Ивайло Христов е актьор и режисьор. Участва във филма „Времето е наше“ на режисьора Петър Поплатев, с който ще бъде открито тазгодишното издание на „Киномания“. Филмът е по романа „Разруха” на Владимир Зарев, а Ивайло Христов влиза в ролята на генерал от Държавна сигурност.

- Г-н Христов какъв беше вашият 10-и ноември преди 29 години?

- Спомням си го много добре. Бяхме се събрали в едно барче точно преди премиера. Новината се разчу и си спомням, че казах: „След 5 години ще станем като Швейцария“. Колко глупав съм бил.

- Защо не станахме?

- Този въпрос не към мен. Има хора, които са отговорни за тази работа.

- След тези 5 години, в които нашата България не стана Швейцария, имахте ли представа накъде вървим?

- Да, много ясна какво следва оттук натам. И това също много ясно го помня. През 95-та се роди малкият ми син. Един ден се прибирам с ей такава бала с пари. Влязохме в един магазин, купихме един компот, щипки и руло тоалетна хартия. От парите вече нямаше нито една стотинка. И си казах: “Ясно...”.

- Събитията от началото на т.нар. преход са и основни във филма „Времето е наше“, в който участвате. 

- Да, когато едната система се разпадна и започна да се изгражда следващата - така наречената демокрация. Това е периодът, за който филмът разказва.

 

- Доколко демократична е днешна България?

- Аз не знам какво е истинска демокрация. Чърчил е казал, че демокрацията не е най-съвършеният строй, но не е измислено по-добро. По всяка вероятност демокрацията е такава, каквато е у нас, тя е като навсякъде. Но има страни, в които тази демокрация е от по-дълги години. Този период от 30 години е доста малък, за да се изчисти всичко и да се тръгне по някакви закони на истинската демокрация, ако това въобще е възможно в днешния свят. Дълбоко съм скептичен.

- България днес харесва ли ви?

- Сигурно...ако бях на друго място щеше да е по-хубаво. Засега съм тук.

- Има ли гражданско общество у нас?

- Не, че го няма, започва да се развива. Но ми се струва, че все още не е достатъчно силно. А би ми се искало да е по-мощно.

- От месеци майки на деца деца с увреждания протестират за по-достоен живот. Какво мислите за тяхната гражданска активност?

- Проблемът на тези майки е изключително сериозен и трябва да се вземат сериозни мерки. Слава Богу, никога не ми се е случвало да гледам такова дете, но мога да си представя какво е. Когато човек отиде в чужбина, вижда как държавата или общината се е погрижила за тези хора, които са в неравностойно положение, какви удобства и възможности са създадени за тях да се чувстват абсолютно пълноправни граждани, това в България все още със сигурност не е направено.

- Има ли нещо в България, до което разрухата не се добра?

- Нямам представа. Може би има, но аз не се сещам кое е.

- Наше ли е времето?

- Аз предпочитам друга максима. Много ми харесва това, което Левски е казал: „Времето е в нас и ние сме във времето.“ Това е по-смислено. Дали времето е наше или на някой друг, това е относително.

- А колко е относително във филма „Времето е наше“?

- Режисьорът Петър Поплатев събра един много сериозен актьорски екип. Филмът е заснет прекрасно от оператора Стефан Иванов. В него участват млади и много талантливи актьори като Леонид Йовчев, Елена Телбис. Да го видят хората този филм, защото всичките тези въпроси, които задавате, някак си са скрити във времето, за което говори сюжета. Може би много голяма част от процесите, които в момента текат, те са заложени още тогава. Хубаво е хората да гледат „Времето е наше“. Най-малкото, когато човек познава историята, разбира за себе си много от нещата, които се случват в момента.

- Във филма влизате в ролята на генерал от Държавна сигурност. Какво ви впечатли в неговия образ и мрежата на бившите комунистически служби?

- Винаги съм бил противник на теорията на конспирациите, но явно има някакъв друг свят, паралелен на нашия. Не съм убеден, че тая историята с куфарчетата с парите е точно такава, но по всяка вероятност е имало нещо такова. Днес излизат някакви лица, които по време на приватизацията, без да имат необходимото образование и ценз, са се облагодетелствали. Предполагам, че не са и само тези, които излизат по вестниците. Вероятно те са и някакви бушони, зад които седят и някакви други хора. Затова е добре човек да се върне в началото на историята, за да му станат по-ясни днес процесите. Филмът е точно за тези сценаристи на прехода и затова е поучителен.