Знаете хубавата английска дума „спин“: казва се за въртеливото движение на елементарните частици, които така създават енергийно поле, далеч по-голямо от собствения им размер. В обществото „спин“ е нещо подобно - на дадени политици, продукти или ивенти спин-докторите придават въртеливо движение, за да привлекат вниманието и така от нищото да направят някакво нещо.

В тази работа всеки търси своя стил, за да го различават от другите. Г-н Симеонов например се е цанил за вицепремиер практически без всякакви конкретни отговорности, за да може необезпокояван да нажежава социалните мрежи със скандални акции. Например да атакува трудовия стаж от името на бизнеса, черноморския флот от името на икономиката, птичките от името на хората, а най-напоследък  - децибелите в Слънчев бряг от името на желаещите да почиват.

След всяка такава смелост медиите го канят да се обяснява и той има повод да каже още смелости в избраната груба стилистика.

За сравнение друг е стилът на Каракачанов, който го играе консенсусен, като основно стои угрижен и отговорен на различни ритуали, които медиите така или иначе се чувстват длъжни да отразяват.

Цветанов пък ходи сред народа да върти чевермета в народна носия. И така нататък.

Няма как да е другояче, политиката е сцена и единственият начин да сугестираш подчинение у гражданите е да разиграваш на нея тематични танци като борба със страшни врагове, съчувствие към бедния народ, драматичен патриотизъм или похвална скромност. Този жанр е стар колкото човечеството. Цезар взел щита на убития войник и се впуснал да окуражи огъващите се пред келтите легиони… Холандският буржоа живял без пердета пред очите на съседите си… Сталин отказал да размени сина си редник срещу маршал…

Политически театър

В медийната епоха политтеатралните жестове позачестяват, добивайки леко пародиен оттенък. Саркози, тогава вътрешен министър, от поредното местопрестъпление се кълне, че ще отмъсти на виновните; Путин, винаги гол до кръста, за да демонстрира добрата си форма, лови големи риби; Уго Чавес свири на китара в предаването си „Ало, президенте!“.

То и ние постепенно престанахме да се учудваме, когато Станишев взе да се самобрандира като моторист рокер, а Борисов строяваше герберите с гумени ботуши да помагат на наводнени села. Странното у нас е, че спин-акциите стават все по-солови. Заслужава да се запитаме например дали с медиатизираната си полицейщина Симеонов не действа на практика против коалиционното правителство, подкопавайки позициите на вътрешния министър? За коалицията или за себе си работи Джамбазки с антиромските си изблици?

Солисти наблюдаваме все по-често и откакто бяха приети изборните преференции. Определени политици започват да агитират – къде по-свенливо, къде по-явно - за себе си, против партийната листа. Ще кажете – конкуренцията е велика сила, мобилизира кандидатите да се борят по-всеотдайно. Но печалната съдба на Реформаторския блок показа, че тази работа е доста опасна - когато всеки вземе да хвали себе си в състезание със собствените си партийни колеги, разпадът на самата коалиция не е далеч. И, значи, питам се дали г-н Борисов не започва да изпуска ПР единоначалието, където досега той лично даваше, строеше, наказваше, вкарваше голове и дори не ядеше суджук.

Но само политиката да беше! Рязко и без преход се озовахме в света на самохвалението, където ако не се хвалиш непрекъснато он- и офлайн, просто не съществуваш. Рекламата струи отвсякъде; четете дебеляновите белоцветни вишни, а машината някак разбира, че темата ви интересува и ви предлага най-прекрасния вишнев сок в намаление до края на месеца. Има я тази логика, че който дава пари за реклама, вероятно има успешен бизнес, ерго и стоката трябва да е добра. Че който има енергията да се хвали, е мощен, потентен. Лъжат ли ни, или се самозаблуждаваме, не знам.

Голямо надуване на свирката

Преходът е особено рязък за хора от по-старото поколение като мен, преживели първата половина на живота си с точно обратните кодове, според които е неприлично да се хвалиш сам, трябва други да те оценят. Това си беше тогава и елемент от идеологията, защото основно се предполагаше да те издига Партията. Но след това пък дойде една такава контраидеология: капитализмът бил общество, където всеки сам се оправя, включително сам се хвали. Капитализмът като пиар вселена.

Не минава седмица без някой учен да сподели епохалното си откритие по медиите: ако ще е история - открили непозната до днес гордост, ако ще е медицина – намерили чудотворен лек за страшни болести, ако ще е археология – изкопали някакви най-древни неща. Кой ще ти чака публикации в реферирани списания, кой ще търси становища на световни авторитети – човекът сам надува свирката, журналистът отчита новина и караме нататък.

Най-тъжно е всичко това в сферата на културата. Тук процесите са още по-забързани, а борбата - по-безмилостно жестока. И значи наместо някакви хора да ми говорят за дадено произведение, какво са разбрали, защо им е било важно - говори самият автор. "Чудесно се получи, отдавна исках да го направя, много хора дойдоха…"

Сериозната критика от години се е превърнала в реклама (или антиреклама, спонсорирана от конкурентите) - с това свикнахме; сега свикваме и че произведенията постепенно се подменят от самопохвалното слово на своя автор, евентуално в беседа с някой приятел. Дали това не обезсмисля малко самото изкуство? От физиката знаем, че вселената на спина е 99,99 празна.

Свикнахме си така

Това, което ме притеснява, е, че приехме тази нова концепция за света. Производствата включват все по-големи бюджети за реклама; в проектите на НПО-тата задължително фигурира „дисеминация на резултатите“; авторите се задължават да обикалят телевизии и да дават интервюта. Свикнахме с политическия пиар. Къде с насмешка, къде с възмущение, къде с досада приехме, че политиците са циркаджии, въртят се бързо около оста си, борят се за съществуване.  И те какво - продължават да го правят.

---

Бел. ред.: Текстът на Ивайло Дичев е публикуван в "Дойче веле". Подзаглавието е на Клуб Z.