Крайно чувствителни за времето преди 1989-а, днес все още приемаме трудно чуждата истина и за друг преломен момент – 1944 г. Някои символи на онова време бяха прибрани в гробището за соцлюбимци в музея край столичния КАТ. Но по улиците и площадите дулата на онова време, изсечени от гранит и отлети в бронз, все още сочат в нас. Мнозина не могат да отминат без гняв това присъствие, други настояват да го приемем като част от историята ни – но някои творци предлагат да погледнем със смях на онези безумия.

„Сестри Палавееви в бурята на историята“ на Алек Попов е най-забавният разказ за абсурдите в борбата за новия социален строй; нелепи в историята му изглеждат не само шумкарите, а и техните врагове – буржоазията и немците.  В центъра на тази пародия на партизанското движение са приключенията на две реално съществували момичета, близначките Кара и Яна, наследнички на заможна фамилия. Като всички млади момичета, и те се мятат от една към друга мода, а поредната е левичарството. Вживели се докрай в новото увлечение, двете бягат от дома си и се присъединяват към отряда на другаря Медвед.

Сега писателят представя продължението на тази история след идването на тоталитарната власт. Новият роман се нарича „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“ и първата му среща с читателите ще бъде на Коледния панаир на книгата в НДК (12 – 17 декември).

„Тия двете, значи, от ей такива съм ги отгледал – сподели Алек Попов новината за продължението на книгата във Фейсбук. – През какво ли не минаха! От диви тийнейджърки се превърнаха в елегантни млади дами. Ама си останаха кози. Все към ръба ги влече, все към стръмното. Не щат да се кротнат и това е. Трудно ми е да се разделя с тях, признавам си. Но ето, че наближава часът да ги пусна да поемат сами по пътя си. С всички произтичащи рискове.“

Представяме ви откъс от „Сестри Палавееви по пътя към новия свят“.

Миризмата на готвено зеле упорито се беше загнездила в косата ѝ, но Кара нямаше време да я мие. Мина през къщи само за да се преоблече в цивилни дрехи, напръска се тук-там с одеколон и затъкна валтера в кобура под мишницата. Двайсетина минути по-късно тя влезе в сладкарницата на Серж Минасян, без да се различава особено от другите посетители.

Макар да беше изгубил предишния си блясък, този магнетичен фокус за софийските госпожици все още функционираше, благодарение най-вече на гъвкавата и дейна природа на своя собственик. Бомбардировките може и да бяха пощадили заведението, но кварталните ремсисти не му простиха – веднага след 9-и изпотрошиха прозорците му с камъни. Гневът им бе провокиран от факта, че навремето германските офицери водеха тук момичетата си, за да опитат от прочутата „Райхсторта“ с крем от шампанско и филирани бадеми. Тая „Райхсторта“ за малко да изяде главата и на самия Минасян. Говореше се, че бил нарочен за ликвидиране като помагач на нацистите от друг, прогресивен колега, който държал сладкарница „Луна“ в долния край на ул. „Раковски” и цял живот изнемогвал в сянката на могъщия конкурент. Минасян обаче оцелял, като измъдрил специална торта за посрещането на маршал Толбухин – произведение на сладкарското изкуство, за което още се носеха легенди. В него майсторът беше вложил най-съкровените си запаси, изпокрити по долапчета, мазета и тавани. Разрязването на тортата в присъствието на самия Толбухин, офицери от щаба му и правителствени лица беше документирано надлежно от фотограф на в. „Работническо дело”. Впоследствие Минасян беше увеличил тази фотография и я беше окачил на най-видното място в салона, където навремето висеше репродукцията на „Голата фея” от Климт. На снимката се виждаше внушителна пететажна постройка от захар, масло и сметана, покрита с плътна мраморна глазура. Подножието беше пищно декорирано с венци и цветя, оформени от маслен крем и захарен фондан. На всеки етаж бяха разположени композиции от войници и трудещи се, които се целуваха и прегръщаха, както и макети на емблематични съветски оръжия като картечницата „Максим – Токарев” с водно охлаждане, танка Т-34, включително и все още секретната ракетна установка „Катюша”, до чийто дизайн майсторът сладкар незнайно как се беше добрал. Последният етаж беше оформен като пиедестал, върху който беше стъпила монументална фигура на съветски воин от марципан, размахал победоносно шпагина над главата си.

Толбухин бил дотолкова впечатлен от работата му, хвалеше се Минасян, че препоръчал тортата да се възпроизведе в уголемен мащаб от гранит и бронз и да се издигне в центъра на София като паметник на Съветската армия. „Е, това вече беше най-опашатата арменска лъжа на всички времена!“, смееха се колегите му.

Бизнесът на Минасян може и да беше оцелял (засега), но върху него личеше печатът на миналото; беше преброен и претеглен на везните на историята и присъдата нямаше да закъснее. Никакви снимки и талисмани нямаше да го спасят. Минасян долавяше това с инстинкта си на собственик и дори не си беше направил труда да сменя стъклата на всички прозорци, а два от тях, най-големите, още си стояха заковани с шперплат. Пъргавите сервитьорки с червени коланчета бяха изчезнали, вместо тях се мотаеше високо русо момиче с розова жилетка от кашмир, флегматично на вид, а както се оказа, и на практика. Тук-там все още се мяркаха елегантни госпожици, но веселите смехове и кудкудякането бяха секнали. Смееха се само съветските офицери, които бяха довели приятелките си да опитат прочутата торта „Победа“ с крем от шампанско и филирани бадеми…

– Ябълков щрудел – поръча Кара, без да гледа менюто.

– Имаме само тиквеник – лаконично я информира сервитьорката.

– Не, мерси. А да ви се намира от онази френска бисквитена торта?

– Не. Но имаме народна торта от бисквити „Чародейка“ – любезно, ала хладно отвърна момичето, като наблегна на думата „народна“.

– Ти да видиш! – Кара вдигна поглед към лицето ѝ. – Спомням си, че навремето правехте един страхотен

чийзкейк…

– Не знам какво точно имате предвид – невъзмутимо рече момичето, явно инструктирано от собственика. – Но мога да ви препоръчам народен сладкиш с извара и сладко от боровинки „Наше село“.

Тя отново наблегна на думата „народен“.

– Е, дайте да го видим това „Наше село“ – въздъхна Кара.

След малко пред нея цъфна изискано блокче със съблазнителна тъмновиолетова коричка, декорирано със стрък индрише. Кара го опита с върха на вилицата и примижа от удоволствие. Маслената основа беше крехка и тънка като хартия. Тя дори не усети как го е омела до последната троха. Беше ѝ отнело около една минута и двадесет и три секунди, през които не беше мислила за нищо друго. Обзе я коварно изкушение да си поръча още, но геройски се овладя.

– Доколкото си спомням – рече тя, след като повика сервитьорката, – преди малко ми казахте, че предлагате народен сладкиш с извара и сладко от боровинки „Наше село“. Правилно ли съм разбрала?

– Моля?

– Това, което ми донесохте обаче, си е чиста проба чийзкейк. Каква игра играете тук? Защо заблуждавате хората? Мислите си, че като турите етикет „народен“, може да си продължавате постарому!

– Ами… – примигна объркано момичето, но бързо съобрази: – Шефът ги решава тези работи.

Кара сложи на масата една по-едра банкнота, после постави до нея снимката на някакъв мрачен тип в униформа.

– Познаваш ли го този?

Сервитьорката нервно сгъна банкнотата.

– Не. Сега ще ви донеса рестото.

– Чакай! Дори не си го погледнала.

– Не го познавам наистина – повтори онази, като задържа за малко поглед върху снимката. – За пръв път го виждам.

– А мен познаваш ли ме? – тихо попита Кара. – Маринела.

– Какво? Ти! Не може да бъде! Нали… Нищо не разбирам!

Момичето приседна на съседния стол и се взря в нея. Беше подпряла кръглия лъскав поднос на коленете си като щит. Учудването ѝ постепенно се трансформираше в страх. Страх, който се мъчеше да скрие зад маската на привидно безразличие, но се излъчваше на вълни през кожата ѝ.

– Кара?

– Може би…

– Много си се променила! – промълви Маринела. – И с тази червена коса… Изобщо не можах да те позная.

Мислех, че и двете сте загинали. Така поне пишеше по вестниците…

– Остави вестниците – махна с ръка Кара. – Защо работиш тук?

– Не ми позволиха да се запиша в университета. Все от нещо трябва да се живее, нали? Вече нямаме същите доходи… Татко го уволниха след Девети от министерството, а майка никога не е работила. Освен това прави добро впечатление. Трупам трудов стаж – подхвърли многозначително тя и добави: – Мога ли с нещо да ти помогна?

Кара отново побутна снимката към нея.

– Търся убиеца на сестра ми. Знам, че го познаваш. Били сте любовници. Бившата му хазайка всичко ми разказа. Срещали сте се у тях.

– Маринела само присви очи.

– О, този ли? Май излизахме един-два пъти. Беше толкова отдавна… – поклати глава тя. – Нищо чудно, че съм го забравила.

– Девочка! Пожалуйста! – долетя леко сърдит глас.

Един от съветските офицери ѝ махаше от дъното на салона.

– Само да му взема поръчката – скочи Маринела. – Сега се връщам.

Минаха пет минути, след тях още пет и Кара изведнъж осъзна, че бившата ѝ съученичка нямаше да се върне. Почувства се като пълна глупачка. Заведението явно имаше заден изход, през който Маринела беше избягала.

 

Площад Славейков