Христо Карастоянов е един от най-четените съвременни български писатели. Автор е на десетки книги, а последните му романи "Една и съща нощ" и "Послепис" бяха оценени високо от публика и литературни конкурси. Само преди дни излезе и последният му роман „Животът няма втора половина“.

- Г-н Карастоянов, за Ямбол се казва, че е Меката на българския анархизъм, който в ядрото си противопоставя човека срещу държавата. Това е и вашият град. Как ви изглежда оттам протестиращата България? Десетки градове се вдигнаха срещу цените на горива, гражданските застраховки, бедността...

Ако позволите, ще започна малко по-отдалеч – става ли? В ранната пролет на 1923 година правителството на Стамболийски издава една наредба за изземването на оръжието от населението. Тая работа става в изпълнение на издадения по-предната година Закон за изтребление на разбойниците – един ужасяващо репресивен закон, за който никой не си прави труда да отрича, че е насочен главно срещу анархистите. Стамболийски никога не е криел, че смята анархистите за главния враг на неговата представа за държавност. И като се появява въпросната наредба, в Ямбол тукашната анархо-комунистическа група организира „Протестно събрание по повод обезоръжаването”. Събранието, по същество митинг, е насрочено напълно легално за понеделник, 26 март 1923 г. от 6 часа следобед на площад „Кобург”. Отпечатан е плакат, направена е добра разгласа и така нататък. После обаче военната власт забранява уж вече разрешения митинг, но той все пак си започва. След една и до днес неизяснена провокация военните разгонват митингуващите, а вечерта се случва нещо друго. Военните тръгват през града и по предварително изготвени списъци измъкват маса анархисти от домовете им, закарват ги в пионерните казарми и там започват да ги избиват. При това без изстрели, а с щикове и с колове, за да не се тревожи кротката общественост в града. Избити са според мен неизвестен брой хора. Наскоро открихме и паметна плоча за жертвите, но мисля, че там списъкът далеч не е пълен. Впрочем убиват и деца: Ямболската педагогическа гимназия е била тотално заразена от анархизъм, така че под ножа отива дори един 14-годишен ученик.

- Защо започнахте с тази история?

Вижте, този ад от 26 март не остава без последствия. Когато през септември същата 1923 година започва септемврийският метеж, Ямбол не се вдига!... Предварителните планове въоръжен отряд да тръгне оттук към Стара Загора и Казанлък просто не е задействан – потенциалните въстаници се изпокриват. Защо ли? Защото Ямбол е бил уплашен! Всички са помнели мартенското клане...
Страх, господин Вълков, страх. А страхът, както разбирате, ражда апатия. Или обратно, все едно. А нали виждате каква безнадеждна апатия ни е имплантирана днес? Шегувах се мрачно, че девизът на фасадата на Народното събрание отдавна вече не е „Съединението прави силата”, а: „Тъй ш`ий тя!” Е, все пак и Ямбол се раздвижи. И тук имаше протести в подкрепа на майките на деца с увреждания, и тук автомобилистите се вдигнаха срещу странното ценообразуване на горивата...

- Напоследък рядко виждаме случаи, в които българите да се обединяват около една кауза или социален проблем. Какво трябва да стане, за да намерим някаква солидарност помежду си? 

Ама моля ви! Каква единна кауза, какъв социален проблем?!... Че ние вече сме тотално разделени! И оставете деленето на -фили и -фоби – това си ни е още отпреди Освобождението. Оставете и разделението по, така да се каже, партийна линия: там също всичко е ясно – каквото каже централата. Ясно е и разделението „бедни–богати”. Не, ние сме разделени по който щете въпрос. И то разделени до степен хващане за гушите и издиране на очите. Ако аз кажа, че еди-какво си е бяло, на секундата ще се намери някой, който да ми изкрещи, че нещото е черно и – хайде за гушите! Нещо повече: ако аз кажа, че нещо е бяло, а и вие също кажете, че то е бяло – пак се хващаме за гушите. Защото моето бяло е по-истинско бяло от твоето бяло. Как ви се струва това: обявява се някакъв протест и половин час по-късно вече има контрапротест. Ама как контрапротест бе, хора?! Протест срещу протеста! Пък вие ме питате за една кауза... Кажете ми - има ли България национална доктрина, около която да се обединим, и аз ще съм ви благодарен до гроб. А за солидарността... О, Боже! За каква солидарност може да иде реч, при положение че това същото разделение непрекъснато ни се тика в очите.

- На какво се дължи това делене?

Политиката „на теб да – на него не!” действа безотказно. Ако щете, действа на възможно най-биологично ниво. Ще ми кажете, че пресилвам. Не, не пресилвам. Сетете се как за едни пенсионери има бонуси, а за други – не. (Аз например редовно се оказвам с три лева над линията, която социалното министерство е определило като линия на нещо си там... И не им получавам четиридесетолевовата милостиня.) Това какво е, ако не насъскване на едни несретници срещу други несретници? Майки на деца с увреждания срещу други инвалиди. Собственици на стари автомобили срещу собственици на нови... Да продължавам ли? И каквито сме станали кибритлии... И като добавим безнаказаността на „ония там горе”, дето ни я демонстрират буквално всеки ден, като добавим и тяхната вкисната недосегаемост... (Случайно ли отмениха члена от Конституцията, който уж допускаше възможността да отзоваваме избраниците си, като не си гледат работата като хората?) Или другото: „На мен оставката винаги ми е в джоба, но обаче само ако ми я поиска премиерът – тогава ще си я подам!”...

- Политическата идеология вече търси директен сблъсък между либералното и консервативното. Някои ваши колеги вече написаха романи, които се опират на консервативното начало, православието и паметта. Вие какво виждате в този конфликт? 

Честно казано – не знам... Някак си не мога да си представя, че някой сяда да пише с ясното намерение да напише индоктриниращ (или доктринерски) роман. Сигурно и това го има, щом ми задавате този въпрос. Обаче по-скоро си мисля, че то става някак от само себе си – я покрай сюжета, я покрай някой от героите. Впрочем след „Една и съща нощ” прочетох коментари, а и се наложи да отговарям на подобни въпроси, че опоетизирам просветения български анархизъм от 20-те години на миналия век. Това заради Шейтанов, разбира се. Вярно, че „моят герой” на двайстия век не е Георги Димитров, а Георги Шейтанов, но ако у някого е останало усещането, че заради него апологетизирам цялото анархистко движение, значи някъде съм сбъркал. Или най-малкото не съм бил ясен. Ами че самите анархисти са били толкова различни! Анархосиндикалисти, анархокомунисти, анархоиндивидуалисти, какви ли не. И което е по-важно – аз не съм докрай наясно с доктрината им. Добре, в центъра на Вселената не е държавата, а човекът, това горе-долу го разбирам, но оттам нататък какво?!...

- Журналистиката е изправена пред предизвикателството всеки ден да се бори с миражите на „фалшивите новини“. Вие самият сте работили и като журналист. Има ли „фейк романи“ и с какво са по-различни от „фейк новините“, как да ги различаваме?

Ох, де да бяха миражи фалшивите новини... Мисля, че те са напълно реална действителност. Можеш да я пипнеш, можеш да се спънеш в нея, може да си строшиш главата в нея – дотолкова са реално явление. Понякога се улавям, че зад всяка новина виждам измислица. Направо съм станал параноик, но нали си спомняте старата шегичка: това, че си параноик, не означава, че не те преследват. И май не съм единствен. Като гледам коментарите във фейсбук, се хващам за главата. Все повече хора там вярват на всяка очевидно фейк новина и още по-зле – на откровена дезинформация. И кипват на секундата. Що се отнася до фейк романи – има, разбира се. Но ще си ги премълча, понеже някои от тях са възхвалявани до Бога, пък аз не искам неприятности.

- А кои са вашите добри примери?

Страшно харесвам романите, които се вписват в жанра на така наречената алтернативна история. Дето са тръгнали от въпроси като: „Какво би било, ако...” или „А защо не?” Най-голям в този жанр за мен е Робърт Харис. Неговият роман „Фатерланд” навремето ме хвърли в люта завист. Във „Фатерланд”, както, предполагам, знаете, действието се развива през 1962 година, когато обаче Втората световна война не е свършила, Хитлер е жив и здрав и търси контакти с американския президент за сключване на съюз ли беше, сепаративен мир ли, а пък този американски президент се казва Кенеди, но не Джон Ф. Кенеди, а Джоузеф П. Кенеди, звучат "Бийтълс" и така нататък. Великолепен политически трилър в несъществуващ свят. Впрочем и аз съм се упражнявал в „алтернативна история”. Например в „Името”, където се „ровех” в оная стара история, дето гръмна през 90-те – че Анастасия Романова е оцеляла след клането в Екатеринбург и е живяла в България. Получи се една приказка: нали в приказките най-важна е най-малката царска дъщеря, та и тук стана нещо такова. Но пак казвам, че това няма нищо общо с „фейк романите”.

- Новата ви книга „Животът няма втора половина“ вече е в ръцете на читателите. Историята в нея продължение ли е на „Една и съща нощ“ и за кого е романът?

„Животът няма втора половина” действително тръгна като продължение на „Нощта...”. Един вид – какво се случва след гибелта на двамата протагонисти Гео Милев и Георги Шейтанов. Но после текстът си пое по свои закони и посоки и май се получи книга за това как страшната 1925 година пречупва всичко. Между другото май ви отговарям и на въпроса за „фейк романите” – или по точно за „алтернативната история”. Реших, че Никола Гешев не е убит на 9 септември 1944 година, а е живял до 1984 година, ама то така го пише и в Уикипедията! И го оставих да наблюдава случващото се тук от далечните чужбини... Та тъй. Много ме поласка това, което каза Марин Бодаков на представянето на книгата в Младежкия театър в София. „Христо, този атентатор в черквата на конюнктурата.” Бих бил по-спокоен, ако е бил прав.