Когато семейната чест убива

Род Нордланд е кореспондент на „Ню Йорк Таймс“ в Афганистан сякаш от началото на света. Следи войната на САЩ с талибаните от самото ѝ започване – далечната 2001 г., a от 2010 г. е на място в страната. В офиса си в дипломатическия квартал на Кабул е написал сигурно хиляда очерка за непрестанните сражения на международния контингент с местните бунтовници. Информира за развитието на бленуваната афганистанска демокрация и бълва новини от най-забутаната точка на планетата.

Въпреки че там войната продължава вече 18 години, фокусът на световните медии отдавна не е върху чукарите на Хиндукуш. Нордланд е самотен войник на пост, в пълна с военни постове страна. До 2014-а, когато открива истинския, но прикрит ужас на Афганистан – убийствата на честта. Журналистът разказва историята на двама влюбени – Али и Закия – двама души от различни племена, с различна религия, направили грешката да изберат в кого да се влюбят. В тази част на света това е смъртен грях. Смъртен – буквално. Семейството на Закия се заклева да отмъсти на двамата за опетнената чест на рода. Историята носи на Нордланд - Пулицър, книга и световна слава.

Какво е „убийство на честта“?

„Чест“ е една от най-срещаните думи, които може да чуете в Афганистан. Местните я повтарят като мантра, от Кабул до Бамиян и до Херат – всички за едната чест живеят. Само че в Афганистан „чест“ не означава честност и почтеност. Не значи и достойнство, нито грижа. Значи едно – моята чест е моята жена, съпруга, дъщеря, сестра. Който посегне на тях – посяга на мен. А мъж без чест в племенните общности на Афганистан, просто не е мъж. Да нямаш чест, значи да нямаш думата. Ако нямаш авторитет в собственото си семейство, в дома си – не можеш да бъдеш нещо и в общността. А афганистанецът е готов да убива за това.

Дефиницията за убийство на честта е убийството на даден член на семейството или клан, извършено от друг член на същото семейство или клан, мотивирано от убеждението, че жертвата е опетнила честта на семейството, клана или изобщо общността.

Ерата след талибаните

През 2001 г. американската армия нахлу в Афганистан и започна дълга и изтощителна война с талибаните.  Бруталният режим на радикалистите беше свален, а САЩ останаха на място, за да помогнат за изграждането на работеща администрация и правосъдна система.

Под техния натиск в края на 2009 г. Афганистан прие закона за премахване на насилието срещу жените. Той криминализира физическото, психическото и емоционалното насилие. Създадоха се специални комитети, които да пазят момичетата от бесните им роднини, има специално Министерство за правата на жените, наляха се милиарди долари в програми за равноправие.

Предвидени са мерки за защита и подкрепа, повишаване на нивото на осведоменост, провеждат се изследвания и доклади, създават се превантивни охранителни услуги за оцелелите жени и помощ за тези, които са застрашени. Министерството на хаджа и поклонението пък има задължението да изяснява на местните обичаи, които са лъжливо представени като вкоренини в религията. Афганистан се превръща в плацдарм на борбата за правата на жените.

Въпреки това силата на обичайното местно право остава водеща, особено в дълбоките провинции.

Това е една от известните особености на Афганистан – въпреки наличието на централно правителство, малките общности се ръководят  по традиционна родово-племенна система.  Едно семейство се управлява от старейшина, няколко семейства правят род; няколко рода правят клан; няколко клана правят племе. Племената имат вътрешен кодекс, който очертава границите на позволеното и забраненото в обществото. Този фактор се превръща в невидим естествен отпор на опитите за промяна. А убийствата на честта са част от този кодекс.

За последната година са преброени над 600 „убийства на честта“ в страната. Според някои анализитори и неправителствени организации обаче цифрата достига между 5000 и 20 000 в Афганистан, Пакистан и Индия годишно. Слабата централна власт, особено в Афганистан, и да иска - не може да се справи с безконтролната власт на местните вождове.

По данни на Род Нордланд съдиите в Афганистан никога не са учили право – или поне около 75% от тях. Никога не са чели и конституцията, която, поне на хартия, пази жените. Положението е малко по-добро в столицата Кабул, но в дълбоката провинция, законът на общността зависи от етноса. Таджиките наказват хазарски момичета и момчета, хазарите наказват таджики, а пущуните – най-многобройната етническа група, наказват всички. Полицията е безсилна – пак според данни на Нордланд само около 10% от нейния състав е грамотна, другите са безпросветни местни момчета, които са намерили сигурна заплата. Правителството пък се опитва да не гневи местните дерибеи, заради битката си с талибаните.

Излиза, че въпреки огромните сили и средства, които се хвърлят за подобряване на положението с правата на жените в Афганистан, въпреки напредъка през последните години, проблем все още има. 

Проблеми има. Има и решения

И решенията се крият отново в жените. Решението е Фатима Казини – директор за провинция Бамиян в Министерството по проблемите на жените, която буквално е готова да влезе в ръкопашен бой с всеки решил, че може да разпорежда с живота на невинно момиче.

Решението е Манижа Надери – изпълнителен директор на неправителствената организацията „Жени в подкрепа на афганистанските жени“, която прави невъзможното възможно и всеки ден оказва неизмерима помощ на жертвите.

Решението е в Шукрия Халики – безумно смел адвокат по правата на човека, която не се спира пред нищо, за да докаже невинността на своите клиентки.

Из цял Афганистан днес работят жени, които с риск за живота си, стъпка по стъпка, крачка по крачка, скок по скок, правят и невъзможното за да защитят правата си – своите и на своите съграждани. За изплашените малки момичета, тези жени се превръщат в символи на борбата, на непримиримостта, на новата епоха, на зората на един ден, в който любовта по свой избор няма да бъде захаросана приказка от някой индийски филм по националната телевизия, а нещо също толкова нормално, колкото е днес страхът.

Ако централното правителство в Кабул иска наистина да се справи в ужасите на семейните убийства, то пътят минава през героизирането на тези смели жени. През поставянето им на пиедесталите, които заслужават. Телевизии, списания, плакати, билбордове, цялата мощ на масовите информационни средства трябва да бъде впрегната в идеализирането на тези образи. Така, същите тези малки момиченца, ще знаят, че не са сами, че тук – на същото място, има жени, които са извоювали своите неотменими човешки права. Заедно с образователните програми на американската администрация и неправителствени организации, заедно с международния натиск, заедно с усилията на всички участници в процеса, „срамът на света“, както са наричани от медиите убийствата на честта, ще бъдат изкоренени. Веднъж и завинаги.

Мястото на ЕС и САЩ

Преди няколко години Европейският съюз поръча на британската журналистка Клементин Малпас да направи документален филм за две афганистанки хвърлени в затвора. 19-годишната Гулназ е осъдена след като изнасилена от братовчед си. Получава 12 години затвор, защото е правила извънбрачен секс. Фарида – на 26 години, пък прави грешката да напусне  своя съпруг, който я пребива и да избяга с мъж, когото обича.

Малпас направи филма „(Не)Справедливост: Историята на афганистанските жени в затвора“, но от ЕС дойде следното официално съобщение:

„ЕС решава да оттегли филма само заради много реални притеснения за сигурността на двете показани жени. Тяхното благосъстояние продължава да бъде най-важното съображение по този въпрос.“

И това е вярно. Разпространяването на лицата на момичета, дръзнали да се противопоставят на вековни традиционни ритуали крие огромен риск за живота им, дори за жени като посочените по-горе – избрали да рискуват всичко в името на справедливостта.

Вярно е обаче и записаното пред камера послание на Гулназ:

„Трябва да направя този филм, защото всички ще го видят и това ще бъде урок за тях, и тези неща няма да се случват повече в Афганистан.“

ЕС и САЩ са длъжни да дават максимална гласност на зверствата, да ги показват и да гарантират, че те няма да бъдат забравени, докато се грижат за сигурността на жертвите. Разбира се че границата е тънка, разбира се, че някои от тези случаи трябва да останат неразказани, разбира се, че непосредствената опасност за живота е по-важен проблем. Но когато имаме такива момичета – като Гулназ и като Закия, които са готови да застанат пред света и да разкажат своите покъртителни истории, ние трябва да сме там, за да ги предадем.

Помощта, която международният военен контингент осигурява на правителството, е критична за сигурността на всички граждани на Афганистан. Но местната  администрация има нужда и от други стимули. Моралните императиви, с които работи Западът, са недооценен ресурс, който тепърва ще влиза в употреба.

Десетина статии на Род Нордланд направиха Али и Закия световно известни, десетки организации се включиха в инициативите за помощ на двамата влюбени. Тромави държавни администрации заработиха като добре смазани машини, дори авторитарни режими от Близкия изток и Африка предложиха подкрепа. Впрягането на силата на цивилизационния устрем на западните общества е неизследван път, по който борбата за правата на жените трябва да върви. Нека всяка жена в Афганистан, Пакистан и Индия да знае, че отвъд оковите на закостенелите предразсъдъци на собствените си семейства, има свят, който се бори за личната им история. За личността им. Вътрешната борба, която този подем би произвела, ще донесе истинската промяна. Защото тя – промяната,  е винаги вътре в нас, доказва го историята на собствените ни народи.

Расте ново поколение. Поколение от момчета и момичета, които ще отхвърлят касапското традиционно право и гордо ще поискат своето. То не е много, не е революционно, не е екстраординарно. Имат нужда само от малко помощ.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

„Генерация Z“ – с подкрепата на „Америка за България“