В рамките на един час от български националисти чух три фрапантни неистини (помодерному – „алтернативни факти” от типа „Земята е плоска”). Онова, което ми е интересно обаче, не е разминаването между твърдение и факти, а политическите цели, както и още по-интересно - разминаването между възприятие за свят и самия свят. 

Да започнем от „алтернативните факти”. 

„Алтернативен факт 1”: По време на дискусия в парламента депутатът от "Атака" г-н Сиди (Александър Сиди) ни съобщи, че на конгреса на ПЕС в Мадрид социалистите са призовали за миграция към Европа на „африканци”. Няма, разбира се, не може и да има дори намек за нещо такова нито в приетите документи, нито в речите и изказванията. Тези документи са достъпни за всеки в интернет.

„Алтернативен факт 2”: От телевизионния екран евродепутатът Ангел Джамбазки информира населението, че в речта си на конгреса на ПЕС Сергей Станишев бил обявил „националната държава” за основен враг на европейските социалисти. И такова нещо няма. И тази реч е достъпна за всеки в интернет. 

„Алтернативен факт 3”: Пак г-н Сиди, пак на същата дискусия информира събралите се двадесетина депутати и още толкова професори и доценти, че „има зрънца истина” в интернет съобщенията, че в Европа кръвосмешението е на път да стане „задължително”. Сиреч: със закон, предполага се, да задължат бащите да правят секс с дъщерите си, сестрите – с братята и пр.

Ясна е политическата цел на такива „алтернативни факти”: да се разпространи посланието, че „в Брюксел” са решили: първо, на всяка цена да залеят континента с някакви неевропейци – мюсюлмани (тезата до оня ден) или „африканци” (тезата от днес); второ, да ликвидират националните държави, та да може тия африканци спокойно да превземат континента; и трето – докато са заливани от цунами от африканци, европейците да бъдат задължени да се размножават по начин, гарантиращ генетическия им упадък. 

Посланието: гласувайте за нас, инак от Брюксел ще ви ликвидират. За какъв дявол му е на Брюксел да ликвидира собствените си данъкоплатци и избиратели – не става ясно. 

Подобни изказвания са толкова налудничави, че е смайващо, че изобщо се формулират в публична среда – особено в случая на депутата Сиди, пред един взвод хабилитирани учени, всеки от които знае неизмеримо повече от него и следователно на секундата ще го хване в „алтернативен факт”. 

Точно тази налудничавост е по-интересна от прозрачните политически цели. В какъв свят реално всеки ден живее един човек, способен да вярва в такива лудости? Все пак приемаме, че си вярват, щом го казват пред публика. Как такъв човек вижда света около себе си?

Без да съм психолог, знам достатъчно за хората, за да мога да си представя отговора на такива въпроси. А той е следният. 

Подобен човек живее в постоянен ужас от света, в който е попаднал. Той нищо не разбира в този свят. Той не познава комфорта и спокойствието, защото всичко за него е заплаха.

В този свят всяко нещо – предмет, човек, събитие – е опасност. Тъй като всичко е неразбираемо и непознато, няма върху какво познато нещо човек да се опре, та да дойде на себе си поне за минута от прииждащия отвсякъде ужас.

А при това положение всичко, което се случва в този ужасен свят, е само по себе си непосредствена опасност за самото съществуване на този – да го наречем уплашения – човек. 

Аз виждам например Джими Хендрикс и си казвам: „Най-великият китарист в историята, поставил основите на днешната фюжън музика.” Уплашеният човек вижда същия този китарист, но стига до съвършено различен извод: „Тоя е чорлав и черен – ще ме изяде, ако не внимавам.” Аз виждам Фреди Мъркюри и си казвам: „Титаничен композитор и певец, свързал операта и рокендрола.” Уплашеният човек обаче вижда някакъв „джендър”, който има за единствена цел да унищожи европейската цивилизация, като изврати всички европейци. Освен това Фреди е арабин и най-вероятно има за цел да изтрие и християнството от лицето на Европа.

Виждам човек на софийската улица, който ми се усмихва. Радвам се, че този човек точно днес очевидно е щастлив. Уплашеният човек обаче вижда усмихнат друг човек по улицата и си казва: „Тоя се хили, защото сега ще ме обере...”

И така нататък.

На такива хора им трябва терапия. А са избрани да представляват народа и да коват закони за неговото добруване. 

Проблемът на хора, живеещи в собствен свят, нямащ общо с реалния, е очевиден: рано или късно такива хора се сблъскват с реалния свят и се разпадат като порцеланова чаша в сблъсък със стена. Когато обаче са облечени във власт, парчетата от техния сблъсък с реалността падат по драгите данъкоплатци...