Млад гимназиален учител по история излива насъбралия се у него гняв срещу корупцията и прогнилото политическо статукво в родината си. Ученик заснема тайно емоционалния му монолог и качва клипчето в социалните мрежи, където то се превръща в сензация. С подкрепата на милиони свои съграждани учителят се кандидатира за президент и печели изборите.

Ако искате да създадете сериал, подобен сюжет е рецепта за хит, особено в страна с тежко историческо наследство и корумпирано настояще като Украйна. Този сериал вече е факт, като изпълняващият главната роля и съсценарист е 41-годишният Володимир Зеленски – първият в света комик и бизнесмен, който става президент на страната си първо на кино, а после и в действителност.

Дипломиран, но непрактикуващ юрист, Зеленски влиза в политиката преди по-малко от година, когато създава партията „Слуга на народа“. Преди няколко дни той получи над 73% от гласовете във втория тур на президентските избори, в който се изправи срещу настоящия държавен глава Петро Порошенко.

С триумфа си Зеленски влиза в международния клуб на самообявилите се за антисистемни политици, които идват на власт с обещанието да служат предано на народа си. Този клуб се разрасна значително в последните години и дава поводи както за оптимизъм, така и за песимизъм.

Комедия и политика

Президентските избори в Украйна могат да се разглеждат като пряк сблъсък между висш представител на съществуващата политическа система и новоизлюпен политик, който се представя за върл противник на тази система.

Политическата програма на Зеленски до голяма степен се припокрива с тази на неговия герой в „Слуга на народа“, като акцентът е върху премахването на корупцията.

„Защо всички честни хора са глупаци, а всички умни крадат? Какви хора сме ние, за да продължаваме да гласуваме за тези шибани лъжци, като знаем какви измамници са те? Двайсет и пет години избираме едни и същи крадци! И този път ще е същото. Защото отново ще изберем един и същи мошеник – всички знаем, че е такъв, но пък другият е още по-лош. И на никого не му пука! Ако ме сложат на тяхно място само за една седмица, аз щях да им дам да се разберат – край с всичките им лимузини, бонуси, летни резиденции и с всички тях! Искам всеки обикновен учител да живее като президент. А президентът да живее като учител, мамка му!“, крещи изиграният от Зеленски учител по история Васил Холобородко в самото начало на сериала.

Зеленски не е първият човек, който влиза в политиката като на шега, провокиран от отвращението си от положението, в което се намира страната му.

През 2010 г., непосредствено след тежката финансова криза в Исландия, за кмет на столицата Рейкявик беше избран Йон Гнар – популярен в страната 43-годишен комик и лидер на „Най-добрата партия“. Подобно на партията „Слуга на народа“, която се ражда покрай сериал, „Най-добрата партия“ се ражда покрай телевизионното шоу на Гнар. Самият той подчертава, че не става дума за политическа партия, а за „демократична група за самопомощ“, която се бори за „честност и интегритет, емпатия, ненасилствена комуникация и забавление“. Гнар гледа на предизборната си кампания като на игра с цел осмиване на професионалната политика. Дори лошото му представяне в телевизионния предизборен дебат не кара жителите на исландската столица да си променят мнението за него и те го избират за кмет. Той остава на поста до 2014 г., след което се оттегля от политиката, макар че някои хора мечтаят той да се кандидатира за президент.

През февруари 2013 г. комедията и политиката се срещнаха и в Италия. Тогава „Движение 5 звезди“ на комика Бепе Грило, което тръгва от популярния му блог, създаден четири години по-рано, печели 25% от гласовете на парламентарните избори. Сред обещанията на партията бяха орязване на привилегиите на политиците, осигуряване на минимален доход за безработните и други предложения за реформи, които звучат чудесно на хартия и са повече от съблазнителни за потребителите на социалните мрежи, където Грило се радва на сериозен брой последователи.

Възможности и рискове

Тези и други сходни политически събития от последните години извеждат на преден план вечния въпрос: изкуството ли имитира живота или животът имитира изкуството? И по-точно: комедията ли имитира политиката или политиката имитира комедията?

Надали скоро ще можем да си отговорим на тези въпроси, но не това е най-важното. Далеч по-наложително е да се замислим както за възможностите, така и за опасностите, които произтичат от растящото търсене и предлагане на нови политически лидери.

Повсеместният срив в доверието към традиционните политици и политически партии кара мнозина да търсят промяна в харизматични личности и по-нетрадиционни и по-гъвкави форми на организация.

В това няма нищо лошо, дори напротив – вливането на свежа кръв в политиката може да вдъхне нов живот на тази сфера и да ни помогне да намерим решения на най-наболелите проблеми на местно, национално и международно ниво. Няма как да знаем дали тези решения работят, без да дадем шанс на хората, които ги предлагат, да ги приложат на практика или поне да участват в този процес.

Още повече, че опциите за нови политически лидери не се изчерпват с комедийни актьори и други представители на шоубизнеса. Новите попълнения могат да бъдат и хора като 45-годишната авдокатка, природозащитничка и активистка Зузана Чапутова, която в края на март стана първата жена президент на Словакия, след като получи над половината от гласовете на балотажа.

Дори всичко да вървеше по мед и масло, пак шеще да е препоръчително през определен период да има промени и сред управляващите, и сред опозицията. Прекаленото застояване във властта е предпоставка за експлоатирането ѝ за лични цели. Затова съществуват механимизми като мандатност и избори.

В същото време кастингът за нови политически водачи крие и рискове, особено във време на усложнена политическа обстановка във вътрешен и/или международен план. Днес кандидатите за избираеми политически длъжности говорят директно на избирателите чрез социалните мрежи. Така те създават усещане за близост, на базата на което се надяват във времето да спечелят доверието им.

Парадоксално, но отчуждението ни от политиката ни прави едновременно по-недоверчиви и по-доверичиви. По-недовречиви, защото отказваме да получаваме повече от това, което получаваме от десетилетия, и затова си имаме едно наум за всеки дебютант в политиката. По-доверчиви, защото жадуваме за нещо тотално различно и затова лесно се доверяваме на всеки по-харизматичен човек с дар слово, който описва проблемите сякаш с наши думи и създава впечатлението, че знае как да ги реши.

Другата голяма опасност е изместването на фокуса от трезво мислене, аргументи и факти към неверни или подвеждащи твърдения, неоснователни обобщения и парещи емоции. Елементите в първата група е по-вероятно да доведат до устойчиво развитие, но могат да попречат да един или друг кандидат за президент, премиер или кмет да спечели изборите.

Елементите от втората група е по-вероятно да доведат до недомислени действия и дори до задънена улица, но често помагат на политиците да печелят избори или референдуми. За справка вижте британските неволи покрай „Брекзит“.

Както обикновено се случва в живота, оптималният вариант е някъде по средата. Всяка демократична политическа система има своите минуси и дефицити, но те могат да бъдат реформирани благодарение на плюсовете на същата тази система. Важното е да помним следното: много по-лесно е да кажеш, че не си част от системата, отколкото да докажеш, че не си част от нея, след като влезеш в нея. Както пише Людмила Миндова в „Роман за името“:

„Няма […] по-трудно нещо за човек от това да не заприлича тъкмо на своя най-голям ужас. Някои наистина успяват. Други не. Трети остават завинаги разпънати по средата.“

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".