Историкът Джордж Мос показа, че тоталитарните режими стават възможни поради брутализирането на общностите във времето на Голямата война. Тогава хората години наред живеят с новините от фронта, с ужаса на окопите и колоните ранени. Навремето дори и детските играчки се милитаризират. А това неусетно подготвя Европа за следващата още по-голяма доза насилие през Втората световна война. 

Не се опитвам да морализаторствам: днес нарастването на агресията в медийната среда не ме тревожи заради някаква невъзпитаност на говорителите - тя застрашава самите основи на социалния ред. А световните новини са най-ясният пример.

Агресията маха от екрана

Подивял мюсюлманин излиза на улицата с кухненски нож да отмъщава - примерно за нетърпимите страдания на децата в Алепо. Някакъв еврофашист блъска с буса си молещи се пред джамия в Лондон, за да отмъсти на всички мюсюлмани. Тръмп напада словесно жени, мексиканци и демократи. Някакъв ляв активист стреля по конгресмен и още четирима в борба срещу тръмпизма. Едва обявен Брекзитът, английски националисти започват да обиждат и дори физически да бият поляци. Във Франция ислямофашисти спасяват поруганата от карикатуристи чест на Пророка (мир на праха му). Норвежки ариец избива стотина арийски деца, за да обърне внимание на застрашеността на арийската раса от имигрантите. Християнин пребива с бухалка 17-годишно момиче във Вирджиния на излизане от джамията… Да продължавам ли?

Въпросът кой е виновен и кой пръв е започнал, разбира се, има смисъл за историците, но едва ли помага да излезем от спиралата на насилието. В един смисъл първи са бандитите от ИД, в друг – колониалистите, в трети – арабските нашествия, в четвърти – кръстоносците. Въпросът е защо цялата тази драма на идентичностите днес все по-често ни води към насилие вместо към научни конференции? Едно възможно обяснение се крие в медийния пейзаж: подобно на климатичното затопляне, което предизвиква всевъзможни крайности, днес се вдига общата медийна температура и от тревожните аномалии като пропадане на норми се завихрят непознати до днес трансгресивни циклони.

Наместо да успокояват, да лекуват историческите и социални рани, да търсят помирение и прошка, както са повелявали навремето големите религии, елитите днес ги разчоплят и сякаш нарочно обострят страданието. А безброй сайтове, блогове, форуми подпомагат всичко това. Един мюсюлманин трябва да прекара живота си пред все по-въздействащата, все по-мултимедийна гледка на униженията в Палестина, на извличането на Саддам от дупката, да се сблъсква всекидневно онлайн с аргументи за своята непоправима изостаналост. От другата страна ислямофашистите се включиха в брутализацията с рязане на глави, заложници на колене и премазани пешеходци. Показват го и медиите. И на някои им се приисква да вземат един автомат и да стрелят, да стрелят, да стрелят.

Българската бруталност

Подобна сценография на минали страдания радикализира и българския пейзаж. Човек ще каже, че мъките от така нареченото турско робство с времето вместо да отшумяват, стават все по-нетърпими. Същото май се случва и с престъпленията от времето на комунизма, които 28 години така и не успяхме да осъдим, та да обърнем страницата. Ще кажете миналото трябва да се помни, но дали следва да влизаме с него в отношение на мъст, на разчистване на сметки? 

Да беше само миналото – щяхме да минем с някоя и друга героична историческа възстановка, да се маскираме, да набием лошите, после да пием бира. Бедата е, че градусът на символна агресия се вдига; през 1990-те на първа линия бяха таблоидите, сега ни брутализират неизброими сайтове, блогове, форуми. Всеки е престъпник до доказване на противното, жените са леки, инвалидите са измамници. Една беда е, че Москов нарича ромите "скотове", а Симеонов - "раждащи кучки", че Марешки или президентската съпруга пускат ехидни хомофобски реплики. Друга, по-голяма беда е, че подобни хора, облечени в медийна власт дават интифа на бай ти Иван, че негов патриотичен дълг е да дискриминира и мрази. Професор по математика заявява, че мюсюлманите са "генетично увредени", според социолог бежанците никога не можели да се интегрират, журналист нарича гражданските активисти "либерасти"... Наглед незначителни, подобни реплики вдигат вълни от агресия в мрежата, с които вече никой не може да се справи. Вместо да дава пример за овладяност, социалният център подканя: разпасвайте се както ви се иска, бъдете автентични в омразата си.

Кога символното насилие преминава в реално? Това никой не може да предвиди. Онзи на спирката, ритнал възрастната жена, просто бил луд, нещо отключило нервните вериги; охранителите пребили шофьора, защото ги нервирал като им бипнал; Сидеров може би нападнал НАФТИЗ заради заветите на Левски… Трансгресивното поведение продава медиен продукт и колкото повече обяснения, дебати, скандали – толкова повече трафик.

Обяснения всякакви. Нека погледнем ставащото от дистанция: в медийния ни кръгозор отдавна няма ден без обида, без клевета, без ритник, без бомба. Едни се свиват отчаяни в черупката си, други се впускат да мерят мускули на медийната сцена. Не знам как може да се овладее нарастващата брутализация - училището се проваля, правото се намесва, когато ефектът на агресията вече е изконсумиран, глобална медийна регулация звучи като научна фантастика. Остава какво? Да се надяваме този път да не стигнем до най-лошото?

Текстът е публикуван в "Дойче веле".