. Той остана доволен, защото във Великобритания "прасе" е жаргонна дума за полицай и неговото смътно подозрение беше, че това е антиполицейски протест. Аз стратегически се въздържах от уточнението, че събралите се граждани вероятно биха настояли на същата селскостопанска метафора, ако отворехме дума за МВР.

- Протестираме срещу прокурорския произвол - обобщих аз. - Прокуратурата в България действа избирателно срещу политически неудобни противници, но дори тогава не съумява да приложи закона и си служи с лъжи и принуда.

Лицето на полицая светна изведнъж.

- Прокуратурите навсякъде по света са ужасно нещо! Да не ти говоря нашите какви безумия вършат... Аз ви се чудя как издържате да идвате тук всеки път. Не знам британците някога да са протестирали срещу действията на прокурор.

Не са протестирали, рекох си, защото не им се е налагало дори да научават името на настоящия Attorney General. Защото най-хубавото нещо на този широк свят, чини ми се, е да си гражданин на държава, чийто главен прокурор с нищо не е успял да се прочуе...

- Е, тук ви е лесно. - подхвърлих аз - Като си нямате писана конституция, няма как някой да ви ядоса, като демонстративно я погази.

Полицаят се подсмихна. Имаше типични "английски зъби" и фини бръчици около кръглите зелени очи.

- Така е. Ние тук обичаме мира и спокойствието, а вие от Източна Европа си ходите перманентно ядосани. Чудех се и на румънците, и на белорусите. И на украинците не мога да се начудя. Толкова протести съм пазил. Всички, с които разговарям, казвате, че сте отчаяни, че нищо никога няма да се промени. Обаче продължавате. Всеки път идвате, при това и с деца, и не се отказвате. Аз скоро ще се пенсионирам, но се обзалагам, че и патрулът след мен ще ви завари тук...

Ще ни завари, сър, много е вероятно, помислих си аз и се загледах в групата съграждани, размахали плакати пред вечните решетки и клюмналите знамена на посолството. Възрастните жени, опряни на бастуните си. Децата, стиснали играчки, на раменете на бащите си. Бебето в количката. Актьорът, предприемачите, айти специалистите, старите метъли, младата стажант-журналистка, красивата руса варненка. Голямото сърдито жълто куче и дребното невъзмутимо черно пале.

Ще ни завари.

Ще завари порасналите ядосани деца на днешните ядосани бащи. Възмутените внуци на днешните възмутени баби. Негодуващите им бебета и скандализираните им кучета.

И ако нищо никога да не се промени, то няма да се променим и ние. Ще стоим на недрагия си, глупав пост - дребни, безнадеждни и нелепи. Но упорити - да, малко като белорусите. Или като румънците. Като всеки народ, който от векове мечтае за свободна държава, ала не знае как да устои овреме на съблазънта на пишман тирани и пладнешки разбойници.

И ако нищо никога не се промени - майната му. Докато има един незавладян сантиметър - по вашему инч, драги констабъл - от българската демократична държава, ще има неколцина изнервени, жалки, нелепи, дошли въпреки себе си граждани, които ще се мъчат да го отстояват, независимо къде са на картата.

Просто защото отчаянието е като всяка друга отрова. Ако не те убие, развиваш резистентност. И тръгваш да търсиш сметка на змията.

*Текстът е от фейсбук профила на Мария Спирова и е публикуван с нейно съгласие, заглавието е на редакцията