Article_top

Илия Троянов е писател от български произход, който от години живее в Германия. Автор е на няколко романа, сред които и "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". В една от последните си книги - "Власт и съпротива", разказа за времето на тоталитарната държава в България. Клуб Z се срещна с писателя в края на 2018 г.

- Г-н Троянов, в книгите си пишете за паметта, пътуването като филосфско изживяване, свободата. Защо обаче за вас е толкова важно и миналото, и познанието за него?

- Има ли въобще минало, не е сигурно. Аз смятам, че това е една конструкция, но ние не знаем, нито в личната си съдба – собствената си биография, нито като общества, какво наистина е минало и какво не. Така често нещо, което ни се струва минало, определя сегашното. И според мен България е един много добър пример за това. 1989 година е един колосален исторически шанс, който не беше използван, и това най-вече централно определя проблемите, мизерията на съвременна България. Това минало ли е? Ако е толкова важно за сегашното, бих казал - не! И бих казал, че е изключително опасно да се отстраним от едно минало, което е есенциално („определящо“, бел ред.) за сегашното. 

- Защо?

- Струва ми се, че младите българи, според разговори, които съм имал, смятат, че времето и епохата на комунистическата диктатура са далечни като хан Аспарух. Това може би е фатална грешка. Очевидно е, че има архив на Държавна сигурност, има архив на комсомола, но има ли архив на народа, на населението? Този архив как и от кого се построява, предава ли се устно? Доколко в една страна, преживяла зверска диктатура и после една счупена демократизация, съществува някакъв вид архив, на който взаимно може да разчитаме? Това напълно липсва в България, зависим от различни становища, интерпретации и разкази, които често нямат нищо общо един с друг или са напълно противоречащи си. А едно отворено свободно общество все пак би трябвало да разполага с един архив, който да е богат с най-различни лични преживявания, разкази, интерпретации. А те да са видими, да не са скрити или маргинализирани. И от друга страна да има пространства, където да се обсъжда, да се развива. Всичко това липсва до голямата степен в България.

- Каква е причината? Вие дълги години живеете в Германия. Там и в други бивши републики от Източния блок обществената оценка за близкото минало като че ли е много по-еднозначна, за разлика от България. А тук сме много разделени.

 - Има няколко елемента. Единият е: имало ли е преди 1989-а съпротива в България. Поляците все пак са имали „Солидарност“, унгарците имаха великите събития на 1956-а. Германците – уникален случай, най-напред бяха принудени да преразгледат нацизма в няколко степени. Най-напред чрез победителите от Втората световна война, Нюрнбергските процеси и много други. После поколението на 68-ма принуди поколението, което е преживяло нацизма и не е искало да говори за собственото си участие в него, да отговаря на неприятни въпроси. И след 89-а очевидно в ГДР (бившата Източна Германия, бел. ред.), комунистическата номенклатура и ЩАЗИ (бившите източногермански служби, бел. ред.), не са били в състояние по този начин да овладеят икономиката, медиите и т. н., както е в България. Затова е и доста по-различен случаят тук отколкото там. Едното е - каква е била съпротивата, а второто - каква е била промяната. 

- Има ли трето?

- Третото без съмнение, което често се забравя в България, е каква е била дълбочината на съществуващата цивилизацията. Тук извън патриотарските приказки - колко е била велика Първата българска държава, в сравнение с една Чехия, България е била много по-бедна. Имала е един малък образован елит, но като цяло е била селска страна, която тепърва е започвала да се развива. Така че няма за какво да се върнем, нали? Няма един извор, от който наново човек да извлече нещо ценно.  Национализмът и патриотизмът в България са определено идиотска позиция. Например в Иран има цивилизация от 3 хиляди години с невероятни постижения в архитектурата, литературата, писмеността, философията, математиката. Сега има една ужасна теокрация, но когато разговарях с образовани иранци, те са в директна връзка с тази хилядолетна цивилизация, там има вдъхновение от нея, с нея се успокояват, че ще преминат този период и ще има бъдеще, очертано от тази дълга традиция. Тук в България обаче това го няма, защото липсват всички тези моменти, които ги изброих. 

- В едно друго ваше интервю казвате: „всяка власт трябва да има съпротива“. Има ли днес съпротива в българското общество?

- Не виждам силно гражданско общество в България. Има донякъде дори илюзия, че свободата е въпрос само на институции и закони. Свободата е свързана точно с ежедневното участие на колкото се може повече хора в един проект на защитаване и извоюване на тази свобода. Един вид всекидневна съпротива. И ако се стигне до една критична маса, точно това създава едно гражданско общество, справедливост и свобода. Имахме дискусия за архивите на Държавна сигурност. Всички споделиха, че законът е негоден, защитава правата на доносниците и на нещатните агенти, а не правата на тези, които искат да ги изобличат. Бивши жертви, роднини на жертви или хора, свързани със съпротивата, те нямат право да разкриват името на един доносник. Това е така, но никой не зададе въпроса: Ама защо трябва да се спазват тези закони.

- Законите не са ли за това – да се спазват? 

- Ако един закон не е справедлив заслужава ли да бъде уважаван и спазван? В немския има едно понятие за „гражданско неспазване на законите". И ако един българин казва: „аз не мога сега да публикувам едно или друго, защото законът не го позволява“, донякъде спазването на закона също е едно участие в тези репресии. Този вид съпротива почти напълно липсва. Но има и един друг момент – много хора, които биха били годни за съпротива напускат България. Всеки път, където имам доклади или четения по света, ме заговаря българин или българка, които говорят разумно, виждам, че живеят в Германия, Франция, Аржентина, но не и в България. Това също пречи на съпротивата – хора, които са по-активни, превръщат тази своя енергия в свое бягство - търсене на лично оцеляване, а не в промяна на обстоятелствата. 
   
Цялото интервю с Илия Троянов, четете във февруарския брой на сп. „Клуб Z”.        

 

Илия Троянов е писател от български произход, който от години живее в Германия. Автор е на няколко романа, сред които и "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". В една от последните си книги - "Власт и съпротива", разказа за времето на тоталитарната държава в България. Клуб Z се срещна с писателя в края на 2018 г.

- Г-н Троянов, в книгите си пишете за паметта, пътуването като филосфско изживяване, свободата. Защо обаче за вас е толкова важно и миналото, и познанието за него?

- Има ли въобще минало, не е сигурно. Аз смятам, че това е една конструкция, но ние не знаем, нито в личната си съдба – собствената си биография, нито като общества, какво наистина е минало и какво не. Така често нещо, което ни се струва минало, определя сегашното. И според мен България е един много добър пример за това. 1989 година е един колосален исторически шанс, който не беше използван, и това най-вече централно определя проблемите, мизерията на съвременна България. Това минало ли е? Ако е толкова важно за сегашното, бих казал - не! И бих казал, че е изключително опасно да се отстраним от едно минало, което е есенциално („определящо“, бел ред.) за сегашното. 

- Защо?

- Струва ми се, че младите българи, според разговори, които съм имал, смятат, че времето и епохата на комунистическата диктатура са далечни като хан Аспарух. Това може би е фатална грешка. Очевидно е, че има архив на Държавна сигурност, има архив на комсомола, но има ли архив на народа, на населението? Този архив как и от кого се построява, предава ли се устно? Доколко в една страна, преживяла зверска диктатура и после една счупена демократизация, съществува някакъв вид архив, на който взаимно може да разчитаме? Това напълно липсва в България, зависим от различни становища, интерпретации и разкази, които често нямат нищо общо един с друг или са напълно противоречащи си. А едно отворено свободно общество все пак би трябвало да разполага с един архив, който да е богат с най-различни лични преживявания, разкази, интерпретации. А те да са видими, да не са скрити или маргинализирани. И от друга страна да има пространства, където да се обсъжда, да се развива. Всичко това липсва до голямата степен в България.

- Каква е причината? Вие дълги години живеете в Германия. Там и в други бивши републики от Източния блок обществената оценка за близкото минало като че ли е много по-еднозначна, за разлика от България. А тук сме много разделени.

 - Има няколко елемента. Единият е: имало ли е преди 1989-а съпротива в България. Поляците все пак са имали „Солидарност“, унгарците имаха великите събития на 1956-а. Германците – уникален случай, най-напред бяха принудени да преразгледат нацизма в няколко степени. Най-напред чрез победителите от Втората световна война, Нюрнбергските процеси и много други. После поколението на 68-ма принуди поколението, което е преживяло нацизма и не е искало да говори за собственото си участие в него, да отговаря на неприятни въпроси. И след 89-а очевидно в ГДР (бившата Източна Германия, бел. ред.), комунистическата номенклатура и ЩАЗИ (бившите източногермански служби, бел. ред.), не са били в състояние по този начин да овладеят икономиката, медиите и т. н., както е в България. Затова е и доста по-различен случаят тук отколкото там. Едното е - каква е била съпротивата, а второто - каква е била промяната. 

- Има ли трето?

- Третото без съмнение, което често се забравя в България, е каква е била дълбочината на съществуващата цивилизацията. Тук извън патриотарските приказки - колко е била велика Първата българска държава, в сравнение с една Чехия, България е била много по-бедна. Имала е един малък образован елит, но като цяло е била селска страна, която тепърва е започвала да се развива. Така че няма за какво да се върнем, нали? Няма един извор, от който наново човек да извлече нещо ценно.  Национализмът и патриотизмът в България са определено идиотска позиция. Например в Иран има цивилизация от 3 хиляди години с невероятни постижения в архитектурата, литературата, писмеността, философията, математиката. Сега има една ужасна теокрация, но когато разговарях с образовани иранци, те са в директна връзка с тази хилядолетна цивилизация, там има вдъхновение от нея, с нея се успокояват, че ще преминат този период и ще има бъдеще, очертано от тази дълга традиция. Тук в България обаче това го няма, защото липсват всички тези моменти, които ги изброих. 

- В едно друго ваше интервю казвате: „всяка власт трябва да има съпротива“. Има ли днес съпротива в българското общество?

- Не виждам силно гражданско общество в България. Има донякъде дори илюзия, че свободата е въпрос само на институции и закони. Свободата е свързана точно с ежедневното участие на колкото се може повече хора в един проект на защитаване и извоюване на тази свобода. Един вид всекидневна съпротива. И ако се стигне до една критична маса, точно това създава едно гражданско общество, справедливост и свобода. Имахме дискусия за архивите на Държавна сигурност. Всички споделиха, че законът е негоден, защитава правата на доносниците и на нещатните агенти, а не правата на тези, които искат да ги изобличат. Бивши жертви, роднини на жертви или хора, свързани със съпротивата, те нямат право да разкриват името на един доносник. Това е така, но никой не зададе въпроса: Ама защо трябва да се спазват тези закони.

- Законите не са ли за това – да се спазват? 

- Ако един закон не е справедлив заслужава ли да бъде уважаван и спазван? В немския има едно понятие за „гражданско неспазване на законите". И ако един българин казва: „аз не мога сега да публикувам едно или друго, защото законът не го позволява“, донякъде спазването на закона също е едно участие в тези репресии. Този вид съпротива почти напълно липсва. Но има и един друг момент – много хора, които биха били годни за съпротива напускат България. Всеки път, където имам доклади или четения по света, ме заговаря българин или българка, които говорят разумно, виждам, че живеят в Германия, Франция, Аржентина, но не и в България. Това също пречи на съпротивата – хора, които са по-активни, превръщат тази своя енергия в свое бягство - търсене на лично оцеляване, а не в промяна на обстоятелствата. 
   
Цялото интервю с Илия Троянов, четете във февруарския брой на сп. „Клуб Z”.        

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Каква ще бъде следващата работа на главния прокурор Иван Гешев?