Толкова икономисти се изсипаха да ми обясняват какъв съм дебил, загдето не вярвам, че е по-добре планините да бъдат изсечени, а плажовете – бетонирани, та се присетих.

Преди десетина години неколкостотин световни икономисти публикуваха по неизвестни за мен причини възвание, според което в света повече никога нямало да има финансови кризи.

„Опа!” – казах си; и незабавно изтеглих всички пари, които можех, от банките, за да ги инвестирам в нещо реално, което да имам и да мога да пипна. Като големия ремонт на къщата в Миндя. Дори написах статия тогава, че щом икономисти пишат такива възвания, значи идва голяма, ама много голяма криза. И тя дойде, месец-два по-късно – най-голямата от 90 години насам. Още не е свършила като хората.

Не се случваше за пръв път. В средата на 80-те години например неколкостотин британски икономисти писаха на Тачър, че нейните реформи разрушават британската икономика. В крайна сметка обаче точно тия реформи направиха така, че БВП на глава британец стана по-високо от това на глава германец.

Днес пък у нас гледаме как икономистите са се подредили в защита на „неизвестния” концесионер на Пирин и на Витоша и в мнозинството си подкрепят всички разрушителни за тия планини планове на „неизвестния”. Бас ловя, че когато пукне пролетта, ще ми обясняват, че за „нормалното провеждане на сезона” е необходимо незабавно да бъде застроен "Корал" например.

Според мен проблемът не е обаче, че икономистите са някакви лоши, продажни и безчестни хора; а че икономическата наука, която изповядват, не струва. В тази наука намирам положения, които откровено противоречат на елементарния здрав разум и просто няма как да са верни.

Водя например преди 3-4 години спор с приятел икономист. Моята теза: не всичко е пари. Неговата: парите са единствената реалност.

Обаждам му се една ранна вечер от брега на река Веселина. Ловя си риба, гледам отражението на залязващото слънце във вира, слушам наченките на жабешкия хор, разглеждам с интерес кацащите по върха на въдицата ми водни кончета (инак на английски наричани с много по-тържественото име dragonflies). Щастлив съм, с една дума. А пари – т.е. „реалност” – наоколо няма никакви.

Та, съобщавам на този икономист по телефона за тая реалност, в която се намирам в момента – и която намирам за по-добра от всякакво количество пари. Слуша и накрая коментира:

- Този твой залез ще се превърне в реалност само ако намериш начин някому да го продадеш...

Аз (втрещен):

- Като го продам – става реалност?

- Да...

Ето ви абсурд, породен от икономическата наука. Ако продам залеза – няма да го имам. Ама според икономическата наука точно в момента, в който преставам да го имам, този залез се превръща в реалност, и то – реалност точно за мен. Ама аз вече го нямам! Имал съм го, преди да го продам...

Няма как тази картина да е наред. Има обаче още.

Навремето дядо ми на село имаше голям тефтер – тип тетрадка, с фабрично разграфени страници на две колонки всяка. Над едната колонка с червени букви пишеше „Да зема”; над другата – „Да дава”. Това го разбирах. Не разбирам обаче – особено след финансовата криза – как така една банка пише в графата „активи” парите, които е раздала като кредити.

Ама нали тия пари тази банка в момента ги няма? Те са другаде. Как така „актив”, а не „липса”? Онова, което го нямаш, е „актив”, точно както онова, което го имаш – сгради, оборудване и пр.? Изтриването на разликата между „няма” и „има” подкопава драматично според мен самата идея, че може да има разбираема реалност.

Да видим. Давам, да речем, на моя трети братовчед в Миндя, прононсиран пияница (да го наречем Иванчо), пет лева назаем. Щял да ми ги върне след три дена. Тия пари мой „актив” ли са? Имам ли ги, или ги нямам? Ако ги нямам – а наистина ги нямам, защото съм му ги дал – правя едни планове за финансовото си бъдеще. Ако обаче съм банкер и тия пет лева, дадени на Иванчо, ги водя „актив” – правя други планове.

Например: обаждам се на Драганчо от Дряново и му казвам: „Имам един актив от пет лева при Иванчо, ама ще ти го продам за три лева. Ще си на два лева печалба.” Драганчо от Дряново, бидейки също банкер, вижда тук една добра печалба. И откупува от мен „актива” от пет лева за три. После той се обажда на Гошко от Горна: „Имам тука актив за пет лева, ама ще ти го дам за два.” Гошко от Горна, бидейки също банкер, вижда много добра печалба и откупува „актива”.

Идва обаче третият ден – денят, в който моят пияница братовчед трябва да ми върне петте лева, които всички водят „актив”. Към онзи момент обаче „активът” вече е в Пройчо от Провадия. Иска си Пройчо „актива” от моя братовчед Иванчо и – няма актив. Защото Иванчо тоя „актив” го е пропил още оня ден.

Разказът за този „актив”, между другото, доволно точно описва финансовата криза от 2008 година, когато в един момент всички по веригата разбират, че „актив” няма. Има дадени някому пари, които няма да бъдат върнати. Всички Драганчовци, Гошковци и Пройчовци се паникьосват едновременно – и цялата система рухва. Системата, да напомня, която таксува като „актив” – т.е. като нещо, което притежава – неща, които не притежава. Става дума за същата тази система, която вярва на икономическата наука, според която в момента, в който престанеш да имаш някакво нещо – в този точно момент това нещо става реалност. Когато вече го нямаш...

Единственият, който не се паникьосва – това съм аз. Защото много добре знам, че всеки лев, даден на моя братовчед Иванчо, е лев, който нямам.

Всъщност банкерите много добре знаят, че с тия „активи” ни пробутват шменти-капели. Те са наясно, че парите, които са дали назаем, са пари, които те нямат. Затова при плана за погасяване на заема банкерите първо си вземат лихвата – печалбата, демек. Ако после човекът се окаже неплатежеспособен, поне печалбата е взета предварително. Стои добре на хартия, като отчет.

Което също е шменти-капели. В коя друга професия първо си вземаш печалбата, а после вършиш работата?

Аз например първо пиша книга (отнема към една казарма време, обикновено със задръжките). После сключвам договор с издател. После вземам като моя печалба процент от всяка продадена книга. Направил съм си труда да напиша такава книга, която хората да искат да купят – и ето накрая печалбата. Накрая. Не отивам, преди да съм започнал да пиша, при издател да му кажа: „Дай ми отнапред хиляда лева моя печалба, пък после ще ти напиша една книга...” А не правя така, защото издателите не могат да си позволят лукса да вярват на икономическата наука. А не могат да си позволят тоя лукс, защото, ако не си направят сметката и тръгнат да фалират, държавата няма да ги спаси с парите на данъкоплатците – както прави с банки, ски курорти и пр.

Та: икономистите, ако искат да им повярвам (особено – за Пирин, Рила, "Корал" и пр.), ще трябва да си сменят науката. Да я заместят с нещо, което очевидно е в съзвучие със здравия разум и не твърди – „тука има”, когато е съвършено очевидно, че „тука нема”.