Родните интелектуалци отново са във война и отново са напът да се избият взаимно – сега поводът е вечерята, която художничката Ода Жон даде при откриването на нейната изложба в Националната художествена галерия.

Коктейлът бе закрит, но видео и снимки в социалните мрежи показаха, че масите са декорирани със скулптури на легнали човешки фигури, покрити с мортадела и прошуто. Снимките запалиха пожар, който се разрасна с такава страст и скорост, че обяснения за въпросната вечеря трябваше да дават директорката на Националната галерия Яра Бубнова и дори културният министър Боил Банов. И двамата бяха повече от категорични: „Това е акт на изкуството”. И тъй като атаката е най-добрата защита, хората от кръга на Яра Бубнова започнаха на свой ред да нападат всички, които не успяха да преглътнат въпросния арт.

Художникът Чавдар Гюзелев например написа във фейсбук памфлет, в който иронизира българина, че „много разбирал от изкуство” – както и от футбол, и от политика, и все се изказвал без да го питат. Естествено, когато иронизираш някого по този начин, се поставяш от другата страна, от страната на разбиращия и казващия кое какво е.

Доц. Георги Лозанов обаче го надскочи в обобщенията: той заяви, че който не харесва въпросния пърформанс всъщност напада Истанбулската конвенция, Сорос, интелигенцията и критиците на Путин. Така заплаши да бъдат обявени за врагове на интелигенцията, а и на определен вид политика всички, които не приемат тази вечеря за изкуство.

Дотук наблюдаваме един много познат от тоталитарните режими метод, при който естетическите нагласи на един или друг човек биват употребени, за да бъде обявен той за враг. После смей да не харесваш това или онова. Точно тези похвати на „убеждаване” ме принуждават да се включа в спора -  като човек, завършил История и теория на изкуството във Великобритания, в момента приключващ докторската си дисертация (отново там) на тема Изкуството като съпротива, като авторка на феминистки текстове и участничка в такива конференции. Бих искала да заявя съвсем спокойно и категорично: това е декорация за маса. За да бъде по-красноречиво ще го напиша с главни букви: ДЕКОРАЦИЯ ЗА МАСА.

Вероятно провокативна, различна, необичайна, може би стряскаща, все пак поводът е сюрреалистична изложба. Знаем, че сюрреалистите са правили всякакви скандали, особено по партита, често целта е била да дразнят гостите или пък домакините си. По тази причина не разбирам и нашите авангардисти от „другата страна на барикадата”, които за една нощ станаха пуритани, усвоиха популистки тези и започнаха да оплакват майките на деца с увреждания – докато те протестирали, „онези ядяли”. Т.е., ако са написани в книга на Бунюел или Дали, подобни акции се приемат, но ако се направят в България, не може. По този начин тези художници кастрират собствените си бъдещи акции (образно казано) и правят всяка по-интересна проява невъзможна оттук нататък. Защото вече и в техните чинии някой ще гледа и ще се заяжда:

„А ти защо лапна това, а?”

Сега хората от галерията побързаха да се застраховат, че не били яли, защото повечето гости били вегани и въпросната декорация била пърформанс в името на правата на жената и срещу нейната консумация. Министър Боил Банов и други специалисти в същата категория ни поучиха:

„Въпросът е ще вземеш ли от това тяло, няма ли да вземеш – много трудно решение, така публиката изпълнява пърформанса”.

Да ядеш или да не ядеш, това е пърформансът. Едно нещо не стана ясно - те като са вегани гостите, къде е въпросът (респективно пърформансът)? Ако са вегани, защо тогава щели да се изтерзаят от дилемата, дали да ядат или да не ядат мръвки? Или има вероятност формата на човешко тяло да възроди в тях желанието за месоядство?

1974 г., Марина Абрамович, "Ритъм 0".

Други големи специалисти пък сравниха въпросната вечеря с пърформанса „Ритъм 0“ от 1974 г. на Марина Абрамович. В него Абрамович оставя на публиката различни предмети – „инструменти на любовта и омразата” и разрешава да правят с нея каквото пожелаят в продължение на 6 или 8 часа. Резултатът (според разказа, стигнал до нас) е - накратко, че хората от публиката нарязват дрехите ѝ, набождат тялото ѝ със стъбло на роза и едва не я убиват. Заключението от пърформанса, както ни се представя в случая, е -жената е мразена заради социалната си роля и като я видят беззащитна и красива, се нахвърлят да я тормозят.

Няма да обсъждам пърформанса на Абрамович и бързото заключение, което бе направено според случая. Само ще попитам: какво е общото между него и въпросната вечеря? В единия случай са тормозили жената, в другия - не са яли от нея, понеже са вегани. Какъв е изводът от пърформанса по тази логика? Веганите не ядат жени! Гениално. Ако не беше тази вечеря, никога нямаше да разберем тази дълбока социална истина. (Между другото от снимките, които излязоха, никак не е ясно, дали телата на масата в НХГ са мъжки или женски, но само ако са женски, масата може да бъде политизирана правилно. И съответно феминизмът да бъде банализиран.)

Защо се сетиха точно за „Ритъм 0“ не е много ясно. Има доста по-подходящи кандидати от него. Например през 2011 г. същата Марина Абрамович беше поканена да направи вечеря-спектакъл за Музея за модерно изкуство в Лос Анжелис (MОCA). Някой може ли да се сети какво имаше в средата на огромната кръгла маса? Не е трудно, почти познахте – легнала гола жена, а върху нея – скелет.

Няма да описвам целия пърформанс, но ето какво казва Клер Бишоп за него:

„Проблемът с декорацията на маса на Абрамович е че тя остава декорация за маса. НЕ става нищо повече от това.”

Не се превръща в спектакъл.

За щастие вечерята в НХГ няма този проблем, тъй като е замислена само като декорация за маса и без претенции за нещо повече. Опитите да я обявят насила за изкуство, а всички, които не са съгласни с това  – за невежи врагове на ИК, на постмодернизма и на бъдещето на всички деца, всъщност превръщат една провокотивна находка в банален и безидеен пърформанс.

Относно протестиращите артисти, редно е да знаят, че във всички музеи по света се правят интересни вечери и партита. Във всички музеи могат да се случат и нелепи пърформанси, както се е оказало в МОСА със спектакъла на Абрамович. Все пак това са места за експерименти, изкуството не може да бъде застраховано срещу рискове, нито пък да бъде подплашено да не поема такива. Защото, ако това стане, артистите започват да се самоцензурират и на практика стават неспособни да творят. Най-големите врагове на изкуството в демократичния свят са именно популизмът и банализирането –  а това са тактиките, които предприеха и от едната, и от другата страна на този конфликт.

----

* Текстът е написан специално за Клуб Z.