В Иракски Кюрдистан и в т.нар. спорни територии като богатия на петрол Киркук се проведе референдум с прост въпрос: Искате ли кюрдските области и областите, които го заобикалят, да станат независима държава?

Очаква се над 90% от излезлите да гласуват да отбележат "Да" и по този начин Кюрдското регионално правителство (КРП) да бъде упълномощено да използва този резултат като допълнителен и изключително важен лост в преговорите с иракското федерално правителство в Багдад.

Кюрдистан се бори отдавна за своето историческо право на независимост

Кюрдите са четвъртата по големина народност в Близкия изток, но така и не получават своята национална държава, ограничени от колониалния британско-френски договор "Сайкс-Пико", разделящ региона на сфери на влияние след разпада на Османската империя. През 1924 г. за кратко дори съществува т.нар. Кюрдистанско кралство, което обаче бързо е вкарано в пределите на създаденото през 1921 г. хашемитско кралство Ирак.

Иракски Кюрдистан получава за кратко автономия де факто още в началото на 60-те години след едно краткосрочно споразумение между тогавашния иракски президент, националиста Абдул Карим Касим, и мулла Мустафа Барзани, баща на днешния лидер Масуд Барзани и всепризнат водач на кюрдите.

През 70-те години на миналия век отношенията на кюрдите с партия БААС, която издига Саддам Хюсеин, са повече от напрегнати – режимът на багдадския кръвопиец първоначално обещава автономия, но след това избива стотици хиляди кюрди, включително с химическо оръжие през 1988 г.

След операция "Пустинна буря" водената от САЩ коалиция установява т.нар. забранени за полети зони на север от 36-ия паралел и на юг от 32-рия паралел. Именно тогава се ражда де факто днешната кюрдска автономия, която организира настоящия референдум.

Win-win*

Масуд Барзани на пръв поглед рискува много, защото всички съседи на КРП обявиха бойна готовност, като според непотвърдени данни дори в момента турски и иракски войски провеждат демонстративно учение по иракско-турската граница с Кюрдистан.

Правителството в Багдад, което приемаше досега кюрдските пешмерги като съюзници срещу "Даеш" (арабски акроним на т.нар. Ислямска държава в Ирак и Леванта), обяви, че няма да допусне "втори Израел", но не каза нищо за първи Кюрдистан. Ердоган е разположил войски по границата и я е затворил едностранно, като заплаши, че ще затвори и тръбопроводите от Кюрдистан към Турция, които са основно перо в бюджета на КРП. Иран всеки момент може да "отвърже синджира" на шиитските военни отряди "Хашд аш Шааби" ("Народна мобилизация"), които заедно иракската армия и пешмергите изгониха "Даеш" от Ирак. Сирийският режим също е против независим Кюрдистан, защото това би насърчило кюрдите в Североизточна Сирия да потърсят окончателно решение в тяхна полза и пълно скъсване на зависимостта от Дамаск. НАТО и ЕС също имат своите съображения  против – независима кюрдска държава ще създаде допълнителни проблеми в района и ще затрудни очертаващия се разгром на "Даеш", а и по този начин застават косвено срещу опитите на Каталуня и Шотландия да се отцепят съответно от Испания и Великобритания.

Въпреки всичко това, макар и парадоксално, смятам, че Масуд Барзани, неговата Демократическа партия на Кюрдистан и кюрдският политически елит са вече победители. Преди всичко те изразяват националните въжделения на близо 30 милиона кюрди от цял  свят и по този начин спечелиха техните умове и сърца. Дори да се стигне до ескалация на напрежението, наративът за националните освободители, искащи кръвта на кюрдските "мъченици" да не е отишла напразно, вече е налице. Срещу пролятата кръв на националните герои няма валиден аргумент. Неслучайно през юли тази година кюрдите издигнаха 21-метров паметник на незнайния пешмерга, което е и най-големият военен паметник в целия Близък изток. Освен това Барзани и неговите политически съратници са вече герои в очите на кюрдите, и то не само в Ирак, защото се опълчиха на съвременните Велики сили.

Наред с това с този ход Барзани успя на практика да елиминира категорично вътрешната кюрдска опозиция преди изборите на 1 ноември тази година, на които ще бъдат избирани парламент и президент. Опозиционните партии и движения не са против независимостта или референдума, но не смятат, че сега е точният момент. С тази своя позиция обаче те сякаш са против дългосрочния национален интерес на кюрдите и това подкопава тяхното влияние в Кюрдистан, макар да ги прави предвидим външнополитически партньор на съседите.

Във външнополитически план Барзани намери възможно най-демократичния инструмент за легитимация на кюрдските претенции – всенародното допитване. Оттук насетне всеки, който се обяви против което и да било предявено от кюрдите искане, би бил сметнат от кюрдите по света за противник или дори враг на кюрдската национална кауза.

Избраният момент не е случаен – "Даеш" са почти напълно изтласкани от Ирак с помощта на пешмергите, които  вече са смятани за незаобиколим фактор в борбата с тероризма на терен.

Смяната на президентите в САЩ и Франция предоставя възможност за пълно преосмисляне на позициите на тези правителства спрямо Близкия изток, а оттам и спрямо кюрдския въпрос.

Иракското правителство е в очакване на планираните за април 2018 г. парламентарни избори и ще се въздържа от нови военни действия, за да укрепи образа на премиера Хайдар Абади като миротворец. Освен това кюрдите, представени от три по-големи партии, традиционнно заемат около 15% от депутатските места в иракския парламент и след свалянето на Саддам Хюсеин през 2003 г. неизменно са част от управляващата федерален Ирак коалиция. За премиера Абади би било рисковано да влезе ввъв въоръжен сблъсък със своите настоящи коалиционни партньори, а и потенциални такива след изборите през следващата година.

Какво следва?

Оттук насетне пред Масуд Барзани и обединения от него кюрдски политически елит следва внимателно отиграване на ръката, която е пълна с козове. Възможни са няколко негативни сценария.

Военна ескалация ще затвърди мъченическия образ на фамилията Барзани, водила въоръжена борба през по-голямата част на ХХ, а и на ХХI век. Освен това пешмергите са добре обучени, тренирани в боя срещу "Даеш" и оборудвани от иракското правителство и западните му съюзници.

Икономическа блокада може да изтощи донякъде КРП, но според различни източници кюрдите са подготвени за тази своеобразна обсада – белег за това е съвсем прясно сключеният договор с "Роснефт" за изграждане на тръба с Турция, от който КРП ще вземе 4,2 млрд. щатски долара.

Без съмнение трябва да очакваме развитието на отношенията между КРП и Израел, чийто премиер Бенямин Нетаняху подкрепи кратко, но категорично кюрдите. Израелският министър-предеседател заяви през миналата седмица, че Израел е против ПКК (Кюрдската работническа партия), защото "е терористична организация", както е против "турската подкрепа за други терористични организации като ХАМАС", но категорично подкрепя "законните опити на кюрдския народ да добие собствена държава". В деня на референдума анонимни източници от израелското правителство свидетелствха пред агенция Ройтерс, че им е забранено да коментират референдума. От една страна, Нетаняху вижда в кюрдите естествен съюзник срещу Иран и инструмент за дестабилизацията на този отколешен израелски враг. От друга - това би отклонило вниманието на международната общност и на арабските държави в региона от проблемите между Държавата Израел и палестинците. Тази израелска позиция е и успешен опит за изобличаване на арабските противници на геополитическата дъска – арабските страни безусловно подкрепят създаването на Палестинска държава, но отхвърлят тази възможност за кюрдите.

Важен момент в бъдещото развитие на проблема ще бъде очертаването на границите. Киркук, обявен за спорен от иракското федерално правителство и за пример за съжителство на различните народности от Барзани, доставя приблизително 300 000 барела суров петрол на федералната власт в Багдад. Градът, а и прилежащите територии са обект на сложни демографски игри през миналия век, които променят трайно етническия състав на населението. Очертаването на граници, включващи спорни територии, със сигурност ще е проблемно, както остава сериозен проблем възможността за бъдещото желание на кюрдите, останали извън границите на КРП, да поискат бъдещо присъединяване към една бъдеща независима държава. Това означава най-вече сериозни военни проблеми за всички държави наоколо, като се има предвид дългата история на кюрдската партизанска война, водена успешно в осеяните с планини традиционно кюрдски области.

Накрая е важно да се отбележи, че това е финалният политически напън на 71-годишния Масуд Барзани да остане в историята, след като до този момент политическата му кариера е всичко друго, но не и безспорно успешна. След ареста на Абдула Йоджалан и доживотната му присъда и след провала на Джалал Талабани като пръв демократично избран президент на  Ирак Барзани остана единственият кюрдски политик, способен да въплъти кюрдските национални надежди на всички кюрди, пръснати в Иран, Ирак, Турция Сирия и дори в Армения.

Барзани вече спечели. Въпросът е какво ще спечелят кюрдската национална кауза и безсъмнено изстрадалият кюрдски народ.

*Win-win – ситуация, която при всички случаи е печеливша.