Д-р Владимир Сотиров е психиатър с дългогодишна практика.

Д-р Сотиров, депресивен човек ли е българинът?

Малтретиран, наранен човек е. И в този смисъл е и депресивен и увреден. Зареден е с враждебност, неспобосен е да се зарадва искрено на своите собствени постижения и на тези на другите. Завистлив човек, който живее с усещането, че е употребен и прецакан. А оттам наранен и възпроизвеждащ този травматизъм, жертва, на който е самият той. Защото практикува това, на което е бил учен, това, което му е било демонстрирано и преподавано. Ако ти си наблюдавал насилие около себе си и към теб самия, това е нещо, което ти знаеш как се прави, наблюдавал си го цял живот. И респективно имаш усещането, че самият ти можеш да го правиш, започваш да се държиш по начин, по който се очаква от теб да правиш точно това.

Как така?

По модела на инпринтването - както малките патенца, вървейки по патката, възпроизвеждат нейните паткания. Така и малките дечица като патета вървят по своите родители и възпроизвеждат, наблюдават модела, който им се преподава и демонстрира с посланието: „Ето, прави като мене, така трябва да правиш!“. И децата възпроизвеждат. Така, когато видиш насилие, вече овластен от физическото си съзряване, започваш да възпроизвеждаш именно тези насилически модели, жертва, на които си бил самият ти. Защото успешно са внедрени, програмиран си с тях. Достатъчно дълго време си бил в този контекст и тази среда, просмукан си с тези модели, ценности за редно и нередно. За това как трябва да се бие жена, как трябва да се бият децата.

Виждате сега как всички българи се обединяват срещу Конвенцията за защита на детето. „Откъде накъде някой ще ми забранява да си бия детето! И ще ми казва какво да правя със собственото си дете“, казват някои от тях. В този смисъл българинът не е депревсивен, а психопатен човек. Повреден, малтретиран, злоупотребен. Възпроизвежда лошите практики на родителстване и със собствените си деца.

Психопатният човек е страдащ, той не е доволен от живота си. Освен това е намръщен, мрънкащ, фрустриран непрекъснато, предаден, разочарован. Той не е щастлив и удовлетворен от живота си. В този смисъл българинът е депресиран, но по един психопатен механизъм. 

Откъде идват тези тежки травми?

От страха да се овласти. Да започне да разчупва традиционните изконни български модели, защото има риск да бъде изхвърлен, отлъчен, дисквалифициран или отритнат от общността. Основната цялост на българина е да бъде част от старото, да принадлежи към общността. И всеки път, когато се опита да има различно поведение, защото смята или стига до извода, че може би тези изконни практики не са добри, а се опитва да ги промени, той се сблъсква с враждебността на околните. Разбира се, че старото в общността се опитва да се противопостави на всички опити за промяна, защото се възприемат за заплаха и вижда опасността да се разпадне. И затова всеки опит да се атакува общността чрез внасяне на промяна се посреща с враждебност, която реагира със санкция. Така българинът, когато се сблъска с тази санкция на общността, се чувства застрашен, защото основната ценност, с която е програмиран да преследва е принадлежност.

Това е ценността на провинциалната култура, която е общностна култура. Тя не е индивидуалистична, каквато е западната култура. Която казва: не общността е на първо място – семейство, род, село, а индивидът, всеки сам по себе си. Всеки сам по себе си независимо от останалите е ценност. И това е още от времето на Просвещението. Намерили са се смелчаци, които са се противопоставили на статуквото, започнали са да утвърждават ценности, различни от традиционните, провинциалните, в чиято основа е общността над всичко. В този смисъл страхът от отлъчване и санкциониране, ако се държиш по начин, различен от общоприетия, спира много българите да експериментират. Да заявяват себе си като неприемащи, несъгласни с наследените ценности. Така че, освен психопатен, българинът е и страхлив.

Реален фундамент ли е религията на съвременния човек?

Разбира се, че е реален. Ние не можем да обясним света в неговата изключителна и безкрайна сложност. Ние имаме нужда от едно абстрактно магическо обяснение за света през неговата необяснимост чрез понятието за Бог. Защото не може да стоим с празнота, ние никога не толерираме празнота. Вакуумът е несъвместим с живота. Ако го преведем на психологически език липсата на познание, на обяснение, на яснота какво поражда нещата и каква е логиката в тяхната основа, се понася с огромно безпокойство. И когато имаме безпокойство, достигаме до концепцията за Бог, която дава утеха.  Ние сме малки и незначителни, но има някой, който над нас и отвъд нас знае отговорите на всички въпроси, които са недостъпни. Това дава усещане за някакво спокойствие. Така, както е при малките деца: „Аз не зная, но татко знае. Аз не мога, но татко може.“ Защото родители за децата им са истински богове, реални от плът и кръв, а не абстрактни като Бог. И някои от от нас успяват чрез тази абстракция да потушават своите вътрешни напрежения. Така ние имаме нужда от концепцията за Бог, а работата на религията е да манипулира тази концепция, да я материализира и да я прави разбираема за обикновения човек, да влиза в неговото ежедневие.

Кога властта се превръща в патологичен проблем?

Аз не мисля, че сама по себе си властта е проблем. Но начина, по който тя се практикува, може да се превърне в такъв. Защото, ако се практикува в анонимност, в притворство, при закрити врати, с нея много по-лесно човек се изкушава неволно да злоупотреби. Няма нужда да давам много примери. Вижте по себе си как се храните, когато няма никой около вас, как си сервирате, как се държите. И когато отидете в приличен ресторант с други хора. Погледнете каква е разликата. Така е и с практикуването на властта. По един начин се държим, когато сме напълно сами, анонимни, никой не ни знае и когато сме осветени от прожекторите. Затова властта трябва да бъде държана на светло. Тя трябва да се практикува в публични пространства, защото рискът да се злоупотреби е много голям като всяко друго нещо.

Кога бихте поставили диагноза за злоупотреба с власт?

Ако говорим за властта като социален конструкт на държавата, смисълът й трябва да се възприема като инструмент за подобряване на добруването на хората. Когато обаче държавната власт се използва не да обслужи социума - да допринесеш за благополучието на хората, които са тия дали, а я използваш за личен интерес, тогава има злоупотреба. Сега виждаме какво става с тези апартаменти. Виждаме хора, които не служат на народа. Тяхната власт не е като властта, която се достига от постижения, каквито имат бизнесмени, учени, творци. Тази власт произтича от тях сами, от нещата, които правят. Тогава те могат да я използват както преценят за своя личен интерес, защото не произтича от хората, не им е дадена на кредит. И не е злоупотреба. Но, когато хората са ти дали парите, за да работиш за техния интерес, а отидеш на екскурзия с тях – това е злоупотреба, която много лесно се вижда.

Някои ваши колеги смятат, че българинът е много търпелив човек. Вие съгласен ли сте с тази теза?

Ние сме страхливи хора, които не смеят да се опълчат. Страхуваме се, че ще бъдем отлъчени и дисквалифицирани, ще прекараме живота си в самота и изолация. Но трябва да си готов да поемеш този риск, в противен случай обричаш децата си на крепостничество и несвобода. В градацията на ценности всеки един от нас си поставя различни основни. Ако в твоя свят фундаментална ценност е „да принадлежиш към“ група от хора или общност, тогава индивидуалната ти свобода отива на кино. Няма как да има индивидуална свобода, когато искаш да си част от група хора. И между другото: организирана по един примитивен начин, управлявана не по демократични принципи, а по строго йерархични – с главатар, който се разпорежда с твоя живот. Но това е общността, която ти познаваш и към която се стремиш. Ако обаче в твоята ценностна система свободата е на първо място, казваш: „Вижте какво, така не може!“. И поемаш риска да бъдеш отлъчен, да бъдеш обявен за различен, за враг на народа, да бъдеш преследван и дори тикнат в затвора. Но си струва, всеки от нас трябва да прецени.

Какво трябва да се случи, за да преодолеем страха и дойде тази смелост?

Примери, изключения. Смели хора, които ни демонстрират, че е възможно да се противопоставиш на статуквото. Да рискуваш, да заложиш всичко и да спечелиш уважението на хора, в чиято ценностна система свободата е на едно на първите места. Да видиш, че добрите примери не са само в приказките и романите, а са живи и могат да заразяват, да вдъхновяват и увличат. Ние имаме нужда от живи герои, които се отклоняват от наследения модел на крепостничество и послушание. Ние възпитаваме децата с думите: „слушай, моето дете, слушай“, „послушно дете, браво, много слуша той“.

А трябва да се възпитава точно обратното – не послушанието, а отстояването на различната гледна точка от обичайната. Трябва да се насърчава индивидуалността във всяко дете. Не да бъдеш като другите, а с нещо да се различаваш от тях. Възпитаваме децата в стадно чувство, превръщаме ги в овце. Вместо да ги насърчаваме: „Каква пакост направи днес, какво приключение, за какво ти се скараха... Браво, моето момче“.

Трябват ни герои, трябва ни живи примери, които да ни показват, че можем да си осмислим живота, по начин, по който дори не ни е хрумвало. Така ще дойде промяна. Защото промяната е живот, статуквото е смърт.