На крак, о, пеларгониум зонале

Когато няма на какво да се смеем, се раждат сатириците. Казал го е Станислав Йежи Лец и нямаме основания да се съмняваме, защото той знае всичко за сатирата. Дали защото у нас винаги има над какво да се смеем или по друга неизвестна причина, сатирата не е силната страна на българската литература. След „45 години стигат!“ българските писатели не извадиха от дълбоки и скрити чекмеджета ръкописи, които осмиват същите онези 45 години. Затова пък каква щастлива компенсация с книгите на Андрей Платонов, Юз Алешковски, Сергей Довлатов, Владимир Войнович.

Как да не си мечтаеш някой да напише български „Чевенгур“, след като си чел Платонов? Действителността си я имаме, макар и не точно ентусиазирана по болшевишки реалност от „Чевенгур“ , а уж точно обратното на нея, но в крайна сметка все същото безсмислие. Оставаше да се намери човек, който да я види през очи, които навън се смеят, а навътре плачат. Това нямаше как да не е човек струна, който е отеквал на всяка надежда за добро, но е оставал на тази честота само докато осъзнае, че и тази претенция за добро е познатото старо зло, преоблечено в нови думи, коя от коя по-привлекателни, но все така кухи в крайна сметка.

Намери се такъв автор

Не знам дали сте виждали едни триъгълници, които описват как от три възможности всяка услуга може да бъде само две, никога и трите. В трите върха на триъгълника пише: качествена, бърза, евтина. Съответно услугата може да е качествена и евтина, но тогава няма да е бърза. Ако пък е бърза и качествена, няма да е евтина. Съответно може да е евтина и бърза, но забравете за качеството. Така е и в писането, където авторовият триъгълник обикновено се състои от следните три върха: талантлив, почтен, с характер. Тази комбинация е трудна почти до невъзможност, но Иво Беров е точно това – талантлив, почтен и с характер. Акцентът е на „с характер“, защото това е, което обикновено липсва на повечето творци. Талант небесата ръсят с по-голяма щедрост, отколкото характер. Поне по нашите земи.

Определят новата книга на Иво Беров „Без невинни, революция пеларгониум зонале“ като сатира. Готова съм да споря по въпроса. Основният похват на сатирата, както знаем от часовете по литература, е хиперболата. Преувеличението. Странното е, че изглеждащото като хипербола в тази книга изобщо не е преувеличено. То е самата реалност не само защото в голямата си част книгата е почти автобиографична, а и защото всички ние сме виждали описаното в нея. То е като онези добавъчни стъкла, които ти слагат при преглед за предписване на очила, след които казваш, че изведнъж всичко започва да изглежда по-ясно, повече на фокус. А са ти сложили само някакъв ъгъл, който коригира астигматизма. Това прави Иво Беров, като описва реалността, защото явно той няма астигматизъм, а на нас ни изглежда хиберболично, преувеличено, защото не можем да видим нещата от същия ъгъл. Ако има литературен жанр „абсурд“, то това е жанрът на тази книга. „Абсурд“, който описва реалността, така стигаме до жанр „парадокс“. И добре, че жанрът няма никакво значение за насладата, с която четем, защото в случая трудно ще назовем съставките на насладата от четенето на „Без невинни“.

Очевидната градация

Иска ми се да сравня книгата с други, които са излизали в последно време, но изборът не е голям. Абсурдното, парадоксалното време преди 1989-а не роди подобен роман, както казахме. В демократичните години се появиха няколко подобни книги и е забавно логично в какво съотношение се подредиха техните заглавия. През 2008 година Христо Карастоянов написа „Съпротива.нет“. През 2015-а Ваньо Вълчев издаде НОФОФ (национален отечествен фронт за освобождение на Фанагория). Онова, което в началото се виждаше като потребност от съпротива, а по-късно като отечествен фронт за освобождение, сега в заглавието на Иво Беров е революция – градацията е очевидна. Логично е Иво Беров като журналист и симпатизант на демократичните промени да е наясно с революциите и как те изяждат децата си, а после тя самата изяжда внуците – в морално отношение, не в друго. Затова той предлага друг тип революция, ето каква:

„Революция Пеларгониум Зонале е изкуство. Тя е творчество. Тя е вдъхновение, себеотдаване и самозабрава. Тя е превъзмогване, извисяване и преодоляване. Сливане с общото чрез въздигане на личното. Тя е избухване на вътрешната същност. Тя е разцвет на възможностите. Битие, преобразено от ларва на пеперуда. Полетял като водно конче гърчав древен червей, който се носи над блатото така, както Духът Божи е летял някога над води и бездни.“

Трябва много да обичаш човека, не непременно хората, но човека, за да напишеш такава книга. Хората са обикновено лоши, човекът е обикновено добър. И ако не е от „грозните“ хора, всеки е подходящ за революционер, а някои дори за апостоли. Докато има хора, ще има Тайни вечери, казва Иво Беров и колкото и да е комична неговата Тайна вечеря в оранжерията, в която работят събрани от кол и въже храненици на някаква програма за преквалификация на бюрото по труда, човек остава с чувството, че каквото и да се случва, където и да се случва, когато и да се случва – винаги ще има един, който е готов да раздаде плът от плътта си и кръв от кръвта си. Знам точно колко ще ви накара да се смеете тази книга – точно толкова, колкото и да плачете.

Светлина на хоризонта

Не търсете в гугъл какво означава пеларгониум зонале. Ще ви кажа: мушкато. Най-обикновено нашенско мушкато. И точно когато ти се струва, че няма никаква светлинка на хоризонта, в книгата се ражда човече, син на главния герой. Човек, на когото бащата завещава революцията, като моли майка му да предаде молбата на бащата. Само че майката е здраво стъпилата на земята жена, която не се отплесва по революционни вихри, а прави само важни неща – като раждане на син. Затова казва на бащата просто да отиде и да полее мушкатото. Не революциите, а раждането на син и поливането на мушкатото въртят земята.

* * *

Предлагаме ви откъс от "Без невинни, революция пеларгониум зонале":

Из "Тайната вечеря"

– Какво е истина ли?
Съдбовен въпрос. На него дори Христос не е отговорил, макар че е Господ Бог. Замислих се. Не за отговора се замислих, отговора вече го знаех, макар да не бях нито Господ и Христос, а най-обикновен революционен водач на широките простонародни маси. Замислих се как да отговоря така, че народът да ме разбере. И се досетих как.
– Истината е, че няма справедливост. Вие сте добри, честни, чисти и прекрасни хора… и създания. И ваше би било царството небесно, ако имаше такова. А пък сгъвате тъпи хартишки, които не означават нищо, за да ви дадат дипломи, които нищо не означават и напразно търсите работа, макар че тя е гадна и за нея ще получавате никакви пари, с които ще можете само да живеете без да знаете защо. Но и да бяха повече парите пакщяхте да живеете без да знаете защо. Живеете защото не сте умрели, а не поради някаква друга, по-вълнуваща причина. И ще умрете защото сте живели, а не поради някаква друга, по-вълнуваща причина. Истината е, че тия които са си намерили работа не искат да работят, защото работата е гадна, а тия които искат да работят като Светлин например, никой не ги наема, защото не само работата е гадна, ами всичко останало е гадно.
Почувствах, че овладявам слушателите и уверено продължих:
– Истината е, че грозните са грозни и ще ставатоще по-грозни, а тъпите са тъпи и ще стават още по-тъпи, докато красивите погрозняват, а умните затъпяват. Истината е, че нищо не е достатъчногадно, за да няма нещо по-гадно от него. Истината е, че само революцията може да промени всичко. Истината е, че вие сте призвани от мен и от провидението да направите тази революция. А вие сте призвани, защото сте невинни и крехки нравствени младочки, израсли върху прояден от червеи и заблуди бурен. Това е истината.

Революционерите се умълчаха. Аз също. В главата ми, а явно и не само в моята, откънтяваше съзвучието на последните ми думи, чиято привидно случайна и въздействаща подредба бе завладяла подсъзнанието на неизкушените ми от внушенията на разума слушатели. Помислих си, че тия мои думи стават и за песен. Когато ги повторих тишината стана още по-тиха, а въздействието им още по-въздействащо:
– Вие сте невинни и крехки нравствени младочки, израсли върху прояден от червеи и заблуди  бурен – казах им.
И всички разбраха какво им казвам. Не с разума си, а с онази не само отколешна, ами направо древна и неразбираема сила, която преди около три милиарда години бе накарала въглеводород ните вериги да се свържат в самопроизвеждаща се същност.
Тъпанарите никак не могат да разберат за какво точно, аджеба, би могла да служи поезията и въобще изкуството. Мислят си, че само за някакъв особен вид кеф. Извратен някакъв такъв.
Революция Пеларгониум Зонале трябваше да бъде изкуство. Художество. Поезия. Песен.

---

Текстът на Веселина Седларска е публикуван в сп. "Клуб Z" през 2018 г.Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.