В края на 1963 година пленум на ЦК на БКП в София взема „историческото“ решение за „всестранно сближаване и пълна интеграция“ на НРБ като шестнайсета република в състава на СССР. На този форум Живков с безпримерен цинизъм обяснява на членовете на Политбюро, че народът разбирал суверенитета така: "да има ядене, да живее” и че предлаганото поглъщане на НРБ от СССР нямало да бъде „от ден до пладне, а навеки”.

Статистиката на потреблението е сред главните козове на Живков за каузата му да предаде страната си на Кремъл. Диктаторът от Правец уведомява съпартийците си, че в СССР ежегодното потребление на месо на глава от населението е 65 кг, а в НРБ то е едва 35 кг. Ето защо след „сливането“ трапезата на българите логично щяла да стане неизмеримо по-богата. За сравнение: свободните граждани на древен Рим в края II век от н.е. са получавали абсолютно безплатно всяка седмица по 2,2 кг месо - от 10 до 23 пъти повече от дажбите на редовите строители на комунизма в съветския лагер. В обстановката на непрестанни възторжени възгласи и аплодисменти, над 200 членове и кандидат-членове на ЦК на БКП гласуват единодушно, без нито един „въздържал се“, за зачеркването на дори формалната независимост на България от Големия брат. Единствено опасенията на Хрушчов, че с поглъщането Кремъл ще загуби още един глас в международните организации, както и гневът му, че „хитреците в София“ са намислили как да отчупят безплатно от и без това сиромашкия къшей на съветските поданици, осуетяват подготвяната от Живков и обкръжението му държавна измяна.
Краят на втория напън на БКП да унищожи България като самостоятелна държава (след провала на почти завършеното с Бледския договор от 1947 г. между Димитров и Тито приковаване към Югославия) идва с преврата срещу Хрушчов през октомври 1964 година. Редица български историци смятат, че страхът на Живков да се окаже в немилост пред новия си господар Брежнев и да последва съдбата на изхвърлените протежета на Хрушчов в съветския лагер предопределя продължаването на курса към национално предателство на БКП - чак до смъртта на съветския самодържец през 1982 година. Според покойния проф. Пламен Цветков, точно страхът да не бъде брутално сменен кара Живков да се сниши пред Брежнев с „маньовъра“ за „всестранното сближаване” от 1973 г., което води до окончателното превръщане на „Държавна сигурност” във филиал на КГБ и до ускорена русификация на цялата образователна система в НРБ.

Прелюдията към националното предателство

Проф. Цветков търси мотивите за националното предателство на Живков и свитата му не само в желанието на диктатора да укрепи семейно-клановата си диктатура след налагането му от Москва за партиен, а по-късно и за държавен ръководител. „Макар и да е първият „домашен” комунист начело на страната, подчинението на Живков спрямо всичко руско и съветско е дори по-силно, отколкото при предходниците му, тъй като то е едва ли не подсъзнателно. Твърде характерно в тази връзка е свидетелството на писателя-дисидент Георги Марков. Той описва как в частни разговори Живков се е оплаквал, че Леонид Брежнев го е „драл” заради някое негово необмислено или по-скоро недобре съгласувано действие. Живков инстинктивно е възприемал съветския вожд за свое началство, а не за човек, който поне теоретично му е равен по ранг“, пише Цветков.

Всъщност, прелюдията към позора от 1963 година датира от времето на окупацията на България от Червената армия. Скоро след обявяването на война на неутрална България, Москва заповядва да бъдат конфискувани най-модерните и печеливши 192 индустриални предприятия на страната като „военни трофеи“ за СССР, защото в тях били инвестирани германски и отчасти унгарски частни капитали. Става въпрос за флагманите на бързо развиващата се до войната национална индустрия, сред които личат имената на основния производител на цимент в страната „Гранитоид“, на дружеството за производство и износ на концентрати на цветни метали „Пирин“, на главния производител на въглища и електрическа енергия „Вулкан“ и много други.

След окончателното унищожаване на българската демокрация, Съветският съюз нарежда на марионетките си в София да изкупят обратно „трофейните“ предприятия. В края на 50-те години НРБ е заплатило на съветските господари докрай цената на собствените си предприятия - като бившия „Пирин“, наричан вече „Горубсо“. След като прибират парите, Съветите решават да „подарят“ на братския български народ заграбеното и двойно платено имущество. „Подаръкът“ е връчен тържествено от Хрушчов по време на посещението му в София през 1958 г. Но още през април 1959-та 26 тона златни запаси на БНБ отлитат безвъзвратно за Москва с обяснението, че така щели да бъдат надеждно съхранявани, защото сградата на БНБ не можела да издържи на атомна бомбардировка. Скоро след това голяма част от златото е изкупено на безценица срещу рубли от съветската централна банка, а част от него е разпродадено на международни търгове. Нито цент от сделките не се връща в НРБ. Причината е, че страната преживява първия си фалит след като е наводнена с допотопно съветско промишлено оборудване, което няма как да плати в условията на унищожената от национализацията икономика и наложените ѝ огромни конфискации и контрибуции от безмилостните „братушки“.

Дългото сбогуване с "шестнайсетата република"

По думите на проф. Цветков, Тодор Живков далеч не е единственото нищожество в съветска Източна Европа. Но той несъмнено е единственият, поел официално курс към унищожаването на онова, което е останало от българската държава, превръщайки я и формално в „съветска република”. В обширно изследване по темата, историците Лъчезар Стоянов и Живко Лефтеров цитират две ключови фрази на комунистически управници, които подкрепят тезата за несекващите 15 години напъни на БКП да премахне наименованието „България“ от картата на самостоятелните държави в света. В изказването на така и неуспелия да завърши висше образование премиер Станко Тодоров пред Юлския пленум на ЦК на БКП от 1973 г. се подчертава, че освен сливане със СССР (в официалните документи вече маскирано като „всестранно сближаване“ – б.а.), „други ориентири и други пътища ние нямаме и не ни трябват”. На срещата си с Брежнев в Крим на 14 август 1978 г. Живков е още по-ясен: “За мен това е ясно и няма друг път: просто следва да се постъпва (с НРБ – б.а.) като с всяка ваша република”. 

Господарят Брежнев и слугата Живков

Двамата учени обобщават: „Живков напипва формулата за своето удивително политическо дълголетие. Той разбира, че за да запази позициите си трябва да получава безапелационната подкрепа на поредния стопанин на Кремъл. За тази цел е нужно да демонстрира лична преданост и да осребрява гарантираната му власт като се самопредлага, но по този начин на практика залага бъдещето на държавата и българската нация. Поради тази причина през цялото управление на Живков превръщането на България в съветска република ще бъде трайна, макар и тайно следвана политика“.
Всестранното сближаване“ със съветската империя преследва не само трансформирането на НРБ в шестнайсета република, но и изолацията на страната от развитите икономики. На една от  многобройните българо-съветски срещи на върха господарят Брежнев и слугата Живков решават, че още до 1970 г. делът на Съветския съюз в българската външна търговия трябва да достигне 60%, а относителният дял на капиталистическите страни да спадне от 23 на 15%. Стоянов и Лефтеров смятат, че много показателна за решимостта на БКП да предаде България на СССР е била атмосферата, в която са протичали двустранните обсъждания за начините и етапите на ликвидиране на самостоятелността на българската държава и превръщането ѝ в редова съветска република. Тодор Живков споделя: „Даже такава атмосфера се създаде, че накрая, при раздялата, някои съветски другари и някои наши другари се просълзиха”. А заместник-председателят на Министерския съвет Живко Живков добавя „Беше всеобщо целуване”.

Дойче веле