- Г-н Бърнев, какво е за вас свободата?

Свободата е да мога да продължавам да върша това, което обичам. Имам много примери, които мога да дам, но си давам сметка, че една от големите ми свободи е, когато съм на сцената. Защото там по изключително чист и наситен начин усещам, че героят ми, съединен с моето аз, по начертан от драматурга и режисьора път вървим към нещо, за което си заслужава да умреш. Това е свободата – тази точка, която гониш и докато извървиш, трябва да увлечеш и хората около теб – публиката. Още по-готино е, когато го правиш и с колеги на сцената, и след представление, когато пушим зад сцената да си кажем: „Абе, какво става?“ И се събират няколко енергии като полет на гълъби. Един да хвръкне и всички тръгват с него, като някакъв полъх в душата ти.

- Какво усещане е несвободата тогава?

Много често ние сами сме си виновни, че сме несвободни. Хванали сме за шлифера някого или нещо, което все ни спира. Несвободата са всички неща, които те спират. Като започнеш от най-битовите. Аз съм свободен актьор и избирам своите роли, но като ги избирам, не значи, че ако избера една роля, няма да правя нищо друго цяла година. Изведнъж така се натрупват, денят започва с репетиция от 10 до 14 часа, след това пътувам няколко часа за представление, играя вечерта, после пак пътувам, за да се прибера у дома, а на другия ден съм на снимки. Претрупаността на ангажиментите и умората понякога те притискат просто да избуташ едно представление. Това е като маратон – тичаш и ако падаш, си дотук... Другите продължават.

- Имало ли е случаи да падате?

Ние гърмим постоянно. Правена ми е операция на гласните струни. Когато бях по-млад, толкова се хвърлях, а и без нужната техника за това. Бях се уплашил много. „Паданията“ са от този тип. Често телата ни не издържат. Някои с още по-чувствителна психика избиват в най-различни посоки като злоупотреба с алкохол. Това е човешка професия със свръхнатоварване. Все се шегувам, че във ВИТИЗ никой не ни е казвал пред какво се изправяме. И ако някой беше казал: „Ванка, ако имаше възможност да разбереш, щеше ли да избереш друго“, ами... май пак нямаше да избера друго. Тази обреченост е особена, тя кореспондира и с героите в „Годо“. Те все се джавкат, все се мразят... „Махни се, не мога да те гледам!“ Искат да се махнат един от друг и пак се събират в крайна сметка. Защото един без друг не могат. Но в крайна сметка спасението е персонално. Там не пускат за ръка, там един по един пускат и те разглеждат целия. Не сме направени да вървим заедно.

- А защо не сме направени да вървим заедно?

Аз разбирам тази реплика в контекста на това, че спасението е лично. Иначе, разбира се, ние сме социални животни, не можем сами. Създадени сме от Господ по този начин – ето мъжа, хайде и жената за дружка да му е. Да си изливат енергиите един друг.

-  Свободен гражданин ли сте?

Аз съм от поколение, което е захванало от онази система и едва ли не след като се смени цялостно, ние дълго време живяхме и вярвахме, че е по-добре. Вече съм увреден, защото съм видял и по-големи ограничения. До 18-ата си година съм живял в тази система и има спомен от нея. Така наречената ни демократична система, която дава свобода на гражданите или поне парадира с това, в сравнение със старата направо си е цвете. Обаче сега наблюдавам сина ми, който расте, и виждам всички плюсове и минуси на днешното ни общество през него. И най-вече негативите, защото реагираме най-много на тях. Образователната система преди беше съвсем друга...

- Чувствате ли се като част от едно изгубено поколение, което изнесе промените?

Никога не съм се чувствал така дали заради професията или образованието, което имам. Никого нямаш право да обвиняваш за това докъде си стигнал и на какво ниво си. Разбира се, че ми е е мъчно, че на фона на Европа и света толкова ни няма. Вижте Европейската филмова академия, която раздава най-престижните европейски награди в киното. Нашият представител за филм тази година в конкурса е „Ага“. В един момент виждаш, че никога, никога, никога, а имахме добри филми през годините, дори в номинациите няма да влязат. Защото нямаме лоби, защото сме никои. Нашата пуста нация е талантлива, обаче като че ли нещо ни липсва да имаме европейски и световен мащаб.

- А какво ни липсва?

Не мога да разбера какво е. „Не може да се откине“, както се казва. Вероятно и аз като един българин с ниско самочувствие си казвам: „Ех, защо не можем!“ Сигурно нямаме достатъчно увереност и сила. Селски е и манталитетът ни сами да се дърпаме назад. Но колкото бавно и полека повече живеем в Европа, независимо че винаги сме били в нея, толкова повече ни трябва време да престанем да говорим така. Виждам, че нещата ще се случат.

- Позитивно ли?

Аз не съм глупак да си мисля, че нещата тук са чудни, но вярвам, че ще бъде по-добре за нашите деца. Да стъпят и да бъдат без този комплекс на изгубено поколение. Най-малкото е, че ние губим енергия да мислим за онова, което е било. Но трябва да се помни, за да не се допускат грешки, да не се живее наивно, затова вярвам, че не е възможно да не стане по-добре.

- Така ли виждате и процесите в културата?

Вярвам, че в областта на киното и театъра има какво да се случи. Отпускането на по-малко пари за повече проекти, за да има възможност да тръгнат, а след това да търсят останалото финансиране, има смисъл. Годината, в която това беше направено за нискобюджетни продукции, имаше бум от филми, които ходиха по фестивали и взеха награди. Спряха го и това блокира този подем. Подкрепата за повече независими театри също е добра посока. Не може да си останат само няколко мастодонта, които каквото и да направят, си имат осигурена публика, дават им някакви парици, а за другите: „Абе, мрете в нищета.“ Не може да се прави компромис с качеството, което се наблюдава доста често в  различни постановки, които се играят из страната, които са принудени заради правилото – субсидия за продаден билет. Признавам, и аз участвам в постановки на театри извън София, но компромиси с качеството никога не правя!

- В киното сте играли баща на болно дете, което трябва да се лекува в чужбина, съпруг на учителка, която обира банка. Как проектирате социалните проблеми на нашето общество във вашите роли?

Даже не мога да си представя да играя роли, в които не влагам себе си, или да са толкова различни от мен. Със сигурност позицията, която имам като човек в живота, я вкарвам в ролята, иначе тя би била куха. Ако ти не се въвлечеш като човек, не може зрителят после да ти повярва. И „Посоки“, и „Урок“ са от филмите, които са живи, зрителят непрекъснато те следва и е до теб. Въобще не можеше да си позволиш да играеш някой друг, да го няма и Иван вътре. Ако играеш просто роля, това веднага отблъсква.

- Как се разбира, че един актьор е солидарен с протестния зов на хората?

Това ми се е случвало. Играех в постановката „Чайка“ на Коко Азарян. Изпълнявах ролята на учителя Медведенко през 2007 г., когато бяха протестите и на учителите. Аз тогава имах малка епизодична роля, нищо че Коко така направи, че присъствах безмълвно непрекъснато на сцената. Моят учител Медведенко, ако го четеш, ще ти се стори лековат, егоист, непрекъснато говори за себе си, а другите за него реагират: „О, моля ти се.“ „Знаете ли, добре ще е да се опише в пиеса как живеем ние, учителите, и после да се изиграе на сцена… Трудно, трудно живеем!“, казваше той, като отстояваше позицията на учителя в едно богато общество. И публиката аплодираше в този момент. Хората бяха толкова наелектризирани, а аз и моят герой бяхме изразители на тяхната позиция. Още в студентските ми години във ВИТИЗ говорехме, че има три типа актьорски изпълнения. Ти, човекът Иван в дадените обстоятелства. Второто, по-висше, е пълното превъплъщение – пак съм аз, но така съм хванал елементи на героя, че не можеш да ме познаеш. А третата е превъплъщение, роля, говориш от името на героя, но се чувства много силно и твоята гражданска позиция. Когато е гостувал в България Висоцки с „Хамлет“, всички са ходили да го гледат, защото докато играе, всяка дума, всяко изречение лъха зверски на неговото несъгласие и болка.

- Има ли нещо, което ви вбесява?

Да, зверски: как ни изглеждат улиците, настилките, табелите, маркировките. Аз много пътувам с кола и това ме влудява. Какви са тези винетки, колко време ги плащаме, какви са тези пътища. Това е нещо, което всеки ден виждам. Бих извикал „Оставка!“ и за тези, които карат сина ми да носи тази раница, която и майка му не може да вдигне. За тези, които карат децата ни с тези меки хрущяли да се гънат под тези тежести.

- Какво казвате най-често на детето си?

Не бързай, не бързай.

---

Това интервю е публикувано в последния брой на сп. "Клуб Z" за 2018 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.