С всеки изминал ден се завръща с все по-страшна сила същото, все същото чувство на безсилие да попречиш на глупостите и безпросветността, на грешките и безотговорността, на некомпетентността и безумията, на стихийната сила на необмислените решения и самовлюбеността на авторитарността.

Точно така беше по времето на късния соц. Пазя си докладните и възраженията срещу недомислията в сферата, в която разбирах и според знанията, които притежавах. Стена, твърда като бетон и ледена като айсберг. Без да съм бил дисидент - просто бях в необходимата степен трезво мислещ и в достатъчната степен сравнително можещ. Нищо. Нулев резултат. Нула, кръгла нула. Разтревожено съзерцание на рушенето и пълната безотговорност спрямо това, което работи - че трябва хубавото в него да се запази, а недостатъчно ефективното - да се оптимизира. Непрекъснато работа на коляно, от днес за вчера, с щурм, по заповед - като разговаряш с мен ще мълчиш, една суматоха, едно най-обикновено дялкане по кората на 1-2 дървета, вместо поглед, който да обхване гората.

И отново, и пак - с всеки изминал ден се завръща същото - с все по-страшна сила. А и безсилието е същото - да спреш онова, което ще има непоправими последици за любимите дела.

Някога роднините и приятелите ми казваха - разбери, така е било и ще бъде у нас, твърде млад си още да промениш нещо.

Сега все по-често аз самият си казвам - явно така е било и ще бъде у нас, твърде възрастен съм вече да променя нещо...

Коментарът е от профила на Николай Слатински във фейсбук. Заглавието е на редакцията.