Алтернатива, ама не съвсем

Липсата на алтернатива на настоящото политическо статукво отдавна е основен обществен кахър. И наистина, липсата на алтернатива на „това, което имаме като” управление в лицето на ГЕРБ, е доста обезпокоителна. Още повече че „това, което имаме като” БСП и ДПС, трудно може да бъде наречено истинска опозиция.

Краткият разказ за историята на българските политически алтернативи в годините на прехода е следният. Те изгряваха на хоризонта, обещавайки най-общо истинска демокрация, истинско върховенство на закона, истинска пазарна икономика, реално, а не само формално членство в ЕС и т.н. Много от тези алтернативи допринесоха за положителното развитие на България. Но всички те в една или друга степен в крайна сметка се превръщаха в политическо статукво, което се опитва да запази каквото може от порядките отпреди 1989 г. и да не къса тотално с Евразия. Статуквото, независимо от цвета си, винаги е работило за това у нас да има демокрация, върховенство на закона, пазарна икономика, реално членство в ЕС, ама... не съвсем.

Романтизмът на 90-те

Първата алтернатива в годините на прехода беше СДС. Тази политическа формация и до днес е символ на романтичните представи на българите от началото на 90-те години на XX век, които бяха твърдо убедени, че след като БКП и Тодор Живков вече не са на власт, България до 2-3 години ще стане най-прекрасното място на света не само заради красивата си природа и стратегическото си местоположение. Още в началото на своята история обаче СДС даде признаци, че в неговите редици има хора, които са по-скоро пета колона на статуквото, олицетворявано по това време от БКП, преименувана в БСП. Много скоро стана ясно, че в СДС е пълно с бивши ченгета от Държавна сигурност. При това не става дума за хора, които са подписали някакви документи само и единствено за да спасят себе си от режима. А за хора, които са виждали в това възможност за лична кариера. Още на т.нар. Кръгла маса, както и по време на приемането на настоящата ни Конституция от страна на СДС бяха направени сериозни отстъпки пред БКП.

СДС много бързо се разпадна на три части, което наложи първото му идване на власт с премиер Филип Димитров да стане с подкрепата на ДПС – друга партия, която се оказа пълна с ченгета, макар да бе възникнала като съпротива срещу т.нар. възродителен процес.

В крайна сметка СДС като основна част от коалицията ОДС дойде на власт през 1997 г. На тези избори ОДС реализира най-високия изборен резултат в цялата история на прехода – 2 223 714 гласа и 137 депутатски мандата. До голяма степен управлението на ОДС с премиер Иван Костов оправда надеждите за коренна промяна и бе истинска алтернатива на управлявалата преди това БСП. Именно правителството на ОДС направи така, че влизането на България в НАТО и ЕС да се превърне в единствения възможен път за бъдещето. Дотогава политиците, а и обществото имаха своите колебания по темата. Може само да се предполага дали, ако СДС и ОДС имаха още един управленски мандат, България нямаше отдавна да е и реален, а не само формален член на ЕС. Защото реформите, започнали от ОДС, веднага след тях забуксуваха и не са завършени и до днес.

Дългата ръка на ДС

Управлението на ОДС обаче така и не намери достатъчно кураж, за да реализира ефективна лустрация. Това бе една от причините, поради които сините разочароваха мнозина свои избиратели. Липсата на лустрация и до ден днешен е един от основните проблеми в нашето общество, тъй като все още дългата ръка на ДС се усеща в почти всички обществени сфери.

Другата сериозна грешка на това управление бе фактът, че след приватизацията голяма част от българските предприятия се оказаха в ръцете на бивши комунисти, които успяха да трансформират политическата си власт в икономическа. Факт е, че реално парите бяха в тях и според икономическата логика нямаше кой друг да стане собственик. Управлението обаче има не само икономическа, а и политическа логика. Тя сочеше да не се дава икономическа власт на бившите комунисти. Тази логика убягна на правителството на Костов. В крайна сметка той даде икономическа власт в ръцете на тези, чиято алтернатива беше.

По време на управлението на ОДС се зароди една нова алтернатива – движение „Гергьовден”. Гергьовденци спечелиха на своя страна много симпатии, тъй като бяха създадени от млади хора, придобили известност най-вече покрай съпричастността си с популярното предаване „Ку-ку”.

„Гергьовден” успя да събере достатъчно голяма подкрепа, за да бъде сигурен участник в следващия парламент. В него депутатите му вероятно щяха да са ключов играч, от който да зависят решенията. Това обаче така и не се случи, тъй като те бяха залети от следващата голяма алтернатива – Симеон Сакскобургготски и създадената от него партия НДСВ.

Като се има предвид последвалата политическа съдба на основните лидери на „Гергьовден”, може да се предполага, че и те щяха да са алтернатива, но не съвсем. Много бързо неговите идеолози станаха част от статуквото, а някои и досега са такива. Например Петър Курумбашев, който първо беше депутат, а сега е евродепутат от БСП.

Нов морал ли?

Що се отнася до царската партия, тя обяви нов морал, почтеност във всичко и се провъзгласи за алтернатива и на БСП, и на СДС. Нейният изборен успех бе зашеметяващ – 1 952 513 гласа и 120 мандата в парламента, особено като се има предвид, че към момента на вота тази партия съществуваше само от няколко месеца. Създадените две „ментета” на царската партия – коалиция „Симеон II” и Национално обединение за цар Симеон Втори, събраха съответно 157 141 гласа и 77 671 гласа. Тези ментета бяха създадени от предишната „алтернатива” – СДС. С тази маневра сините постигнаха успех в това да лишат НДСВ от самостоятелно мнозинство. Но и показаха, че много бързо са усвоили някои от задкулисните прийоми на статуквото.

В историята има много примери за това, че онези, които обещават почтеност, нов морал и т.н., накрая се превръщат или в диктатори, или в огромно разочарование. И досега е спорно какво постигна НДСВ за 800 дни – за толкова Симеон бе обещал преди изборите, че в България животът ще се промени към по-добро. Но горе-долу за толкова време НДСВ се смъкна от първо на трето място според резултатите от изборите за общински съветници, проведени през 2003 г. Бързо натрупаното доверие скоро бе изгубено.

Безспорно е, че Симеон допринесе за членството на България в ЕС. В крайна сметка той бе човек, на когото дори президентът на САЩ правеше път, защото е роден цар. А в Камарата на лордовете във Великобритания му ставаха на крака, защото – по сполучливия израз на един тогавашен депутат от БСП – в сравнение с него тези лордове са селяци.

Избирателят не прощава

От друга страна обаче, именно на Симеон Сакскобургготски дължим неособено щастливото си настояще на формални, но не и реални членове на ЕС. Още в първото си правителство той назначи министри от БСП. Във второто правителство, в което НДСВ участваше, бе направена и коалиция с БСП, въпреки че преди изборите лично Симеон обеща, че такава коалиция няма да има. Това обещание и лъжата избирателите не му простиха.

Именно при управлението на НДСВ реформите забуксуваха и в крайна сметка България бе приета в съюза с мониторинг. А и достатъчно е да се припомни, че Бойко Борисов и Делян Пеевски започнаха политическите си кариери именно от НДСВ.

Не друг, а точно Симеон размрази проекта АЕЦ „Белене”. И продължава и досега да обяснява колко е важно за България да бъде в добри отношения с Русия.

Така се стигна и до следващата ни „алтернатива” – ГЕРБ. Тя започна своя политически път като алтернатива на Тройната коалиция. Сухите факти показват, че тази партия е най-успешната различна възможност от гледна точка на изборни резултати и присъствие на властта. Бойко Борисов е за трети мандат премиер, което е феноменално постижение не само за годините на прехода, а и за цялата история на Третата българска държава.

Борисов също като своите предшественици от Тройната коалиция се старае да запази интересите на олигархичното мнозинство, което управлява България. Но все пак за разлика от тях върши някаква работа и в полза на обществото. Факт е, че по време на управлението на Борисов България се промени много от гледна точка на инфраструктурата. И с голяма доза сигурност може да се твърди, че ако за същото това време на власт бяха БСП и ДПС примерно, всички тези положителни промени едва ли щяха да се случат.

ГЕРБ обаче също вече е част от статуквото. Партията трудно може да се нарече демократична, а лесно – лидерска. Тя упорито отказва да работи за истинско върховенство на закона и реална пазарна икономика. А напоследък дори започна да ни дърпа обратно към Евразия. Заради всички тези дефицити в обществото с основание започват да витаят различни въпроси. Като например дали изградената от ГЕРБ инфраструктура нямаше да бъде по-качествена и по-евтина, ако у нас бяха налице всички онези условия, за които Борисов и компания твърдо отказват да работят.

Следващите?

Така стигаме и до въпроса какво трябва да представлява следващата алтернатива, която всички търсят. На идейно ниво отговорът е лесен – тя трябва категорично да препотвърди евроатлантическия път на България. Доскоро нямаше съмнения, че това е единствената ни възможност, но през последните години, включително заради колебанията на ГЕРБ, подобни съмнения започнаха да се появяват. А пропагандаторите им стават все по-кресливи и все по-самоуверени. Тази алтернатива трябва да е готова да довърши реформите в администрацията, в съдебната система и т.н. На практическо ниво за тази алтернатива трябва да се намерят хора, които да обиколят България и да я създадат във вид на партийни структури.

Има и друг вариант за алтернатива, а именно обновяване на утвърдените партии откъм лица и послания. Подобно обновяване обаче е трудно постижимо за почти всички партии у нас. А някои от най-големите партии – ГЕРБ, ДПС – са откровено лидерски. В тях е невъзможно някой да се обяви за алтернатива на лидера и ръководството.

Би било чудесно, ако следващата алтернатива не се окаже свързана със задкулисната олигархия. Така както се случи с всички алтернативи досега. Отказът от подобна обвързаност ще създаде сериозни затруднения в началото, но в дългосрочен план е гаранция за по-продължителен политически успех.

----

Този материал е публикуван в броя на сп. "Клуб Z" през март 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.