Статия в „Гардиън” сензационно разкрива, че едно от най-влиятелните произведения на изкуството “Фонтанът” (или писоарът) на Марсел Дюшан всъщност е създаден от жена.

Баронеса Елза фон Фрайтаг Лоринховен

За авторка на творбата се посочва баронеса Елза фон Фрайтаг Лоринховен, приятелка на Дюшан, поетеса  и участничка в дадаистките сбирки. Тази конспиративна теория датира поне от две десетилетия, но поради многото ѝ слабости и липса доказателства, досега намираше място основно в по-маргинални медии. Появата ѝ в „Гардиън" показва, че обществото вече се е променило достатъчно, за да я приеме с лекота.

В последните години темата за изтритите жени от историята на изкуството бе заобичана от авторите на филми и булевардни романи. Няколко кино ленти като „Големи очи” (Ейми Адамс) или „Съпругата” (с Глен Клоуз) представят историите на жени, които са създавали произведенията, а мъжете им са ги подписвали и обирали славата. Това обикновено се е налагало поради предразсъдъците в обществото, че нежният пол не може да твори толкова добре, колкото силния. Безспорно е, че такива случаи има, безспорно е също така и че много жени са били съавтори на произведения, а са оставали в сянка. Но заедно с набирането на популярност, тази тема започна да създава нови предразсъдъци и стереотипи, които заплашват да се превърнат във вълна от реваншистки феминизъм. Доказателство за това е, че въпросната теория за писоара вече се издигна от маргинални издания до „Гардиън“, откъдето „разобличава” Дюшан и повтаря мантрите на радикалния феминизъм:

„Докога няма да приемаме авторитета на жените в изкуството” или „Кога най-после светът ще признае истинския автор зад „Фонтана“ на Дюшан?”

Всъщност, авторитетът на жените в изкуството в последното десетилетие е повече от признат. Ако преди 10-20 години подобни слогани звучаха справедливо, днес те стоят дежурно и наизустено. На практика се превръщат в нов предразсъдък, който помага с лекота да се доверим на всякакви теории без доказателства. Затова и фейсбук  „полудя от радост” при появата на въпросната статия, която порядъчно захрани новите стереотипи.

Тъй като едва ли има артист, който да е направил повече от Марсел Дюшан за жените в изкуството, тук ще се опитам да обясня накратко как стои въпросът с авторството на „Фонтана“. 

Историята на произведението

През 1917 г. Обществото на независимите художници в Ню Йорк обявява, че ще приеме всяко произведение, което пристигне за общата изложба, ако артистът заплати таксата от 6 долара. Така „Независимите“ се опитват да провъзгласят свободата на изкуството от норми и ограничения. Заедно с останалите творби обаче, пристига и един писоар, обърнат наобратно, наречен „Фонтан” и подписан Р. Мут (R. Mutt). „Независимите” са поставени в шах – от една страна те вече са обявили, че ще приемат абсолютно всяка творба. От друга, знаят, че ги чака сериозен скандал, ако включат писоар в изложбата. Първо, произведението не е авторско, т.е. не е създадено от ръцете на артиста, а от занаятчийска фирма. Второ, самият обект – писоар - не е от тези, които обикновено се излагат на показ. Обществото на независимите подлага въпроса на гласуване и само с един глас повече „Фонтанът“ отпада от изложбата.

Марсел Дюшан, който е председател на журито, напуска в знак на протест. Занася писоара в студиото на фотографа Алфред Щиглиц, снима го на фона на модернистичната картина на Марзден Хартли и след това писоарът изчезва. Остава само една снимка и историята за него, силно митологизирана, чиято цел е да предизвика дискусия за изкуството и неговото авторство.

По-късно Дюшан започва да прави реплики на изчезналия писоар и тези реплики навеждат на мисълта, че може би той е човекът, който го е изпратил за изложбата. Самият Дюшан обаче никога не казва това. (Андре Бретон е този, който го обявява за автор на писоара през 1935 г.)

Мистификация на историите

Статията в „Гардиън“ твърди, че именно баронеса Елза фон Фрайтаг Лоринховен е изпратила фонтана.

Безспорно Лоринховен е интересна артистка от кръга на дадаистите, поетеса, протопънкарка, която е била популярна най-вече със своите пърформанси. Статията се позовава на писмо на Марсел Дюшан до сестра му Сюзан, в което той разказва, че е получил писоар, създаден от жена, приела мъжки псевдоним - Р. Мут. Тук е мястото да кажем, че изкуствознанието не приема думите на Дюшан по един или друг повод за доказателство, тъй като е известно, че той умишлено е мистифицирал историите около произведенията (и това става по-късно характерна черта на концептуализма). Основното в случая е, че писоарът е трябвало да предизвика дискусия за това кой е създателят на едно произведение на изкуството и за целта е трябвало авторът на въпросния писоар да остане в тайна.

Никакви други следи не водят към баронесата на практика. Нито преди, нито след това тя е използвала този псевдоним. Авторът на статията прави кански усилия да свърже името Мут с нея. В крайна сметка „открива”, че баронесата имала кучета, които обичала да разхожда,  а mutt означава „пес”. Оттук се стига до извода, че тя е  търсеният Р. Мут. (Все пак, не е ли странно една бунтарка дадаистка да си трае пред подобна манипулация? Срещу какво тогава по-точно се е бунтувала?)

Тъй като „Фонтанът“ е трябвало да предизвика дискусия за това кой е създателят на едно произведение на изкуството – дали е занаятчията или авторът на идеята, или този, които е направил снимката и пр., изкуствознанието е по-склонно да приема, че Мут идва от фирма за такива аксесоари JL Mott Ironworks. Самият Дюшан е споделял понякога, че писоарът може да е купен оттам.

Статията обаче открива, че въпросната компания не е създала писоара от снимката на Щиглиц. Това е още едно доказателство, че Дюшан се е старал да мистифицира произхода на творбата непрекъснато. Интересното обаче е, че авторът на конспирацията вярва на Дюшан, когато пише, че произведението е дошло от жена, но не му вярва в други случаи. Точно това е начинът, по който конспиративното съзнание подбира фактите. Например статията също така твърди, че Дюшан е чакал до смъртта на фотографа Щиглиц – като евентуален свидетел, за да пусне чак през 1950 г. първите реплики на изчезналия писоар.

Това не е вярно. Версия на писоара  е била включена още през 1935 г. в миниатюрната работа на Дюшан „Кутия в куфар”. 

По този начин статията имплицитно обвинява Дюшан в умишлена кражба. Той се превръща в един злонамерен плагиат, който се спотайва и изчаква да умрат всички свидетели, за да „се възползва” от чуждите идеи.

Помитането на деликатните

Но да се върнем на твърдението му, че авторът е жена. Марсел Дюшан умишлено е създавал това усещане у повечето си приятели. До голяма степен самият избор на обект – писоар - е критика именно на мачизма в изкуството. Адресът, от който е пристигнал писоарът, между другото, е на студиото на друга артистка и негова приятелка – Луис Нортън. Дюшан съзнателно оставя адреса да се вижда върху снимката на Щиглиц. Но самата Луис Нортън, която надживя Дюшан и почина през 1989 г. (на 98 години), никога не е давала и най-малък знак, че „Фонтанът“ е неин. Вероятно затова радикалните феминисти предпочитат да обърнат своите конспиративни теории към отдавна отишлата си баронеса, да опростят това деликатно произведение като го сведат до плагиатство и да повторят мантрата си – защо никога не сме чували за тази велика жена, докога ще ни изтриват от историята?

Точно Дюшан не само не е изтривал жените от историята, а тъкмо обратното – непрекъснато е подчертавал тяхната роля. Още преди писоара, той кара сестра си Сюзън да надпише със своите ръце неговия първи реди-мейд – „Поставка за бутилки”.

През 1921 г. той възприема женски псевдоним – Роз Селяви (Еросът, това е животът) и обявява, че това е неговото алтер его. Една от най-известните му фотографии като Роз Селяви е направена от Ман Рей. На нея Дюшан е с женско палто, повдигайки с ръце мъхеста яка. Само че това не са неговите ръце. Специално за фотографията позират „ръцете” на Жермен Евърлинг, любовницата на друг артист - Франсис Пикабия.

По този начин Дюшан отново подема темата за това кой е създателят – ръцете на занаятчията или авторът на идеята – и дали те винаги принадлежат на една и съща личност? Но по-важното е че ръцете са на жена, с което изключително провъзгласява ролята на жената в изкуството, дори в случаите, когато тя работи в симбиоза с любовника или съпруга си или като негово алтер его.

Дюшан не е гей. Той приема женски псевдоним в знак на признание към жените в изкуството, които са били принудени да се крият дълго време под мъжки имена. Всички тези произведения, включително и „Фонтанът“ – с внушението, че е създаден от жена - се опълчват на мачизма на неговия съвременник Пикасо (и не само). Това са деликатни и многопластови творби, които отмиват предразсъдъците и убежденията със средствата на изкуството. Но радикалните политически движения нямат нужда от тях, те имат нужда от декларации и лозунги, от зли мъже и изтрити от историята жени.

Сложният въпрос за авторството в изкуството, задаван от Дюшан и Роланд Барт, днес е сведен до това, дали авторът е мъж или жена (и само в единия случай не е “мъртъв”). По тази причина тъкмо Дюшан, а не Пикасо, днес е жертва на реваншизъм. Точно това е проблемът в подобни стихии – те помитат деликатните и нюансирани автори, а истинските мачисти успяват да се напаснат навреме към новите стереотипи и остават сухи. Средствата, които Дюшан е използвал, за да помогне на жените, сега лесно се обръщат в „доказателства”, че е плагиатствал идеите им. Така вместо да се освободим от предразсъдъците, ние само ги сменяме с други.

 

---

Материалът е написан специално за „Клуб Z“.