Ислямистите и новите европейски националисти си приличат по едно: мразят либерализма, дал на човечеството свобода, мир и невиждан икономически ръст. Путин, Тръмп и Ердоган са знаменосците на новата контрареволюция.

Това пише в колонката си издателят на „Ди Цайт” Йозеф Йофе. Той цитира американския културолог Пол Бърман, публикувал наскоро меланхолично есе, в което провъзгласява „епохата на контрареволюциите”. Според него „либералната революция” от последния половин век бере душа. Бърман припомня, че тази революция започна със студентските протести. В края на 80-те години искрата прескочи към източноевропейските държави, а през деветдесетте и към останалата част от света. После тя стигна чак до бастионите на деспотизма в Арабския свят – това беше така наречената Арабска пролет.

Тази либерална революция се вписва в най-добрите традиции на Просвещението с неговия порив към свобода и равноправие. Долу йерархиите в политиката и обществото, да живее признаването и приобщаването на различните обществени групи: чернокожите, жените, всевъзможните малцинства.”

С тъжна публицистична въздишка Йофе си припомня как доскоро всичко ставаше от хубаво по-хубаво:

 „Вътрешното разместване на пластовете беше съпроводено и от непрестанните успехи на либералния ред отвъд националните граници. Сърцевината на тези успехи е свободното движение на хора, стоки и инвестиции. А апогеят беше достигнат от Евросъюза с неговия общ пазар, със свободното придвижване - от Португалия, та чак до Полша - и със старанието всички конфликти да се решават по мирен начин. Либералният световен ред доведе до приказен стопански ръст, включително и в Третия свят. Даже най-вече в Третия свят”, посочва авторът.

Но как и защо се пречупи тази тенденция? Издателят на „Ди Цайт” има свое обяснение и за това: в момента се е надигнала реакцията.

Знаменосците на контрареволюцията 

„Арабската пролет беше задушена от една война на всички срещу всички. Навред израстват стени и огради, дори в ЕС, където новите национализми налагат самозатваряне. Груповият егоизъм разклаща самоопределеността на индивида, която беше издигната в култ от Просвещението. Знаменосците на тази контрареволюция се казват Тръмп, Путин, Ердоган, Асад, Льо Пен, Качински, Орбан. А ислямистите избиват хора в името на единствения Господ Бог. Общият знаменател между едните и другите е омразата срещу заветите на либерализма. Неговите врагове печелят от страховете и паниката, които сами насаждат у хората. Най-добрият пример е Турция, където ислямизацията надвива демокрацията.”

Абсурдното е, че и десните, и левите популисти на Запад благоговеят пред новия руски цар, пише Йофе и отново се връща към есето на Пол Бърман.

„Бърман припомня, че Путин не обещава „един по-добър свят”. Подобно на ислямизма путинизмът също разчита единствено на казарменото подчинение. Бягството от свободата се превръща в нова нормалност, също както и бягството от реалността. За Просвещението един от най-важните възгледи гласеше: Истината е възможна. 300 години по-късно на власт отново идва Контрапросвещението. Вместо истината вече важат „алтернативните факти”, между слух и реалност няма разлика, а слуховете се разпространяват като горски пожар в социалните мрежи.”

Контрареволюция без обективни причини

Само наивниците вярват, че притежават някаква противоотрова, пише Йофе и цитира горчивата диагноза на американския есеист:

„Та коя ли умна глава можеше да предрече избирането на Доналд Тръмп за президент в САЩ? Или пък изкушението на авторитаризма, което завладя Полша и Унгария и застраши дори ултралибералната Холандия?"

Ако в други исторически моменти хората са се хвърляли в прегръдките на демагозите заради надигналата се световна икономическа криза или пък тласкани от преживяното национално унижение след изгубена война, днес такива обективни причини няма, пише Йофе. Колонката му завършва с една историческа поука и една крехка надежда:

„Историята познава две неща. Досега всяка демократична революция – и през 1789, и през 1848, и през 1918 – е пораждала и контрареволюция. Вярно е обаче и друго: въпреки всички ужасяващи удари на контрареволюцията еманципацията – поне на Запад – в крайна сметка е побеждавала. Днес в нашите ширини вече не може да бъде възстановен нито патриархатът, нито класовото или религиозното общество. Остава ни просто да си припяваме класическото парче на Крис Кристофърсън: „Помогни ми да преживея тази нощ”.

Препечатваме статията от "Дойче веле".