За едни преходът е реална възможност за печалба и реализация. За други – илюзия и измама, прах в очите. Повод за поправка на грешките от миналото. Или затвърждаване на властовите структури от социалистическия режим. Възможност за възмездие и справедливост. Или заплаха, унижение, изправяне пред справедливостта. За едни преходът предоставя възможност да осъдим тези, които са съгрешили в миналото, например чрез лустрация. За други – повод да покрият или унищожат досиетата си. На едни преходът позволи да останат безнаказани, макар да са виновни за престъпления по времето на социалистическия режим. На други опита да наложи вина, макар да са невинни. Накратко, преходът буди множество и противоречиви мисли, емоции и асоциации у българското обществено съзнание.

До какво обаче водят тези противоречия?

В крайна сметка България губи, реализирайки по-малко от пълния си потенциал. А различията ни относно „прехода“ се превръщат в проблем, защото ни отклоняват от всеобщите цели по пътя към по-висок жизнен стандарт. Една посока към това да бъдем по-заможни, по-щастливи и по-здрави у нас и да прославяме България по света.

Съществуват много примери за това как принципните ни различия по отношение на социалистическото минало са навредили на обществото ни по време на прехода. Но ето един случай от съвсем скорошното ни минало: българската кандидатура за генерален секретар на ООН през 2016 г. Без значение дали подкрепяте Ирина Бокова или Кристалина Георгиева, можем да се съгласим за следното: първо, острите различия в обществото по повод българския кандидат бяха породени до голяма степен от връзката със социалистическото минало. И второ, крайният резултат за България беше категорично неуспешен, в крайна сметка наш кандидат не беше избран за генерален секретар. Но нека се върнем на въпроса:

За какво изобщо се борим всъщност?

Какво означава да “пребъде” българският народ по света и у нас? И как се справяме по този параграф към момента? За едни това може би означава малък брой облагодетелствани лица (например аз, семейството ми и приближените ми) да се позиционират високо в обществото. Да могат да си позволяват всякакъв лукс независимо от това, че мнозинството българи се бори за оцеляване. За други може би означава свободно общество, в което всеки има равен шанс за професионална и лична реализация и може да води достоен живот, правейки това, което обича. Но това е въпрос на ценности и следователно за него не може да има еднозначен отговор.

За да се стигне до един-единствен отговор, който еднозначно удовлетворява българската общественост, то всеки от нас трябва да пожертва нещо от себе си. На първо място, за да достигнем до колективен отговор, независимо от семейни обстоятелства, социален статут и политически виждания, би трябвало да си зададем трудните въпроси, на които не искаме да си отговорим… въпроси, за които може би сме подозирали, но които през целия си съзнателен живот сме избягвали.

Например за тези, които искат справедливо възмездие за политически престъпления: ако никога не се стигне до формален процес на лустрация в българското общество, ще можем ли отново да живеем заедно и да подадем ръка дори и на „комунистите“ и техните потомци в името на общото бъдеще? В крайна сметка нужно ли е някой да бъде съден за делата на родителите си, без значение от собствените им качества – и професионални, и личностно-морални? За тези, чиито родители, роднини и близки са били активни участници в един неуспешен политически период, навредили с действията си на други граждани, семейства и дори общности, ще могат ли те да им обърнат гръб и да подкрепят осъдителни действия срещу тях в името на справедливостта?

На второ място, би трябвало всички ние – облагодетелствани или ощетени от наследството на режима, лево- или десномислещи, бедни или богати, от села или градове, млади или стари – да достигнем до отговорите на тези въпроси заедно. Разбира се, няма да е никак лесно! Защото за тези, чиито предци са жертви на тоталитарната система, ще е изключително трудно да се примирят с липсата на възмездие, желано така искрено през целия им живот, което подсъзнателно дължат на дедите си. И защото за тези, чиито предци са от обратната страна, ще е изключително трудно да жертват най-ценното – близките си, да ги оставят да бъдат порицани и да не се опитат да ги предпазят, макар да знаят, че вероятно са съгрешили.

И въпреки тези трудности нека се включим в този колективен разговор и започнем да изслушваме различните мнения, осъзнавайки, че да проявим разбиране в името на позитивната промяна не означава да не изискваме отговорност. Например в Колумбия през последните две години тече мирен процес между правителството и комунистическа партизанска терористична организация ФАРК. От 50 години насам конфликтът между Колумбия и терористите не спира и оставя след себе си единствено кървава диря. Но през 2016 г. двете страни най-сетне подписаха мирно споразумение. Много колумбийски граждани бяха разярени от условията на договора, тъй като той гарантира на ФАРК правото да участват на избори като нова партия, въпреки че за последните 50 години са погубили хиляди невинни колумбийци и са причина за безброй човешки трагедии. Но благодарение на разговорите с ФАРК президентът Сантос и екипът му установяват, че и дейността на партизаните е мотивирана от чувство за несправедливост, което поражда действията им. Осъзнават също, че и ако не протегнат ръка на ФАРК, конфликтът никога няма да приключи и трагедията ще продължи за всички. И същевременно според част от споразумението много от досегашните ръководители на ФАРК ще бъдат изправени пред трибунал за престъпленията, които са извършили срещу колумбийския народ. За да стигнат колумбийците дотам обаче, първо провеждат обществен диалог по темата – много болезнен и продължил години.

Нека и ние, българите, започнем нашия разговор за наследството на социализма по време на прехода. Нека с това да започне краят на прехода!

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".