Article_top

Може би някои читатели ще си спомнят, че през м. август 2016 г. университетският бранш у нас преживя мини криза: достъпът до наукометричните бази данни на холандското издателство Elsevier беше прекъснат заради неплатени абонаментни такси. (За неизкушените в академичния жаргон: става въпрос за уеб базирани инструменти, чрез които изследователите измерват глобалното си научно присъствие: брой цитати в чужбина, публикации в определен вид чуждестранни издания и т.н.)

Съгласно тогавашното обяснение на МОН, прекъсването е било резултат от търсене на „по-благоприятни финансови условия“. Кризата приключи към края на същия месец, когато такива явно са били намерени и достъпът беше възстановен.

За какви „по-благоприятни“ условия става дума? Детайли в тази насока разкриват обществените поръчки на Министерството за достъп до информационни бази данни, направени след кризата от 2016 г. – основно за всеизвестните Scopus и Web of Science. Текущата обществена поръчка например (5 февруари 2019 г.) е с прогнозна стойност 20,632,966 лв., като възлагането ѝ ще осигури тригодишен достъп; през предходните три години са били направени общо 5 подобни поръчки на обща стойност 26,220,955 лв. и 19 ст. (2018, 2017-1, 2017-2, 2016-1, 2016-2). Грубо разделено на общия брой години, който покриват тези абонаменти (шестгодишен период с поръчката от 2019 г., обща сума – 46,853,921 лв. и 18 ст.), това дава среден разход от 7,808,986 лв. и 86 ст./год. за достъп до наукометрични бази данни.

За сравнение: държавната субсидия за Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – водещият национален център за достъп до и работа с информационни източници – е в над два до три пъти по-малка: приблизително по 3 млн. лв. за последните две години, за които разполагаме с публични отчети (2017 и 2016 г.) и 2,140,153 лв. за 2015 г. Могат да се направят и други сравнения (с размерa на субсидиите за научни изследвания в България, за университети, институти и т.н.), които все ще отвеждат към следния въпрос: оправдано ли е ежегодното изхарчване на близо 8 млн. лв. за достъп до наукометрични бази данни от типа на Scopus и Web of Science?

Безостатъчен аутсорсинг за висока оценка

От гледна точка на държавния подход към оценката за научна дейност на българските университети – със сигурност е оправдано. Критериите, по които тази оценка се формира – например в Рейтинговата система на висшите училища в България (определяща за годишните класации на „най-престижните университети“), както и според Постановление на Министерския съвет № 64 от 25 март 2016 г. (определящо за отпусканите „бройки“ по държавна поръчка в университетите у нас) – са в пълен синхрон с данните, налични в Scopus и Web of Science. Така, съгласно методиката на Постановлението (и в духа на Рейтинговата система), за да бъде оценена „високо“, съответно – да осигури оптимален интерес от и прием на кандидат-студенти, оттам –субсидия, българската университетска наука трябва да жъне високи резултати основно по следните показатели (цит. по ПМС № 64, т. 3):

•    Индекс на цитируемост без автоцитирания по научна област (Scopus)
•    Индекс на цитируемост по научна област (Web of Science)
•    Среден брой цитирания на документ (Scopus)
•    Среден брой цитирания на документ (Web of Science)
•    Документи, цитирани поне веднъж (Scopus)
•    Документи, цитирани поне веднъж (Web of Science)
•    Статии в научни списания (Scopus)
•    Статии в научни списания (Web of Science)

Както се забелязва, обхватът на тези показатели е свит изцяло до наукометрия, извършена по двата търговски продукта на компаниите Elsevier и Clarivate Analytics, за достъп до които се разходват сумите, посочени към обществените поръчки горе. Логиката е ясна: министерството заплаща милиони за национален абонамент до бази данни, по които след това се изискват отчети от работещите в системата на образованието от всички краища на страната. (Любопитен детайл: тъкмо заради търговската си политика първата компания е/е била обект на бойкот в собствената си държава, в Германия, в Швеция и в САЩ, при това в лицето на институция от ранга на Калифорнийския университет (Бъркли); новината е от последните седмици – запазвам я за продължение към настоящата статия.)

Има обаче нещо далеч по-важно от размера на сумите и корпоративните печалби: и двете индексиращи системи са чуждоезични. В идеалния случай, следователно, приведените критерии за качество на научната дейност предполагат безостатъчен езиков „аутсорсинг“ на научна продукция: за да допринесат за покачване на оценката си за наука, университетските екипи у нас следва да пишат изключително на чужд (предимно английски) език, често с покриване на публикационни такси от $150-5,000, за да бъдат изобщо включени и „индексирани“ в съответните бази данни; на техен терен, в последствие, онзи, чийто индекс е „най-голям“, печели за сметка на губещите с „по-малък“ и на клетника с „най-малък“ индекс.

Явно водещата цел на това публично премерване на индекси е да се повиши качеството на научните изследвания в България чрез пълна езикова и публикационна емиграция на българските учени. От една страна, това наистина е възможно и желателно в силно глобализирани области като медицината, природните или техническите науки, за които езиковите и културните граници нямат значение.

Oт друга страна, в сферите на хуманитарните и социалните изследвания то не е нито възможно, нито желателно – първостепенна част от научната продукция в тези области по неизбежност и определение принадлежи към тяхната родна езикова среда. При това положение се оказва, че общата оценка на българската наука, която представят „световните индексиращи системи“, е силно изкривена: равностойното поставяне на технически, природни, здравни, социални и хуманитарни науки в едно общо поле е фатално ощетяващо за основна част от участниците – ужасните социални учени и хуманитари, както би казал Шелдън от „Теория за големия взрив“ (сез. 4, еп. 15).

Точкуването на оценката като рейтингов геноцид

Най-предизвикателната част от „замерването“ на българската наука с помощта на световни наукометрични системи е свързана с точкуването на оценката. 

Процедурата е описана в методологията на популярната у нас РСВУ (вж. стр. 14-15). Накратко: става въпрос за тристепенна статистическа операция, която (1) привежда количествените показатели на всички направления в един мащаб, в чиито рамки после (2) се определят различните оценки (3) в диапазон от 0 (минимум) до 100 (максимум) оценъчни пункта. Горната граница на този диапазон (100 точки) се определя от абсолютните първи места по даден количествен показател. Какво се случва оттук с показателите на Scopus и Web of Science?

На практика направления като „Медицина“, „Фармация“ или „Физически науки“, където естествените публикационни ритъм и обеми разбираемо водят до високи глобални наукометрични показатели, винаги определят един недостижим максимум за направления от хуманитарната и социалната области, които се придържат към различен публикационен ритъм и, съответно, по неизбежност се разполагат около и под средната оценка за наука в страната. Това изкривяване лесно се потвърждава чрез инструментите на самата РСВУ: след задаване на съответните тежести на горепосочените наукометрични показатели по ПМС № 64, националният първенец например в направление „Медицина“ (Медицински университет – София) се оказва с 99 точки за качество на научна дейност (=„висока“ оценка), а националният първенец в направление „Политически науки“ (СУ „Св. Климент Охридски“) – с 49 точки за същото (=„ниска“ оценка). Тенденцията е постоянна: ако едно направление е хуманитарно или социално, то максималната постигната оценка е посредствена; ако е в здравната, природната или техническата област – оценката гледа към или кръжи около максимума.

„Оценка за научна дейност на професионално направление „Медицина“ в българските университети за 2018 г.; източник: собствена класация на РСВУ съгласно тежестите на ПМС № 64: 0-50 т. = „ниска оценка“; 50-60 = „средна“; 60+ = „висока“.

 

„Оценка за научна дейност на професионално направление „Политически науки“ в българските университети за 2018 г.; източник: собствена класация на РСВУ съгласно тежестите на ПМС № 64: 0-50 т. = „ниска оценка“; 50-60 = „средна“; 60+ = „висока“

Не е ли странно внушението от тази гледна точка, че в България се прави свръхкачествена медицина, физика и т.н., а хуманитаристика и социални науки – не чак, даже изобщо не, дотам? Не следва ли оттук всъщност, че у нас има една група науки, които съвкупно могат да се посочат за „второкачествени/ненужни“ от гледна точка на големината на своите „бройки“ и „индекси“?

Не би ли било удачно (като своеобразно „окончателно решение“) с помощта на рейтингов геноцид чрез „наукозамерване“ тези „неуки науки“ по естествен път сами да се отправят към ешафода на годишните класации за най-престижни специалности/направления/университети? Няма ли така, в крайна сметка, да бъде утолен свирепият държавен глад за централизирано производство на повече инженери, повече лекари (които ще емигрират в Германия и Великобр(екс)итания – ако не публикационно, то поне физически) и още повече инженери?

Възможни решения

Всъщност противопоставянето на научни области, университети и наукометрични системи е глупаво и реторичните въпроси в предходния параграф, разбира се, са изцяло в духа на шегата. Всички са важни – никой не е по-важен от другите, никой никому не може да е враг: лекарите се грижат за здравето на живото тяло, учителите – за здравето на детския ум и сърце, икономистите – за стопанското здраве, хуманитарите и социалните учени – за здравето на духа. Лишете се от един от тези видове здраве и заедно с него мигом ще изгубите всички останали; такава е природата на колективния жив организъм, в който живеем заедно.

И тъкмо в името на това всеобщо Здраве, схематично могат да се посочат следните проблеми и решения, свързани с оценяването на научната дейност въз основа на наблюденията, направени по-горе:

•    Нормативният диктат на две индексиращи системи – Scopus (обект на разрастващ се международен бойкот) и Web of Science – в РСВУ и ПМС № 64 създава силно недружелюбна среда към разнородните области на науката; това трябва да се преустанови незабавно.

•    Следва да се преустанови методиката за точкуване на оценки за разнородни научни направления в общ мащаб и по еднакви показатели (РСВУ), която води до предизвестено изкривяване на резултатите.

•    Следва да се преустанови луксозната политика по заплащане на огромни суми за национален достъп до външни услуги, без да е ясно в каква степен (и дали изобщо) те са полезни за вършене на същинска изследователска работа – т.е. за нещо повече от изготвяне на годишни наукометрични отчети.

•    Ограничаването на критериите, по които се извършва оценката на научна дейност у нас, до бройки и показатели в рамките на чуждоезични индексиращи системи води до „рейтингов геноцид“ над научна продукция, публикувана на български език. Безусловно необходимо е методиките за оценка на наука да намерят начин за пълноценно включване на качествената българоезична научна продукция – особено що се отнася до сферите на хуманитаристиката и социалните науки.

•    За да се случи последното, безусловно необходимо е (по примера на съседните Сърбия и Гърция) в рамките на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ да бъде започнато изграждане на информационна система за измерване на националния индекс на цитируемост (Bulgarian Citation Index – BulCI, BgCI или BCI – шеговито си позволявам да запазя права над името с настоящата статия).

Дори малка част от значителните суми, плащани ежегодно по държавни поръчки към чуждестранни компании, ще бъде напълно достатъчна за разработване на чудесен местен продукт, за разкриване на работни места за специалисти у нас във връзка с този продукт и за увеличаване на дейността на една ключова българска институция на Знанието. С други думи – ще можем да създадем нещо сами, а не само да ползваме чуждото. В комбинация с чуждоезични индексиращи системи, един такъв национален индекс би могъл да разкрие пълноценна картина по отношение на цитируемостта на наши автори както в глобален, така и в локален план; той ще спомогне и за ясно очертаване на състава на водещите наши издания в различните научни области според техния национален „импакт фактор“.

Отговор на въпроса

Що се отнася до поставения в началото въпрос: не, разбира се, че харченето на посочените суми не е оправдано. Предвид това, че въпросните бази данни се ползват в общия случай веднъж годишно за проверка на брой цитати и публикации, „когато от МОН ни ги поискат“, от заплащането на такива суми има точно толкова смисъл, колкото и от: (1) заплащане на годишен абонамент за паркомясто в центъра на Париж или Лондон от (2) човек, който паркира там веднъж годишно, (3) всъщност изобщо не притежава кола, а (4) цената на абонамента надвишава в пъти годишния бюджет на този човек за храна и напитки.

Gaudeamus! Колеги, време е да се направи нещо.

(Следва продължение.)

***

Бележка от автора: статията изразява лично мнение; забележки, въпроси и препоръки са винаги добре дошли през контактите, посочени на уебсайта ми на адрес: www.micrologus.eu.
 

Доц. Мартин Осиковски е университетски преподавател. Клуб Z публикува статията с негово разрешение.  

 

Може би някои читатели ще си спомнят, че през м. август 2016 г. университетският бранш у нас преживя мини криза: достъпът до наукометричните бази данни на холандското издателство Elsevier беше прекъснат заради неплатени абонаментни такси. (За неизкушените в академичния жаргон: става въпрос за уеб базирани инструменти, чрез които изследователите измерват глобалното си научно присъствие: брой цитати в чужбина, публикации в определен вид чуждестранни издания и т.н.)

Съгласно тогавашното обяснение на МОН, прекъсването е било резултат от търсене на „по-благоприятни финансови условия“. Кризата приключи към края на същия месец, когато такива явно са били намерени и достъпът беше възстановен.

За какви „по-благоприятни“ условия става дума? Детайли в тази насока разкриват обществените поръчки на Министерството за достъп до информационни бази данни, направени след кризата от 2016 г. – основно за всеизвестните Scopus и Web of Science. Текущата обществена поръчка например (5 февруари 2019 г.) е с прогнозна стойност 20,632,966 лв., като възлагането ѝ ще осигури тригодишен достъп; през предходните три години са били направени общо 5 подобни поръчки на обща стойност 26,220,955 лв. и 19 ст. (2018, 2017-1, 2017-2, 2016-1, 2016-2). Грубо разделено на общия брой години, който покриват тези абонаменти (шестгодишен период с поръчката от 2019 г., обща сума – 46,853,921 лв. и 18 ст.), това дава среден разход от 7,808,986 лв. и 86 ст./год. за достъп до наукометрични бази данни.

За сравнение: държавната субсидия за Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ – водещият национален център за достъп до и работа с информационни източници – е в над два до три пъти по-малка: приблизително по 3 млн. лв. за последните две години, за които разполагаме с публични отчети (2017 и 2016 г.) и 2,140,153 лв. за 2015 г. Могат да се направят и други сравнения (с размерa на субсидиите за научни изследвания в България, за университети, институти и т.н.), които все ще отвеждат към следния въпрос: оправдано ли е ежегодното изхарчване на близо 8 млн. лв. за достъп до наукометрични бази данни от типа на Scopus и Web of Science?

Безостатъчен аутсорсинг за висока оценка

От гледна точка на държавния подход към оценката за научна дейност на българските университети – със сигурност е оправдано. Критериите, по които тази оценка се формира – например в Рейтинговата система на висшите училища в България (определяща за годишните класации на „най-престижните университети“), както и според Постановление на Министерския съвет № 64 от 25 март 2016 г. (определящо за отпусканите „бройки“ по държавна поръчка в университетите у нас) – са в пълен синхрон с данните, налични в Scopus и Web of Science. Така, съгласно методиката на Постановлението (и в духа на Рейтинговата система), за да бъде оценена „високо“, съответно – да осигури оптимален интерес от и прием на кандидат-студенти, оттам –субсидия, българската университетска наука трябва да жъне високи резултати основно по следните показатели (цит. по ПМС № 64, т. 3):

•    Индекс на цитируемост без автоцитирания по научна област (Scopus)
•    Индекс на цитируемост по научна област (Web of Science)
•    Среден брой цитирания на документ (Scopus)
•    Среден брой цитирания на документ (Web of Science)
•    Документи, цитирани поне веднъж (Scopus)
•    Документи, цитирани поне веднъж (Web of Science)
•    Статии в научни списания (Scopus)
•    Статии в научни списания (Web of Science)

Както се забелязва, обхватът на тези показатели е свит изцяло до наукометрия, извършена по двата търговски продукта на компаниите Elsevier и Clarivate Analytics, за достъп до които се разходват сумите, посочени към обществените поръчки горе. Логиката е ясна: министерството заплаща милиони за национален абонамент до бази данни, по които след това се изискват отчети от работещите в системата на образованието от всички краища на страната. (Любопитен детайл: тъкмо заради търговската си политика първата компания е/е била обект на бойкот в собствената си държава, в Германия, в Швеция и в САЩ, при това в лицето на институция от ранга на Калифорнийския университет (Бъркли); новината е от последните седмици – запазвам я за продължение към настоящата статия.)

Има обаче нещо далеч по-важно от размера на сумите и корпоративните печалби: и двете индексиращи системи са чуждоезични. В идеалния случай, следователно, приведените критерии за качество на научната дейност предполагат безостатъчен езиков „аутсорсинг“ на научна продукция: за да допринесат за покачване на оценката си за наука, университетските екипи у нас следва да пишат изключително на чужд (предимно английски) език, често с покриване на публикационни такси от $150-5,000, за да бъдат изобщо включени и „индексирани“ в съответните бази данни; на техен терен, в последствие, онзи, чийто индекс е „най-голям“, печели за сметка на губещите с „по-малък“ и на клетника с „най-малък“ индекс.

Явно водещата цел на това публично премерване на индекси е да се повиши качеството на научните изследвания в България чрез пълна езикова и публикационна емиграция на българските учени. От една страна, това наистина е възможно и желателно в силно глобализирани области като медицината, природните или техническите науки, за които езиковите и културните граници нямат значение.

Oт друга страна, в сферите на хуманитарните и социалните изследвания то не е нито възможно, нито желателно – първостепенна част от научната продукция в тези области по неизбежност и определение принадлежи към тяхната родна езикова среда. При това положение се оказва, че общата оценка на българската наука, която представят „световните индексиращи системи“, е силно изкривена: равностойното поставяне на технически, природни, здравни, социални и хуманитарни науки в едно общо поле е фатално ощетяващо за основна част от участниците – ужасните социални учени и хуманитари, както би казал Шелдън от „Теория за големия взрив“ (сез. 4, еп. 15).

Точкуването на оценката като рейтингов геноцид

Най-предизвикателната част от „замерването“ на българската наука с помощта на световни наукометрични системи е свързана с точкуването на оценката. 

Процедурата е описана в методологията на популярната у нас РСВУ (вж. стр. 14-15). Накратко: става въпрос за тристепенна статистическа операция, която (1) привежда количествените показатели на всички направления в един мащаб, в чиито рамки после (2) се определят различните оценки (3) в диапазон от 0 (минимум) до 100 (максимум) оценъчни пункта. Горната граница на този диапазон (100 точки) се определя от абсолютните първи места по даден количествен показател. Какво се случва оттук с показателите на Scopus и Web of Science?

На практика направления като „Медицина“, „Фармация“ или „Физически науки“, където естествените публикационни ритъм и обеми разбираемо водят до високи глобални наукометрични показатели, винаги определят един недостижим максимум за направления от хуманитарната и социалната области, които се придържат към различен публикационен ритъм и, съответно, по неизбежност се разполагат около и под средната оценка за наука в страната. Това изкривяване лесно се потвърждава чрез инструментите на самата РСВУ: след задаване на съответните тежести на горепосочените наукометрични показатели по ПМС № 64, националният първенец например в направление „Медицина“ (Медицински университет – София) се оказва с 99 точки за качество на научна дейност (=„висока“ оценка), а националният първенец в направление „Политически науки“ (СУ „Св. Климент Охридски“) – с 49 точки за същото (=„ниска“ оценка). Тенденцията е постоянна: ако едно направление е хуманитарно или социално, то максималната постигната оценка е посредствена; ако е в здравната, природната или техническата област – оценката гледа към или кръжи около максимума.

„Оценка за научна дейност на професионално направление „Медицина“ в българските университети за 2018 г.; източник: собствена класация на РСВУ съгласно тежестите на ПМС № 64: 0-50 т. = „ниска оценка“; 50-60 = „средна“; 60+ = „висока“.

 

„Оценка за научна дейност на професионално направление „Политически науки“ в българските университети за 2018 г.; източник: собствена класация на РСВУ съгласно тежестите на ПМС № 64: 0-50 т. = „ниска оценка“; 50-60 = „средна“; 60+ = „висока“

Не е ли странно внушението от тази гледна точка, че в България се прави свръхкачествена медицина, физика и т.н., а хуманитаристика и социални науки – не чак, даже изобщо не, дотам? Не следва ли оттук всъщност, че у нас има една група науки, които съвкупно могат да се посочат за „второкачествени/ненужни“ от гледна точка на големината на своите „бройки“ и „индекси“?

Не би ли било удачно (като своеобразно „окончателно решение“) с помощта на рейтингов геноцид чрез „наукозамерване“ тези „неуки науки“ по естествен път сами да се отправят към ешафода на годишните класации за най-престижни специалности/направления/университети? Няма ли така, в крайна сметка, да бъде утолен свирепият държавен глад за централизирано производство на повече инженери, повече лекари (които ще емигрират в Германия и Великобр(екс)итания – ако не публикационно, то поне физически) и още повече инженери?

Възможни решения

Всъщност противопоставянето на научни области, университети и наукометрични системи е глупаво и реторичните въпроси в предходния параграф, разбира се, са изцяло в духа на шегата. Всички са важни – никой не е по-важен от другите, никой никому не може да е враг: лекарите се грижат за здравето на живото тяло, учителите – за здравето на детския ум и сърце, икономистите – за стопанското здраве, хуманитарите и социалните учени – за здравето на духа. Лишете се от един от тези видове здраве и заедно с него мигом ще изгубите всички останали; такава е природата на колективния жив организъм, в който живеем заедно.

И тъкмо в името на това всеобщо Здраве, схематично могат да се посочат следните проблеми и решения, свързани с оценяването на научната дейност въз основа на наблюденията, направени по-горе:

•    Нормативният диктат на две индексиращи системи – Scopus (обект на разрастващ се международен бойкот) и Web of Science – в РСВУ и ПМС № 64 създава силно недружелюбна среда към разнородните области на науката; това трябва да се преустанови незабавно.

•    Следва да се преустанови методиката за точкуване на оценки за разнородни научни направления в общ мащаб и по еднакви показатели (РСВУ), която води до предизвестено изкривяване на резултатите.

•    Следва да се преустанови луксозната политика по заплащане на огромни суми за национален достъп до външни услуги, без да е ясно в каква степен (и дали изобщо) те са полезни за вършене на същинска изследователска работа – т.е. за нещо повече от изготвяне на годишни наукометрични отчети.

•    Ограничаването на критериите, по които се извършва оценката на научна дейност у нас, до бройки и показатели в рамките на чуждоезични индексиращи системи води до „рейтингов геноцид“ над научна продукция, публикувана на български език. Безусловно необходимо е методиките за оценка на наука да намерят начин за пълноценно включване на качествената българоезична научна продукция – особено що се отнася до сферите на хуманитаристиката и социалните науки.

•    За да се случи последното, безусловно необходимо е (по примера на съседните Сърбия и Гърция) в рамките на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ да бъде започнато изграждане на информационна система за измерване на националния индекс на цитируемост (Bulgarian Citation Index – BulCI, BgCI или BCI – шеговито си позволявам да запазя права над името с настоящата статия).

Дори малка част от значителните суми, плащани ежегодно по държавни поръчки към чуждестранни компании, ще бъде напълно достатъчна за разработване на чудесен местен продукт, за разкриване на работни места за специалисти у нас във връзка с този продукт и за увеличаване на дейността на една ключова българска институция на Знанието. С други думи – ще можем да създадем нещо сами, а не само да ползваме чуждото. В комбинация с чуждоезични индексиращи системи, един такъв национален индекс би могъл да разкрие пълноценна картина по отношение на цитируемостта на наши автори както в глобален, така и в локален план; той ще спомогне и за ясно очертаване на състава на водещите наши издания в различните научни области според техния национален „импакт фактор“.

Отговор на въпроса

Що се отнася до поставения в началото въпрос: не, разбира се, че харченето на посочените суми не е оправдано. Предвид това, че въпросните бази данни се ползват в общия случай веднъж годишно за проверка на брой цитати и публикации, „когато от МОН ни ги поискат“, от заплащането на такива суми има точно толкова смисъл, колкото и от: (1) заплащане на годишен абонамент за паркомясто в центъра на Париж или Лондон от (2) човек, който паркира там веднъж годишно, (3) всъщност изобщо не притежава кола, а (4) цената на абонамента надвишава в пъти годишния бюджет на този човек за храна и напитки.

Gaudeamus! Колеги, време е да се направи нещо.

(Следва продължение.)

***

Бележка от автора: статията изразява лично мнение; забележки, въпроси и препоръки са винаги добре дошли през контактите, посочени на уебсайта ми на адрес: www.micrologus.eu.
 

Доц. Мартин Осиковски е университетски преподавател. Клуб Z публикува статията с негово разрешение.  

Коментари

Kiril Minev's picture
Kiril Minev
Frank Castle

колко мъка има на този свят за некадърниците

От статията се разбира, че на автора го боли от празнотата и кухотата на доцентската му титла. Без публикации в Scopus и WoSc в чужбина той щеше да е най-много магистър. В България обаче с връзки и доцент можеш да станеш. Защитавайки националното цитиране което се крепи на принципа на "взаимното евала", той ни показва как разчита на обмена на цитати със свои колеги които среща в коридорите на университета. Това ли е виждането на автора за импакт на една публикация-да се цитира взаимно с колегите си на база на взаимни договорки?! Именно публикациите и цитатите в Scopus и WoSc са последната преграда срещу шуробаджанащината в българската наука и явно в университета на автора който е прочут с това, че всичко става с връзки

Не е лошо да прочетете статията преди да плеснете

очевидно отдавна формираното си неизвестно на какво основание сакато мнение. Статията е съвестна, шеговита и грижливо подготвена. Грижливо като качество на текста, но и с грижа за българските академични неволи. А ако вас ви стяга чепика за това, че някой смее да се чувства учен без да се занимава с природни науки - проблемът е изцяло ваш. Нищо чудно иначе да биете гърди "Булгар, булгар!", когато стане дума за национално представителство... Само че в света на високите технологии и бедните малки държави представителността остава най-вече в ръцете на българите, които не се нуждаят от скъпи научни бази - именно тези в сферата на хуманитарните науки. Колкото до шуробаджанащината - нея, уви, я има навсякъде в света и взаимното цитиране отдавна е станало стандарт на поведение.
www www's picture
www www
www

Направо се втрещих от тази

Направо се втрещих от тази статия, не мислех да видя тук такава простотия. Авторът дори не е разбрал за какво се плаща. Основното не са цитатите, а достъпът до световната научна литература. Това показва, че написалия статията явно не ползва тази литература. Ако не знае ползата от достъпа до наука този човек не е учен и няма смисъл да му се обръща внимания. Все пак ще напомня, че няма национална наука. Ако някой си мисли, че някаква група може да си пише на български, да си се чете сама собствените си творения и да се самоцитира, много се е объркал. Това са потребители на бюджет, некъдърници които се крият за високопарни думи, защото няма какво да предложат на нацията и света. За съжаления в България в обществените и хуманитарните науки е пълно с такива и те наистина нямат нужда от достъп до световната наука защото не са учени!
Много повече бюджет ще се спести ако се спрат заплатите на такива "учени". Хайде сега да тичат да патриотарстват.

И аз не мога да разбера, как хора очевидно в сферата на науката

не разбират, че тук не става въпрос за университетски или институтски абонамент, а за държавен. Всеки университет има собствени абонаменти, които покриват областите на неговия академичен профил. Това е ДРУГО. Удивително е, че никой от коментиращите многознайници не може или не иска да разбере, е че има области при които "първостепенна част от научната продукция ... по неизбежност и определение принадлежи към тяхната родна езикова среда." Да не се съобрази Министерство на образованието с подобен важен фактор, означава да прояви обидно пренебрежение към науки като българистиката, балканистиката, социологията, политологията, различните филологически направления. Предложението на автора е смело и достойно за разглеждане на едно по-високо институционално ниво. Но има и частични не така радикални решения, при които не става въпрос да се отмени индексацията по Scopus и Web of Science, а да се профилира индексирането като се вкючат (специално изработени по европейски стандарти) български НАИСТИНА АКАДЕМИЧНИ бази данни и други международни бази данни, които покриват профила на хуманитаристиката. А такива има достатъчно: ProQuest, JStore, EBSCO и т. н. За безумните средства на данъкоплатеца, които МОН разхищава за споменатите абонаменти просто няма смисъл да се говори. Учени, които ползват библиотеките и базите данни там знаят колко бедни са те (за сметка на разхищенията на МОН). Затова вместо да се занимават с наука, повечето колеги се чудят откъде да изнамерят някой проект, по който да отидат в държави с богати колекции на научна литература и да работят там. Това е позор!
В Т's picture
В Т
ВТ

Молодец!

Авторът, изглежда, няма навици в боравенето с научната информация, въпреки абонаментите. Иначе щеше със сигурност да предложи използването на безплатния продукт на Google - Scholar (Гугъл Наука). Хем не маха автоцитиранията и така някои може да изглеждат доста изгодно там!

Не знам защо, но този неочакван вопъл срещу Абонамента ми напомня как едно време поредният председател на БАН доказваше, че в БАН се прави най-евтина наука. Просто смяташе статиите, с адрес (и) от БАН и колко малко се дава за наука - едни келяви заплати, и удобно пропускаше, че големият ресурс във въпросните статии е заделен от чуждестранните съавтори. Този председател знаеше какво прави - беше си наумил да стане пожизнен такъв и тънката му сметка беше, че няма да го закачат властимащите ако удържа положението с парите, т.е. не вдига заплатите, не иска за наука, вероятно и за абонаменти. Изобщо се привежда максимално, за БАН не се чува.
Е, 10-тина години по-късно заплатите в БАН са си пак ниски и пак за нищо не стигат, но този председател и следващите, които пак той таковата .. уреди на БАН, пожизнено получават тлъсти добавки към пенсиите си в размер на една депутатска заплата всеки месец от бюджета на БАН! Вярно е, ще кажат те - парите никога не стигат! Например един академик е принуден да се труди в областта на ПиаР-а при едни големи пътни и метростроители, че да си докара някой лев отгоре. Друг е в минния бизнес. И т.н., и так далее.

Но! Ако нямахме достъп до Скопус, как щяхме да разберем, че въпросният бивш председател и ежемесечен пожизнен реципиент на по една депутатска заплата, има в Скопус всичко на всичко 379 цитата върху 61 си статии, и h индекс едва 12. Дали е много или малко може да прецени всеки с достъп до Скопус! ;)
В Т's picture
В Т
ВТ

Добавка

Тоз човечец явно не знае, че една рецензия не можеш да напишеш ако нямаш достъп до някоя световна база с данни. За ръкописи да не говорим.

Вземи и прочети статията преди да се разписваш на форума!

Тук не става дума за научен абонамент за електронни бази данни, а за индексация и държавно закупен абонамент за тази цел.

Като чета коментарите оставам с тежкото впечатление,

че в България всички са функционално неграмотни - включително академичните среди. И причина за това е именно лошото хуманитарно образование, което не развива умения свързани с езика. Как е възможно хора които очевидно боравят с упоменатите бази данни да не разбират за какво собствено е статията? Ако те не разбират, кой ще разбере? А статията е добре написана.
В Т's picture
В Т
ВТ

Юруш

Бат'Славко от Атака харесва тази статия. Има трудности с употребата на пълният член, но я харесва!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кога ще приключи ремонтът на „Графа“?