През 1869 г. френският импресионист Едгар Дега рисува като обсебен една и съща сцена в продължение на месеци - жена, която гледа право в в публиката, но през бинокъл. Сцената е твърде подозрителна за един почитател на женската красота като Дега: художникът е станал популярен с картините на балерини, които гледат замечтано и чиито тела и лица са изложени на показ. Този път виждаме точно обратното – една облечена “до козирката” дама, дори лицето ѝ е закрито от бездушна машина (бинокъл), откъдето тя се взира като извънземно право в нас.

Коя е жената, обсебила Дега и успяла да го накара да промени стила си и да рисува до припадък една и съща странна сцена? Днес знаем, че това е американската художничка Мери Касат, която е пристигнала в Париж, за да се включи в кръга на импресионистите. Но защо Дега е обсебен точно от тази сцена, а не от нейната женска красота? Британската изкуствоведка Гризелда Полък отговаря на някои от тези въпроси: "По време на конни надбягвания с Дега се случва нещо странно, което ще го връща месеци наред към този миг."

В тези години надбягванията (както и театрите) са място, на което човек отива не толкова, заради конете или сцената, колкото за да оглежда тайно останалите зрители от публиката…. И за да се покаже, да бъде видян. Моменти на воайорска наслада и тайни размени на погледи между любовниците. Жените имат специални ложи според положението си - тяхната “работа” е да бъдат гледани. Мъжете, от своя страна отиват там, за да оглеждат. Това е част от културата на времето. Мъжът е носител на погледа, а следователно и на властта.

Дега не остава по-назад от своите съвременници, обикаля състезания и театри, за да разглежда посетителите и най-вече посетителките. Този сладостен момент на воайорство обаче веднъж е прекъснат от нещо неочаквано – докато разглежда дамите в публиката на конни надбягвания, той внезапно “е хванат на местопрестъплението” от жена, която гледа право в него с бинокъл. Според Сартър, мигът, в който някой ни хване в нашето тайно воайорство, е основен за човека и неговото осъзнаване. В такъв момент човек изпитва смесица между срам и щастие - защото рязко е “събуден” от своята воайорска разходка и се осъзнава напълно тук и сега, става личност.

Според Гризелда Полък в този момент Дега получава една допълнителна и непозната порция от срам и удоволоствие. Чувства, върху които той няма контрол и това го кара после да се връща непрекъснато към въпросния момент, да го повтаря (пресътворява) в скици и картини – като така се опитва да придобие контрол върху ситуацията, да стане той майсторът в една сцена, в която е бил обикновен герой.

А дамата?

Мери Касат, както казахме, изключителна художничка и единствената жена, която е била приета наравно с мъжете в кръга на импресионистите. Като студентка в пуританска Америка Касат получава десетки забележки да не рисува “по-добре от мъжете”. В академията дори ѝ забраняват да присъства в часовете по голо тяло, за да не гледа живи модели. В крайна сметка тя пристига в Париж, където получава признание и участва в почти всички изложби на импресионистите.

Втората картина е от нея – подобна сцена, но в театъра. Отново виждаме жена, която гледа с бинокъл, но извън сцената, така че никога няма да узнаем какво всъщност вижда тя. Към нея и към нас пък гледа един мъж – особено сплитане на погледи и много различно въображение от картината на Дега.

Според Гризелда Полък в разликата между творбите на Дега и Касат е отговорът на въпроса, който е измъчвал Фройд “Какво искат жените?”

Отговорът гласи: They want their own ways – каквото и да значи това, най-вероятно, да правят всичко по свой начин, нито като мъжете нито пък по начина, по който им е зададен от някой друг.