Кого е подпомогнал Кремъл в състезанието за президент на САЩ няма абсолютно никакво значение. Фактът на подобна намеса се пише изцяло в сметката на президента Барак Обама. Неговата политика спрямо Русия - от самото начало на т.нар. "презареждане" (re-set) до практическия отказ от сдържаща позиция по отношение на руската политика в Сирия, до безпомощността на държавния секретар Кери в преговорите за управление на конфликта в тази страна - всичко това бе явна покана до Кремъл да се държи естествено - откровено арогантно.

Задръжките на великодържавното поведение на Москва винаги са били външни - убедителната заплаха от реципрочни действия винаги е била единствената мярка, способна да сдържа великодържавните амбиции.

Обама сложи ясна граница на своите действия - отказ от употребата на военна сила, безусловно изтегляне от конфликтни зони, дипломатически размени, частични санкции (в случая с Украйна)...

В Кремъл това се чете по един единствен и разумен начин - като слабост. И като карт бланш за развързване на ръцете. Вярно е - Москва досега не бе достигала до подобна арогантност - да интервенира пряко в американски президентски избори. Но апетитът идва с яденето и е реципрочен на демонстрираната от Вашингтон слабост. Предстоят изключително интересни развития.

За Тръмп подобряването на отношенията с Москва очевидно е много желателно като игра с "руската карта" - както по отношение на Китай, така и по отношение на кълбото от масирано и хаотично насилие в големия Близкия изток. Но все пак ми се струва, че опитният милиардер няма да подпише празен чек за свободно действие на Владимир Путин. Сигурно ще се опита да се договори - и когато се осведоми с кого си има работа, тогава може и да обърне другия край. Това обаче ще вземе време - което ще бъде време за оцеляване на Европа. Защото след американските избори идват френски, германски ... че и български. Но за нас поне сме наясно - тук самодържавието шета като у дома си.

 
Коментарът е от фейсбук. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.