Отдавна стана, откакто бях написал за убедеността си, че стабилността на безвремието и не-промяната, която навират в очите ни, с която сковават нашите надежди и която налагат с мощни (властови, икономически, финансови, силови и пропагандни) средства,  може да се срути не чрез симетричен отговор с еквивалентни по мощ средства. Тази стабилност на загубеното десетилетие с все по-силен и оставащ без задръжки контрол върху всички процеси в страната, (в това постоянно и не от вчера съм бил уверен) в днешното асиметрично, хибридно, комплексно, рисково, свръхдинамично време, може да рухне и от мъничък тласък, от някой Черен лебед (по Насим Талеб - сиреч събитие, което връхлита напълно неочаквано и има огромни последици).

Именно поради тази причина давах толкова често пример с купчинката пясък:

Когато се насипва пясък в купчинка, до едно време купчинката расте, но в един момент независимо дали ще се насипе цяла шепа или нищожна песъчинка, купчинката започва да се срива като лавина. И кога това ще настъпи зависи не от количеството на насипания в критичния момент пясък (шепа или песъчинка), а от "уморените", загубили жизнеността си характеристики и специфики на купчинката, от неспособността ѝ да поддържа своето развитие и да удържа вътрешните си напрежения.

Каквото и да си мисля за Елена Йончева, тя в случая се вписва сред възможните кандидати за Черен лебед и ми заприличва на критичната песъчинка.

Наистина е трагично и нелепо ако такава погълнала държавата машина за власт и пари се срине заради една крехка жена.

Но Елена Йончева може и да не е това, което ѝ приписвам... Няма да ми е за първи път да не съм прав.

Ала въпросът с Черния лебед у нас вече не е Дали, а Кога. А по отношение на песъчинката, отговорът е не някога, а скоро. Може би дори много скоро.

Коментарът е от профила на Николай Слатински във Фейсбук. Заглавието е на редакцията