При соца имаше Голяма правда и Малка правда.

Голямата правда бе свързана с БКП, Марксизма-Ленинизма, светлото бъдеще, вечната и нерушима българо-съветска дружба, по-ценна от слънцето и по-нужна от въздуха за всяко живо същество. Тук имаше ред, пипаше се здраво, две мнения нямаше, не можеше да се поставя под съмнение правилността на която и да е партийна линия, произтичаща от или успоредна на Априлската линия.

Малката правда бе правдата на обикновения човек. Ако той не поставяше под съмнение каноните и законите на Голямата правда, то имаше известно право на недоволство и критично отношение към онова, което стъжняше настроението му и огорчаваше всекидневието му в обсега на Малката правда. Даже се поощряваше известна гражданска смелост по отношение на нея - за да се изпуска парата и да се избива отрицателната енергия, пък и въобще слабостите и нарушенията можеха да бъдат само в изолирани случаи и на отделни места от някои самозабравили се единични другари. Бе създадена цяла система от структури, към които можеше да се обърнеш, да се оплачеш, да се ожалваш и да проявиш гражданска съвест - о-фе председател, комсомолски секретар, профсъюзен председател, партиен секретар...

Така Голямата правда и Малката правда си съжителстваха, Голямата правда си живееше в своя измислен свят на конгреси, пленуми, неспирни победи и непрекъснат възход, а Малката правда бе потопена в реалния живот и караше хората да си вярват, че на някого му пука за тях, че могат да бъдат принципни, че имат право на собствено мнение и даже си струва да се опитват да променят нещо, стига то да не засяга Голямата правда.

Днес е коренно различно. Голяма правда няма. Голямата правда, ако я има, държи да се мисли, че има законност и ред, че има стратегия и визия, че има идеи и идеология, че има прогрес и успехи. А в наши дни никой не вярва, че има подобни неща. Всеки знае, че законност и ред няма, че стратегия и визия няма, че идеи и идеология няма, че прогрес и успехи няма. Знае се, че властва корупция.

И Малка правда няма. Никой пет пари не дава за обикновения човечец, нададе ли глас - ще го ударят през ръцете, през устата, през сърцето... Няма на кого да се оплаче, да се ожали. Липсват тези структури, председателства и секретарства. Оставен е на произвола на съдбата и на собствената му участ. Даже и не се помисля за него - как му е, какво му е, ей така - поне да му се помогне с думи, да си облекчи пред някого душата. Каже ли нещо като минувач, подчинен, родител, свидетел, само ще си навлече беля, грубо казано, ще го отнесе. Я ще го глобят, я ще го уволнят, я ще го "изпържат" на престъпниците, я ще си го изкарат на децата и близките му. Правят го на луд, разкарват го с дни, мотаят го с часове. Бегъл пример - ако ти трябват, да кажем, две различни справки от общината в "Люлин", тези справки се вадят не просто на две различни гишета с две различни гигантски опашки, не просто на два различни етажа с две различни климатични зони - хлад и влага или жега и суша, не само в две различни сгради с два различни режима за пропускане и различни правила за записване и изчакване на реда, но на две различни географски местоположения, разположени на няколко километра едно от друго! То е, защото наистина на никого не му пука за обикновения човек, през една определена работа й е на властта как я кара и какво му е на обикновения човек, не се интересува как е на човека и дори й е хубаво, че на човека му е зле, защото като на един обикновен човек му е зле, той става послушен, овчедушен, покОрен и покорЕн.

Мнозина ме упрекват, задето имам нахалството да твърдя:

- че в някои отношения сегашното ни вълче общество, в което върви свръхпроизводство на спасяващи се поединично индивиди и протича процес на плодене на социопатни или асоциални, маргинални или  аутсайдерски себевъзприемащи се същества, обзети от страшната аномна и анемна заразна болест, наречена търкане на лотарийни талони;

 - е по-уродливо от "развитото общество" на късния соц.

Но един от мотивите ми да твърдя това е именно този - жестокостта, безсърдечието, арогантността и безскрупулността, която се проявява у нас по отношение на обикновения човек!

Да не си обикновен човек в България! Ти си обречен като жизнена перспектива и си обречен на неправди, на административен тормоз, на безнаказаност за престъпленията, от които си потърпевш и на властови произвол.

И ето защо е напълно логично онова, което ми каза един обикновен човек, докато заедно се редяхме вчера на опашка в поредната институция - без значение дали държавна или общинска (без значение е, защото поне от 7-8 години едни и същи като манталитет и управленски похвати хора властват и в държавата, и в общината).

Та човекът попита мен и стоящата пред мен видимо интелигентна жена, къде са ни децата, та ние се редим на дългите опашки и дишаме спарения въздух. И двамата казахме, че са в чужбина. И той ни рече:

- Вие сте сериозни хора, образовани, културни, Оправни, знаете как и можете да дадете и добри съвети, и добро образование на децата си. Затова вашите деца несъмнено ще се справят, ще успеят в чужбина, стопроцентово е, нямам съмнение. Но аз съм обикновен човек, един обикновен човек в България. Нито имам интелект за съвети, нито имам пари - да ги дам на децата си. Но и аз им казах - деца, тука живот скоро няма да има, докато не се опоска и опатка държавата, тези няма да мирясат. Затова заминавайте в чужбина! Нямате друг шанс да оцелеете и да станете хора! И им го казвам, а душата ми се къса! Дори със страх, че утре няма да има кой чаша студена вода да ми даде - пак им го казвам... Това е моят най-добър бащински съвет, който мога да им дам. А освен този бащински съвет нищо друго не мога да им дам. Че какво друго остана, дето може да даде на децата си обикновеният човек в България? Нищо, абсолютно нищо друго.

Коментарът е от профила на Николай Слатински във фейсбук. Заглавието е на редакцията.