"– Някой ден ще ти купя голяма къща – щеше да ѝ каже. – Толкова голяма, че ще ти трябва тротинетка, за да се придвижваш из нея" (ОТКЪС)

Можете ли да си представите как фикционален образ, роден от вашето въображение, оживява пред очите ви? Именно това се случва с Робърт Дъгони, когато създава Трейси Кросуайт – русокоса, синеока, атлетична, не поредния „кукленски“ образ, а изключително способен следовател от отдел „Убийства“ на Сиатълската полиция. Когато писателят разказва за идеята си на шериф Скот Томпкинс, той остава поразен, защото описанието на главната героиня почти напълно съвпада с това на гаджето му – Дженифър Солтър, една от първите жени детективи в Сиатъл. След срещата си с нея Дъгони разбира удивлението на своя приятел, Дженифър се превръща не само във вдъхновение, но и в ценен източник на информация, благодарение на който поредицата за Трейси успява да постигне впечатляващ успех и намира място в най-престижните класации за бестселъри на New York Times, Wall Street Journal, Washington Post и Amazon.

Така американският писател си спечелва прозвището „Наследника на Гришам на литературния трон“, а към неподражаемото му умение да преплита криминалното разследване, съдебната интрига и личните драми на героите не остават равнодушни и любителите на правния трилър у нас. След като жадно са погълнали предишните случаи в издадените до момента от Benitorial четири романа – „Гробът на сестра ми“, „Последният ѝ дъх“, „Поляната“ и „Момичето в капана“, читателите отново ще се срещнат с Трейси в петата книга от поредицата – „Опасно близо“. Този път бившият юрист поставя под съмнение обективността на правосъдната система, като въвлича в престъплението хора, служещи на държавата. Типично в свой стил Дъгони използва и други актуални теми, провокирали интереса му, като опиоидната криза в Америка и проблема с расовата несправедливост, за да подсили автентичното звучене на историята.

С „Опасно близо“ авторът поема в неочаквана посока, като разчупва познатия модел от предишните романи в поредицата. Той не крие, че от дете обича да отгатва кой стои зад престъплението, затова винаги включва и мистериозен елемент в сюжетите си. Тук обаче, когато екипът на детектив Кросуайт е извикан да съдейства за разследването на пътнотранспортно произшествие с избягал шофьор, мистерията около извършителя бързо избледнява. Жертвата – дванайсетгодишният Д’Андре, е блъснат, докато се прибира от тренировка по баскетбол, а следите водят директно към служител от местната военноморска база. Изчезването на ключово доказателство обаче заплита интригата и засилва подозренията на Трейси, че някой с власт е готов на всичко, за да прикрие истината за случилото се. Напрежението постепенно се натрупва, а отговорите на въпросите се разкриват един по един чак до последната страница.

Светлината на прожекторите този път не пада само върху Трейси, превърнала търсенето на справедливост за скърбящата майка в своя лична кауза. Междувременно по улиците на Сиатъл властва и хероиновата епидемия, която също взема жертви, сред които и племенницата на Дел. Личният елемент е една от най-отличителните черти на трилърите от поредицата още от първата книга, в която се разследва смъртта на по-малката сестра на детективката. Дъгони споделя в интервю, че се стреми героите му да бъдат максимално реалистични – не само като професионалисти, но и като хора. Те не са просто полицаи, които виждаме единствено през призмата на работата им, те имат семейства, лични проблеми и вътрешни битки, а случаите, които разследват, често се оказват болезнено близки до тях. Това прави романите на американския писател толкова въздействащи и увлекателни не само за почитателите на съдебния трилър, но и за много по-широка читателска аудитория и води до удивителния успех на поредицата с над 10 милиона продадени екземпляра.

В „Опасно близо“ Дъгони преплита морални дилеми, вина и възмездие, за да изгради дълбоко нюансиран сюжет. Атмосферата също играе важна роля – мразовитият Сиатъл се превръща в съвършената сцена за тази мрачна и напрегната драма.

– Criminal Element

Изключително увлекателен роман… Първокласна мистерия.

– Booklist Starred Review

Дъгони обогатява тази напрегната история с умело изградени герои и предоставя любопитен поглед към съдебната система на Военноморските сили.

– Publisher’s Weekly

„Опасно близо“ е поредното вълнуващо попълнение в поредицата за детектив Трейси Кросуайт. Като се фокусира и върху второстепенните герои, Дъгони добавя дълбочина и плътност към историята и загатва за бъдещи сюжетни линии.

– Associated Press

Дъгони е изключителен разказвач.

– Boston Globe

Джон Гришам, пази се, има нова звезда на хоризонта.

– The Seattle Times

Книгите на Робърт Дъгони се продават в повече от четиресет държави и са преведени на повече от трийсет езика. Той е автор на успешната поредица за детектив Трейси Кросуайт, бестселър на New York Times, Wall Street Journal, Washington Post, оглавила класацията на Amazon и продала повече от 10 милиона екземпляра в цял свят, както и на поредиците за Чарлс Дженкинс и Дейвид Слоун и още няколко самостоятелни романа.

Работи се по адаптацията на някои от книгите му за големия и малкия екран.

Авторът е носител на наградата за художествена литература Nancy Pearl Award и на множество отличия за най-добър роман. Бил е финалист за редица награди, сред които International Thriller Award, Harper Lee Prize for Legal Fiction, The Silver Falchion Award for Mystery и Mystery Writers of America Edgar Award.

* * *

Из „Опасно близо“ от Робърт Дъгони

Снимка Benitorial

На Мег Рули, Ребека Шерър и екипа в агенция „Джейн Ротроузън“ – най-добрите литературни агенти в бранша. Думите не могат да изразят колко ценя вашите напътствия и подкрепа през годините. Бях благословен да прекрача прага на къщата, където се намира офисът ви, а вие ме направихте част от голямото семейство на агенцията. Ура!

Робърт Джордан

Първа глава

Д’Андре Милър отвори стъклените врати на общинския център в квартал „Рейниър Бийч“ и излезе в мразовитата вечер. Температурата беше спаднала значително – в рязък контраст с влажния, наситен с пот въздух в баскетболната зала. Дъхът му пареше в гърлото и тръпки гъделичкаха ръцете му под ръкавите на суитшърта с качулка, докато влачеше краката си, обути с гумени сандали, по бетонните стълби. Баскетболните му обувки, завързани една за друга, бяха преметнати на дясното му рамо, а кожената му баскетболна топка беше на сигурно място в свивката на ръката му. Беше решен скъпоценните му притежания никога да не докоснат нещо друго освен твърдото игрище.

– Ей, Бейби Ди!

Д’Андре се обърна към вратата на залата, макар че продължи да върви заднешком по бетонната настилка на вът­решния двор – нямаше време за губене. Тери О’Нийл беше отворил стъклените врати на общинския център.

– Супер забивка, Бейби Ди. Супер забивка! – извика той.

Момчето прие похвалата с усмивка и си помисли отново за своя кръстосан дрибъл и забивката за три точки, с които спечелиха последния мач.

– Днес игра страхотно, Бейби Ди – каза Тери. Той отваряше общинския център три вечери в седмицата и присъстваше на баскетболните мачове.

– Благодаря, Тери – отвърна Д’Андре. Наистина беше страхотен. Удари за три точки и стреля с отскок като Стеф Къри, финтира защитата като Кевин Дюрант. Беше изцедил силите на противниковия отбор, а играеше срещу момчета, които бяха поне три години по-големи от него. Д’Андре беше само на дванайсет – най-младият играч, на когото другите момчета в центъра позволяваха да участва, макар че тази вечер просто не им достигаха хора. В бъдеще дори нямаше да го питат на колко е години. Не и ако искаха да победят.

– Ще дойдеш ли пак утре вечер? – извика Тери, който сега стоеше на най-горното стъпало, а дъхът му излизаше от устата като цигарен дим в жълтеникавата светлина.

– Не мога – отвърна Д’Андре, който продължаваше да върви заднешком. – Имам контролно по математика в четвъртък и трябва да уча.

– Добре тогава. Залегни над уроците. Но ще те чакаме да се върнеш. Когато решиш, Бейби Ди. Тази вечер се доказа.

Д’Андре се почувства добре от комплимента. В центъра играеха най-добрите, а той възнамеряваше да стане по-добър от всички тях. Навърташе се около залата, откакто беше на девет, и имитираше движенията им – кръстосан дрибъл, евростеп, финтиране, – най-доброто, което можеше да научи от всеки играч. И тази вечер беше показал на какво е способен… макар че навярно беше изиграл прекалено много мачове. Трябваше да се скъса от тичане, за да се прибере преди вечер­ния си час. Но как можеше да откаже последния мач? Най-нак­рая беше получил своя шанс, не искаше да се оправдава, че майка му ще го натупа, ако закъснее.

Въпреки че тя наистина щеше да го направи.

Беше му заръчала да се прибере до девет. И че е в негов интерес да си е написал домашните, когато се върне. Без домашни – никакъв баскетбол. Четворка в бележника – никакъв баскетбол. Ако забрави да свърши задълженията си вкъщи, ако ѝ отговаря, ако закъснява – никакъв баскетбол. А мама не се шегуваше. Беше му казала:

– Не се шегувам, няма да играеш.

Мама нямаше време за глупости, не и докато се опитваше да отгледа трима синове сама. Д’Андре правеше каквото му се казва.

Точка по въпроса.

Той беше най-големият и разбираше, че на мама ѝ е трудно. Тя работеше по цял ден и се прибираше чак след шест. Баба приготвяше вечерята, докато мама проверяваше домашните. Д’Андре знаеше, че тя винаги си ляга капнала от умора.

– Не искам да живееш така – каза му една вечер, докато седяха на кухненската маса и проверяваха домашното му по математика. – Залягай над уроците, вземи диплома. Стани лекар или адвокат.

Училището беше на първо място. Веднъж вече го беше наказала да не излиза, защото се беше прибрал късно, и нямаше да се поколебае да го направи отново.

– Не те възпитавам да бъдеш глупак. Шансът да станеш професионален баскетболист, е едно на милион, но можеш да постигнеш всичко, ако учиш и се стараеш в училище.

Д’Андре не беше като някои от глупаците в училище, които изкарваха тройки и четворки. Той имаше отличен успех по всички предмети освен по математика. Трябваше да изкара шестица на контролното в четвъртък. Не че щеше да получи някакво поощрение. Мама не обещаваше никаква награда за отличен успех.

– Защо да те награждавам, че правиш каквото се очаква от теб? – беше попитала.

Момчето притисна баскетболната топка към тялото си и погледна телефона. Имаше десет минути, за да стигне до къщи. Можеше да успее, ако се размърдаше малко. Сложи си слушалките „Бийтс“ и си пусна Лил Уейн (чиято музика мама забраняваше у дома). Тя го наричаше „покрит с татуировки престъпник и глупак“, което Д’Андре всъщност намираше за смешно. Той придърпа качулката на суитшърта си над слушалките и се затича, а дъхът излизаше от устата му като бял облак. Струваше му се достатъчно студено да завали сняг, въпреки че никога не беше виждал сняг в Сиатъл. Хората говореха, че през 2008 година имало обилен снеговалеж, но тогава той е бил прекалено малък, за да си спомня. Вдигна очи нагоре, без да е съвсем сигурен какво очаква да види. Облаците приличаха на валма памук на фона на мастиленочерното небе, а краищата им бяха оцветени в сребристо от светлината на пълната луна.

Д’Андре забърза по „Рейниър Авеню“, докато текстът на The Block is Hot гърмеше в ушите му. Представи си как финтира някой самозван защитник и смени посоката, като тръгна на запад по „Хендерсън Стрийт“. Това беше най-доброто му умение – да сменя посоката, без да забави ход. Беше го научил от Теръл, който щеше да постъпи във Вашингтонския университет и да следва там поне една година, преди да стане професионален играч. Д’Андре нямаше да се захване с професионалния баскетбол толкова скоро. Щеше първо да завърши образованието си.

– Не ми говори глупости как ще станеш професионален играч – казваше мама. – Ако скъсаш менискус, какво ще правиш после?

Момчето ускори крачка по „Хендерсън Стрийт“ в такт с текста на Лил Уейн. Щеше да пресече „Рентън Авеню“ и алеята „Чийф Сиалш Трейл“, да прескочи оградата на задния двор и да влезе през кухненската врата само няколко минути преди девет часа. Мама щеше да му хвърли онзи неин поглед, за да му даде да разбере, че му следи времето. После щеше да му претопли чиния със спагети и да седне, двамата щяха да разговарят, докато той вечеря. Обичаше моментите, в които братята му са си легнали и на масата са само той и мама.

– Някой ден ще ти купя голяма къща – щеше да ѝ каже. – Толкова голяма, че ще ти трябва тротинетка, за да се придвижваш из нея.

– За какво ще ми е такава къща? Достатъчно трудно е да поддържам тази чиста.

– Ще ти наема и домашна помощница.

Тя щеше да се усмихне.

– Ти си купи голяма къща.

– Тогава ти и баба може да дойдете да живеете при мен.

– Жена ти може да не е съгласна.

– Каква жена? – щеше да попита той и да се усмихне.

Мама щеше да му налее още една чаша мляко и да го целуне по главата.

– Изяж си спагетите и си лягай. Най-много се расте преди полунощ.

Д’Андре си помисли отново за онзи кръстосан дрибъл и забивката. Марвин цяла вечер му се беше подигравал в опит да го изкара от кожата му, да го принуди да избухне. Това бяха само празни приказки и той изобщо не им обръщаше внимание. Веднъж мама го предупреди:

– Ако си изпуснеш нервите на баскетболното игрище, ще сляза от трибуната и ще те изкарам от играта на момента.

Той забърза към ъгъла и пресече Четиресет и шесто авеню – Юг, скоро щеше да си бъде вкъщи. Кръстосаният му дрибъл днес беше направо страхотен. Движеше се нагоре по игрището, дриблираше ниско с лявата си ръка, после спринтира, за да остави Марвин от дясната си страна. Когато се доближи до линията за три точки, наведе рамо, сякаш смяташе да финтира защитата, за да стигне до коша. Марвин се хвана на въдицата и също се наведе. В този момент Д’Андре заби левия си крак в пода. Другото момче не успя да спре. То продължи да тича, мина покрай него и вече се препъваше, когато Д’Андре прехвърли топката от лявата в дясната си ръка.

Момчето скочи от бордюра на „Рентън Авеню Саут“, а оранжевата топка полетя от върховете на пръстите му и описа дъга, която сякаш се беше насочила към въображаемия кош. Той си я представи как се провира през обръча и накъдря по прелестен начин бялата мрежа.

Тъмно петно в периферното зрение на Д’Андре привлече вниманието му. Момчето обърна глава. Твърде късно. Топката излетя от ръцете му и сякаш за миг увисна във въздуха над колата. Удари се силно в предното стъкло и полетя нап­ред. Падна на пътното платно, отскочи отначало високо, след това все по-ниско, отново и отново, докато накрая не се изтърколи върху капака на шахтата, рикошира леко в бордюра и спря напълно.

Повече не се помръдна.