През последните дни медиите в Иракски Кюрдистан отново наситиха информационното пространство с очаквания за скорошен референдум за независимост на Кюрдистан. Причините за тези настроения са най-малко три. На първо място, съвсем реалистично е при ролята на кюрдските въоръжени формирования във войната срещу Ислямска държава и може би скорошното освобождаване на Мосул самочувствието и кюрдските тежнения към независимост да са нараснали още повече.

Второ, след рухването на диктатурата на Саддам Хюсеин и последиците от т.нар. Арабска пролет се създадоха силни настроения за възможно ново прекрояване на границите в Близкия Изток. И трето, лично президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани заяви неотдавна, че единствената перспектива е създаване на независима кюрдска държавност и в най-близко време се очаква взимане на решение за насрочване на референдум.

Един от влиятелните кюрдски политици – Махмуд Осман – в свое интервю пред влиятелна местна агенция заявява, че вероятно Турция и Иран официално никога няма да подкрепят независимост на Иракски Кюрдистан, но надеждата е в крайна сметка тези две държави да не предприемат враждебни действия  и да не се обявяват против кюрдска държава. Едва ли трябва да се приема за необичайно, че анализ за смисъла и резултатите от проведения в Турция референдум „за“ или „против“ президентска република извежда като обвързана тема и високата степен на нагласи за кюрдска независимост. Турция има проблеми с прояви на кюрдски тероризъм и сепаратизъм в продължение на повече от три и половина десетилетия. В югоизточните райони на страната напрежението достига до параметри на истинска гражданска война. Дадени са множество жертви, извършват се атентати, има чести заплахи за дестабилизация и расте чувството за несигурност. От друга страна, политическата и цивилизационна връзка на Турция с Европейския съюз все повече се превръща във фронтова линия за отправяне на взаимни обвинения и това сякаш отдалечава .

В условията на днешния несигурен свят всяка страна или съюз носят самостоятелна отговорност за своето бъдеще. Ако ЕС от години лъкатуши и се върти в кръг по въпроса за собствената си визия и геополитически перспективи, то идеята за укрепване и стабилизиране на турската държавност е намерила последователно място и перспектива и сред турската политологическа мисъл, и в реалните политически действия на управляващата Партия на справедливостта и развитието и на президента Ердоган.

За сравнение – колебанията в ЕС за собственото му бъдеще и облик започнаха още през 2005 г., когато с референдуми във Франция и Холандия беше отхвърлен проект за европейска конституция. През същата 2005 г. започнаха официалните преговори за интеграция на Турция в ЕС, а тогавашният комисар по разширяването Гюнтер Ферхойген в своята книга „Европа в криза“ прави прогноза, че след десетина години Турция може да стане пълноправен член. Днес, повече от десетилетие след прогнозата на Ферхойген, Турция не само не е член на ЕС, но и като че ли е в най-далечната си точка на отстояние от Брюксел. Но къде е причината? Турция ли е виновна за това или своя голяма отговорност носи и ЕС?

Преди края на своя последен мандат председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу бе предложил да започне дискусия за възможна федерализация на Съюза. Тази идея бе отхвърлена и дискусия така и не започна. Някъде по това време, може би година-две по-рано, управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието повдигна темата за президентска република, но не срещна необходимата подкрепа в страната. Днес ЕС по идея на сегашния председател на ЕК Жан-Клод Юнкер е изправен пред пет възможни перспективи като най-често споменаваната е за Европа на различни скорости. Теза, която е в дълбоко противоречие с концепцията за федерализация, лансирана по-рано за кратко от Барозу и веднага отхвърлена. В Турция обаче идеята за президентска република достигна до провеждане на референдум и макар с малко, но спечели обществена подкрепа. Смисълът на президентската република е в осигуряването на повече гаранции за сигурност, стабилност, териториална цялост и интегритет.

Ако през 2016 г. в общото политическо и икономическо пространство на ЕС бе извършен пробив с референдума във Великобритания и последвалия "Брекзит", то Турция очевидно търси начини да защити максимално добре своята цялост. От тази гледна точка формулираното противопоставяне „кемализъм срещу политически ислям“ изглежда неестествено и неточно. Може ли кемализмът във вида, в който светът го познава да бъде синоним на демокрация? Очевидно режим, който е предвиждал специална конституционна роля и право за намеса на армията си в политиката, не може да бъде определян за демократичен след като до 1997 г. сме свидетели на четири преврата. Та нали ЕС бе поставил условие към Турция да отмени конституционните права на армията да се намесва в политиката, както и да бъде отменено смъртното наказание, за да започнат преговорите за членство. Тези условия бяха изпълнени тъкмо от първите правителства на ПСР с тогавашен премиер Реджеп Ердоган.

В книгата си „Стратегическа дълбочина“ Ахмед Давутоглу прави кратък сравнителен анализ между периода на множество нестабилни коалиционни правителства и идването на власт с мнозинство за самостоятелно управление на умерените ислямисти. Изводът е, че при солидната обществена подкрепа, получавана на изборите, ПСР е в състояние да осигури дългосрочна стратегическа стабилност за развитието на страната. Идеята за президентска република и четирите символни послания, върху които се опира Ердоган – един флаг, един народ, едно общество, една държава – очевидно е своеобразно продължение на идеята за осигуряване на стабилност чрез централизация на властта. Ако Турция бе получила навреме адекватна оценка и признание за европейските си интеграционни намерения и хипотезата на Ферхойген се бе сбъднала, днес тази страна едва ли щеше да търси укрепващи механизми за своята държавност чрез промяна на формата за управление и поемане към президентска република. Нейната сигурност щеше да бъде част от общата сигурност на ЕС, а нейният интелект и натрупан исторически опит в правенето на политика щяха да са част от богатството на европейския политически пейзаж.

Вместо това още Жак Ширак, когато бе президент на Франция, обяви, че ще иска френски референдум за бъдещо турско членство в Съюза. Антитурски и антиислямски настроения възникнаха и в други страни-членки – Австрия, Холандия, а в Германия през 2010 г. Ангела Меркел на среща с младежки лидери на Християндемократическия съюз обяви, че с мултикултурализма е свършено. Интелектуалци като Ориана Фалачи и Мишел Уелбек станаха идейни флагмани на антиислямизма и на внушението, че християнският цивилизационен ред на ЕС е застрашен от „ислямски пришълци“.

Днес много се говори, че гласуването в големи турски градове като Истанбул, Анкара, Измир, Анталия и други интелектуални средища против  президентска република било показател за качествено различие в нагласите на поляризираното турско общество. А помните ли Тансу Чилер? По времето, когато тя бе министър-председател и бе направен пореден, и за пореден път отхвърлен, опит на Турция за приближаване към Европа, тя предупреди, че с подобно поведение на пренебрежение към турската европейска мечта Брюксел ще демотивира младото, високообразовано и европейски ориентирано поколение на Турция. Днес това поколение е едновременно противник на идеята за президентска република, но е и отхвърлено от ЕС. Тези турци са превърнати в своеобразни „сираци на собствената си европейска мечта“.

Какво да направи политик като Ердоган, за да гарантира сигурността и стабилността на своята държава и да осигури нейния просперитет при тези условия? От една страна, както стана дума в началото, все по-реалистичен референдум за независимост на Иракски Кюрдистан, който най-малко може да активира остри сепаратистки тенденции и в други населени с кюрди райони, най-вече в Турция. От друга страна, един Европейски съюз, който бюрократично не желае да изпълнява своята част от ангажиментите по споразумението с Турция за бежанците и сякаш непрекъснато търси формални претексти за скъсване на отношенията. От трета страна, свидетели сме на безпрецедентна криза, в резултат на която напрежението между ЕС и Турция започва да рефлектира дестабилизиращо и в НАТО, тъй като страни членки на ЕС, които са в политически конфликт с Турция, едновременно с това са и членски на НАТО, където участва и Турция. Може ли да съществуват лоши отношения по направление ЕС - Турция и едновременно с това отношенията между същите страни и Турция в рамките на НАТО да са отлични и съюзнически? Реджеп Ердоган предложи, а турските граждани на референдум поеха своята историческа отговорност как да изглежда тяхната държава.

Историческото време, което е времето за изграждане и дългосрочна перспектива за всяка държавност, наложи пред турския народ императива да избере промяната. Нейните последици и резултати ще се оценяват след години – от голямо историческо разстояние.

Времето на статуквото, нижещо се ден за ден, година за година, мандат след мандат, е времето на неспособността да се избира път. Нито България като държава има свой стратегически път, избран и осмислен като национална концепция, нито ЕС е направил своя избор как да изглежда и как да се развива.

А колкото до намерението за връщане на смъртното наказание – след едно мое интервю с почетния председател на кюрдската Партия на демократичните народи Ертугрул Кюркчю – стигнах до извода, че това може да се окаже тактически похват за поставяне на условие, от което Ердоган да се окаже в замяна на начало на нов диалог с кюрдите в търсене на нова стратегическа стабилност.     

Моят личен избор за България е тя да укрепи и развие силна и просветена парламентарна демокрация със защита на правата на всички  граждани в цялата им пъстрота и многообразие. България, която да бъде силен, активен и мъдър фактор на идеи в рамките на ЕС и НАТО. Една България, която да бъде най-естественият мост за партньорство и приятелство към турския народ, който направи своя избор.

Поемането на такава историческа отговорност от страна на Турция трябва да бъде уважавана и в България, и в другите европейски страни. Защото никак не е лесно не просто да поемеш такава отговорност, а да влезеш в истинска гонитба с историческото време, за да гарантираш оцеляването на твоята държава. 

----

* Текстът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията.