Интервю на Мария Илчева от "Дойче веле" с ръководителя на бюрото на фондация "Фридрих Науман" в София Даниел Кадик:

 

ДВ: От днес България си има ново правителство, начело на което стои старият премиер. Бойко Борисов за трети път - изненада ли ви това?

Даниел Кадик: Не, едва ли някой се е изненадал. Изненада беше обаче начинът, по който Борисов формира новото правителство - от самото начало беше ясно, че националистите ще са коалиционният партньор на ГЕРБ. Не бяха проведени никакви смислени дискусии с други партии. Нямаше и никакви размисли за това дали няма да е добре да се сформира коалиция с участието на всички партии с цел съставяне на технократско правителство.

ДВ: Двама от националистическите лидери получиха вицепремиерски постове. Как ще коментирате тези назначения? И какво според вас мисли ЕС по този въпрос?

Кадик: Няма как да кажа какво мисли ЕС. Но мога да кажа какво би трябвало да мисли ЕС и най-вече Европейската народна партия (ЕНП), в която членува партията на Борисов ГЕРБ. ЕНП би трябвало да се запита дали този български кабинет е правителство, с което може да се работи - особено в контекста на предстоящото българско председателство на ЕС, което започва на 1 януари 2018 г. Ако помните, през 2014 година, когато Бойко Борисов искаше да стане премиер, от ЕНП отправиха апел към ГЕРБ да не се коалират с "Атака". Този път обаче оттам не се чу отчетлива критика. А това е много опасно. Защото двамата националистически вицепремиери не само ще седят на масата за преговори от януари 2018 г. нататък, когато страната поеме председателството на ЕС, но и ще водят тези преговори и дискусии.

Силно притеснителен е фактът, че хора, които са известни по-скоро с прояви на ксенофобия, с националистически възгледи и близост до Москва, ще се занимават с въпроси от сферите на икономиката, отбраната и демографията. Да не забравяме, че Красимир Каракачанов ще отговаря не само за отбраната, а и за вътрешната сигурност. А ние видяхме много добре какво разбира той под вътрешна сигурност - когато дни преди изборите привърженици на неговата партия се опитваха да спрат пристигащи от Турция хора и дори отчасти използваха насилие. Впрочем, хората на Каракачанов са и сред организаторите на Луковмарш. И такива хора сега са във властта? Честито, България...

ДВ: В публикациите си за България чуждите медии акцентират най-вече върху влизането на националистите във властта. Но няма ли и други притеснителни теми?

Кадик: За съжаление Европа сякаш не обърна достатъчно внимание на тази вероятност - националистите да влязат в управлението. Особено, както вече казах, ЕНП. Но има и други въпроси, които будят тревога: така например в коалиционното споразумение не е включена темата за съдебната реформа. С много общи думи се говори за антикорупционна реформа, но за мен това е само въздух под налягане. Не мисля, че можем да очакваме истински реформи. А иначе националистите внасят в това правителство една протекционистка агенда, която всъщност вече сме виждали - тъй като през последните години подкрепяха властта, националистите успяха да прокарат няколко свои предложения: например закона срещу чуждестранните търговски вериги. Притеснително е също така, че г-н Каракачанов е бил агент на комунистическите тайни служби. Факт, който дълго време беше игнориран. И сега този човек е вицепремиер.

ДВ: И все пак: твърди се, че този кабинет ще е по-стабилен от предишния и най-вероятно ще изкара мандата си докрай. Каква е вашата прогноза?

Кадик: Факт е, че досега Борисов не е изкарал нито един мандат докрай. И първия, и втория път той се оттегли преждевременно. Все се препъваше в протести, в конфликти. Всъщност единственото по-стабилно нещо този път е, че правителството разполага със собствено мнозинство в парламента. Стабилност по отношение на ценностите, на икономическото развитие, на развитието на обществото - такава няма и няма да има. Впрочем, стабилността може да бъде и нещо много лошо. През последните десет години България стабилно отказваше да проведе реформи в правосъдието, в борбата срещу организираната престъпност или пък в антикорупционната битка. И ако това е стабилност, пак трябва да кажа: Честито, България...

ДВ: Господин Кадик, докато водим този разговор, вие сте по работа в Румъния. Кое е първото нещо, което ви хрумва, ако сега трябва да сравните България и Румъния?

Кадик: Първо, индикаторите за развитие съвсем ясно показват, че Румъния е много по-напреднала от България. Това не си го измислям аз, вижда се ясно от докладите на ЕК - например по отношение на борбата срещу корупцията. През последните години Букурещ положи много усилия в тази насока. За разлика от София. Румъния изпреварва България и в икономически план. Впрочем, в дипломатическите среди отдавна се обмисля дали вече не е време двете страни да бъдат разглеждани поотделно. Премисля се например дали Румъния да не бъде допусната в Шенген сама, без да изчаква България - като един вид награда за нейните усилия и същевременно размахване с пръст към България.

Сравнявайки двете страни, трябва да подчертая, че политиката в Румъния е много по-политическа, там интересите са партийни. А политиката в България сякаш се направлява от различни интереси, от интересите на отделни групи. Тоест Румъния е партийна демокрация. А България върви по-скоро в посока "превзета държава" (от англ. captured state) - нещо, което беше установено и от българския Институт за пазарна икономика.

ДВ: Дали това правителство би могло да промени нещо в това отношение?

Кадик: Не, защото Борисов е част от всичко това. Хората, които вкара в кабинета, са негови доверени лица. А и в новото правителство отново имаме тясна връзка между Борисов и Пеевски. Нека бъдем честни: ако през последните години е имал интерес да промени нещо, да подобри нещо, Борисов можеше да го направи. Защото през повечето време от 2007 г. насам, когато България стана член на ЕС, именно той беше правителствен ръководител.

Борисов не успя да реализира съществени реформи. Точно обратното дори: при последното си управление той саботира съдебната реформа. Така че с Борисов на премиерския пост не можем да очакваме истински реформи. По-скоро можем да очакваме циментиране на статуквото, но не и истински напредък.