Article_top

Китай – от Новото време до Мао Дзедун

Китайският император Юнг Ло

Новото време – в началото на XV в. китайският император Юнг Ло от династията Мин (1368-1644 г.) нарежда да се построи огромен флот, който в даден момент се е състоял от приблизително 300 кораба и 28 000 души екипаж. По това време монголската заплаха вече е била преодоляна и империята търси начини да разшири влиянието си сред държавите в Индийския океан, като цели да установи дипломатически контакти и да подпише изгодни търговски споразумения с тях. Наличието на толкова мощен флот, разбира се, би могло да направи преговарящите по-склонни на отстъпки в интерес на Поднебесната империя. Тази стратегия в стил „договор с удобни за нас условия или ви размазваме” е много успешно упражнявана столетия по-късно от Великобритания, която заслужено получава прозвището „Империята, над която слънцето никога не залязва”.

Капитанът на армадата му Джън Хъ

Капитанът на китайската армада е мюсюлманинът Джън Хъ, който между 1405 и 1433 година ръководи седем експедиции. Всяка една от тях е съсредоточена в определен регион на Индийския океан – Сиам, Малака, Ява, Бруней, Шри Ланка, Индия, Персийския залив и Арабския полуостров, откъдето изпраща мисии по земя до Мека и Египет. Една от експедициите изследва и бреговете на Източна Африка – Сомалийския полуостров (Рога на Африка).

Изправени пред невижданата до този момент военна мощ, много от страните склоняват да се превърнат във васали на императора, докато пиратите в региона са безмилостно преследвани и избивани. Владетелят на Шри Ланка се противопоставя на желанията на Китай и заради съпротивата заплаща с живота си.

Флотът на Джън Хъ се движи по отъпкани пътища – Китай поддържа търговски отношения с народите от Арабския полуостров от династията Хан (206 пр.н.е. – 220 г.). Новото в случая е демонстрацията на военната мощ, което навежда на мисълта, че Китай  не се задоволява да търгува с „равностойни” партньори, а желае да наложи политическото си влияние.

При малко по-различно стечение на обстоятелствата Джън Хъ или някой от неговите наследници щеше да открие най-прекия път до Европа покрай Южна Африка и да изпревари постижението на Вашку да Гама от 1499 г. Можем само да гадаем как щяха да реагират бъдещите европейски колониални империи, ако могъщата армада на Джън Хъ бе акостирала на техните пристанища в средата на XV век.

Но това не се случва – при следващия император е извършена само една експедиция и те са окончателно прекратени след смъртта на Джън Хъ през 1433 г. Това се дължи на множество причини – експедициите са твърде скъпи, отслабва влиянието на групата на евнусите, които по това време са влиятелни в Китай и подкрепят разрастването на флота. Конфуцианството, на чиито политически принципи се установява империята преди хиляди години, се оказва твърде консервативно и неподготвено за „големия скок напред” на европейските страни.

Не трябва да се забравя, че в края на Средновековието Китай е пълновластен господар на региона – страната не граничи с мощни държави, които да се конкурират с нея за надмощие. За разлика от вече споменатите европейски страни.

Затова периодът от XV до ХХ век не е известен като Китайското време, а като Новото време.

Новото време е исторически период, чието начало е поставено от генуезеца Христофор Колумб, който под знамето на Кралство Испания акостира в Сан Салвадор през 1492 г.

„Колумб слиза на сушата“ (12 октомври 1492 г.), картина на Джон Вандърлин.

Настъпва ерата на великите географски открития, като през следващите столетия няколко европейски цивилизации (тези от тях с излаз към Атлантическия океан) постигат невероятно политическо, културно и икономическо надмощие.

За известен период от време титлата „най-велика сила на земята“ променя титуляря си от Португалия през Испания, последвана от Франция и накрая Великобритания.

Европейското превъзходство, което до този момент се е основавало на колониите по цялото земно кълбо, се сгромолясва след катастрофалната Първа световна война – тогава настъпва и краят на Новото време.

Доминацията се е дължала на множество комплексни фактори, но без съмнение един от основните е овладяването на световните океани. Всяка една от четирите изброени държави в даден момент е разполагала с впечатляващ флот, чрез който е създавала свои колонии в множество различни точки на Земята, които са били източник на безценен природен и чисто човешки ресурс.

Дълго време китайците отказват да внесат промени в консервативното устройство на държавата и обществото си. Предпочитат да запазят абсолютен контрол над региона, който контролират от столетия, вместо да се опитват да разширяват територията си. Така и не се възползват от политическото, икономическото и морското превъзходство над европейците.

През 1820 г. Китай все още е определяна за най-богатата държава в света. Преломен момент представляват Опиумните войни от 1839 до 1842 г. и от 1856 до 1860 г. До този момент Китай отказва да се пречупи под натиска на останалите Велики сили и да започне да води търговия с тях.

Унищожаване на китайските военни джонки през Първата опиумна война (1843 г.), картина на Едуард Дънкан.

Десет години след края на Втората опиумна война брутният вътрешен продукт (БВП) на страната вече се е свил двойно, тя губи ключовия остров Хонконг, китайците масово развиват зависимости към опиума, а в страната принудително са отворени 80 пристанища, от които могат да се възползват всички чуждестранни търговски кораби.

След Опиумните войни Китай е принуден да изостави изолационизма и да започне да търгува при неизгодни условия с останалата част на света.

Страната губи играта от новата Господарка на морето – Великобритания. Но проблемите не спират дотук – в рамките на следващото столетие Китай е раздиран от граждански войни, много от които са подклаждани от Великите сили, за да се изхранват от останките на империята.

Пропаганден плакат твърди, че в сътрудничество Япония, Китай и Манджоу-Го могат да живеят в мир.

В периода между двете световни войни Китай претърпява най-голямото унижение в съвременната си история, когато огромна част от територията му е превзета от Япония (включително и Пекин) и в областта Манджурия е създадена марионетната държава Манджоу-Го, която е подчинена на Токио.

Мао Дзедун – Консолидацията на властта настъпва след края на Китайската гражданска война и победата на комунистите на Мао Дзедун през 1949 г.

1 октомври 1949 г. Мао Дзедун обявява основаването на Китайската народна република.

Първите 30 години след Втората световна война са период на просперитет за Западния свят. Те приключват с двете петролни кризи през 1973 и 1978 г., които пращат страните в дълбока рецесия.

В Китай се наблюдава обратната тенденция. Първите 30 години след революцията на Мао са катастрофални за китайския народ, въпреки че хората го възприемат като велик лидер. И до днес ликът на Мао „краси” китайската юна, а потретът му – площад „Тянанмън”.

Двойка си прави селфи пред „Вратата на небесното спокойствие“ („Тянанмън“), над която виси портрет на Мао Дзедун.

Достатъчно е да погледнем двата му най-мащабни плана – „Големият скок напред” и „Културната революция”.

През януари 1958 г. Мао Дзедун стартира втория петгодишен план, познат още под името „Големият скок напред“, който се фокусира върху развитието на тежката промишленост. Съобразно икономическата програма малките земеделски колективи се сливат в големи народни комуни и много селяни са изпратени да работят по мащабни инфраструктурни проекти или да добиват желязо и стомана. Частното производство на някои храни е забранено, добитъкът става обща собственост.

Според официални данни 20 милиона души умират в резултат на „Големият скок напред“ само за трите години, в които се прилага. Но някои западни и местни изследователи увеличават бройката до над 40 милиона души.

И до днес има спор по въпроса дали Мао е бил осведомен за бедственото положение на китайците. Историкът от Хонконг Франк Дикотер настоява, че лидерът не само е бил държан в течение за масовата смърт на милиони от жителите на Китай, но на среща на партийни лидери на 25 март 1959 г. е заявил, че  „когато няма достатъчно храна, хората ще умират от глад. По-добре е да оставим половината хора да умрат, за да може другата половина да яде.”

Много от построените язовири, канали и други инфраструктурни обекти, заради които милиони селяни губят живота си, се оказват неизползваеми след приключването на програмата. Една от причините за това е, че не са били строени под ръководството на опитни инженери, които са били низвергнати от Мао на идеологическа основа.

„Големият скок напред“ създава сериозна опозиция на маоизма в Китайската комунистическа партия (ККП), като един от нейните водачи е Дън Сяопин.

Мао губи почитта на много от висшите кадри в партията. В крайна сметка той е принуден преждевременно да се откаже от плана. Влиятелни партийни функционери като Лю Шаоци и Дън Сяопин започват да оспорват лидерството му още в началото на 60-те и настояват да заемат по-съществена роля в управлението на икономиката, за да я реформират.

Мао обаче успява да съхрани позицията си, като се смята, че обявената през 1966 г. „Културна революция“ отчасти се дължи на опита на умерените гласове в партията да го изместят.

Балетът „Червеният отряд на жените“ е една от идеологическите постановки по време на културната революция.

„Културната революция“ е масова кампания в Китай, организирана от Мао Дзедун през 1966 г. Тя е насочена срещу партийни служители и интелектуалци, които са обвинявани в предателство на революционните идеали и по неговите думи стават поддръжници и проводници на капитализма.

През този период култът към Мао достига внушителни размери.

Вместо да се поучи от уроците на историята, той залага двойно на пуританската си идеология и започва да преследва носителите на реформаторски идеи, които днес са причина за икономическия възход на Китай.

Оправданието на поддръжниците на маоизма за насилието над „десните” в партията е, че по този начин Китай се пречиства и подготвя окончателно да премине към „комунистическото общество”.

Културната революция си поставя за цел и унищожаването на всякакви религиозни символи - така статуите на Буда остават без лица.

Официално „Културната революция“ приключва на 9 септември 1976 г. – датата на смъртта на Мао. Политиките на Мао не само нанасят непоправими щети на китайското общество – заради неговия идеологически екстремизъм Пекин се самоизолира от целия свят, включително и от СССР.

Мао оставя страната в политическа и икономическа криза. Затова пък неговите наследници извършват необходимите реформи, за да превърнат през следващите четири десетилетия Китай в хегемон на международната сцена.

Черна котка/бял котарак – икономическата революция на Дън Сяопин

Началото на реформите в Китай, които са реакция срещу катастрофалните резултати от маоизма, е поставено през декември 1978 г.

Най-значимият китайски политик от първите години на икономическия възход на Китай е Дън Сяопин, макар че приносът не е само негов, а въобще на умерени функционери в партията като Джоу Енлай и Лю Шаоци.

Огромен уличен билборд на Дън Сяопин в град Шенжен, известен като Силициевата долина на Китай

В китайската икономика са въведени пазарните принципи, като реформите са проведени в два етапа. В първите няколко години – до началото на 80-те, започва масова децентрализация на селското стопанство, разрешава се на частни предприемачи да започнат бизнес, а Китай се отваря за чужди инвестиции. Частният сектор продължава все повече да расте и през 2005 г. той отговаря за 70 процента от БВП на Китай.

Вторият етап настъпва в края на 80-те години и включва приватизацията и премахването на стриктния контрол върху цените и регулациите, макар че държавата запазва монопола си над ключови сектори като банковото дело. 

Дън поставя идеологическите принципи на маоизма на заден план и възприема по-прагматичен подход. Той не се страхува да използва полезните инструменти на капитализма и изрично разграничава китайския модел на комунизма от останалите социалистически държави:

„Планова икономика не е дефиницията на социализма, защото съществуват планови икономики в капиталистическите държави; пазарната икономика е възможна също и при социалистическите.”

Но Дън остава в историята с много по-популярна сентенция, която символизира изтрезняващото откъм идеалистични слогани поведение на Китай:

„Няма значение дали котката е бяла или черна – важно е да лови мишки.”

Дън настоява, че страната все още е в първата фаза в прехода към „комунистическото общество” и че не бива да се избързва с премахването на механизмите на капитализма, които от векове са доказали потребността си в западните демокрации.

Дън Сяопин и съветниците му разработват дългосрочна политика за развитието на производителността и износа, които той определя за ключови. По негово време започват и първите масови инвестиции в науката, технологиите и образованието.

Икономическият възход на Китай не се дължи само на експлоатацията на работниците - просто тук стремежите на отделния индивид са на заден план, а на преден са страната и колективът.

Китай в края на 70-те и началото на 80-те започва да се отваря към света. Страната установява дипломатически отношения със САЩ, сключва договор за мир и приятелство с Япония и възстановява връзките си с бившия Съветски съюз.

Подновяват се отношенията със съседите и с развиващи се страни от Азия и Африка.

Показателна е концепцията на лидера за „една държава, две системи” – опитът му да привлече под крилото на Китай територии с китайско етническо население като Хонконг, Макао и Тайван, без да налага комунизма в тях.

В крайна сметка Хонконг и Макао се присъединяват към Китай съответно през 1997 и 1999 г. като специални административни райони с висока степен на самоуправление.

Хонконг се присъединява към Китай през 1997 г.

Примерът с Хонконг носи особена символика – Китай губи острова в полза на Великобритания за 150 години след края на първата Опиумна война. Присъединяването му, пък било то и частично, символизира преодоляването на един от мрачните епизоди в китайската история.

Дън официално се отказва от властта през 1992 г. Имиджът му е опетнен след насилието, което органите на реда упражняват срещу студенти на протестите на площад „Тянанмън” през 1989 година.

Между 15 април и 4 юни 1989 г. Дън Сяопин буквално смазва с танкове китайското студентско движение, протестиращо на пл. „Тянанмън“. Загиват стотици младежи, а няколко години по-късно Дън е принуден да се откаже от властта.

Последните 40 години превръщат Китай в страна, която оспорва еднополюсния свят на Америка след края на студената война. Една от причините за тази възможност е, че Пекин не страда от стандартните проблеми на демократическите политически системи – междупартийната борба и некоординираната политика при смяната на правителствата.

Същевременно Китай не е жертва на непотизма, който и до ден днешен е масово разпространен в някои от държавите на бившия Източен блок (без да сочим с пръсти). Повече от 500 години пр. Хр. Конфуций преподава на учениците си (както от знатни, така и от бедни семейства) за превъзходството на личните качества на управниците на държавата над техния произход. Ако Великобритания е родината и символът на парламентаризма, то Китай е на меритокрацията.

Икономическият възход в подобни размери не може да се дължи само на експлоатацията на китайските работници. Не по-малко значими са работната етика и чувството за дълг към семейството и колектива пред стремежите на отделния индивид, които заемат ключова част в манталитета на народите от Югоизточна Азия. 

В края на ХХ век и началото на ХХI век Пекин неуморно създава свои „пристанища” в ключови точки по света и е готов да поправи грешките на китайските императори отпреди шест столетия. И този път наистина да накара света да се движи по Китайското време. 

Под сянката на големите числа

През 2017 г. Китай бе за трета поредна година най-голямата икономическа сила в света. Производството на страната за същата година се изчислява на 23,1 трилиона долара. ЕС бе на второ място с 19,9 трилиона долара, а на трето САЩ – 19,4 трилиона долара. Трите субекта общо отговарят за 49 процента от икономическото производство за 2017 г.

От 1978-а до 2017 г. БВП на Китай се увеличава над 80 пъти: от 149,5 милиарда щатски долара до 12,24 трилиона долара. Китай е на второ място след Америка, чийто БВП за 2017 г. е 19,39 трилиона долара.

Същевременно комунистическата страна вече е едноличен лидер, що се отнася до БВП, по паритета на покупателната способност – стойността на всички крайни стоки и услуги, реализирани в икономиката на страната за 2017 г., е 23,159 трилиона долара, докато за САЩ – 19,391 трилиона долара.

През 1978 г. БВП на глава от населението е 153 долара, докато през 2017 г. е 8643 долара. (Китай е на 71-во място, докато България е на 73-то място – 8063 долара).

Китайците определят 1978-а за преломна в историята си – това е годината, в която Дън Сяопин за първи път въвежда политическите и икономическите си идеи (пазарните механизми в икономиката, отварянето към света и др.), които довеждат до невероятния просперитет на нацията и в по-ограничена степен на народа.

От 1978 до 2017 г. брутният вътрешен продукт на Китай се увеличава над 80 пъти.

През декември 2018 г. Китай отпразнува 40 години от либерализацията и отварянето на пазарите. В обществото обаче по никакъв начин не бяха коментирани допуснатите грешки в миналото дори като антитеза на безспорното „икономическо чудо”. Не бе обърнато внимание на провалилите се „Големият скок напред“ и „Културната революция“, насилието над протестиращите на „Тянанмън” през 1989 г., земетресението от май 2008 г. в Сечуан, когато 70 000 души бяха погребани под руините на калпаво построените сгради.

Заради „омъгляването”на неприятни или неудобни за Китайската комунистическа партия (ККП) събития много от жителите на Китай (особено по-младите) започват постепенно да забравят за грешките от миналото. Или дори по-зле – никога не научават за тях. Но в европейските и американските учебни заведения историята все още се изучава обективно. Лидери на страните, които наблюдаваха с възторг либерализирането на китайската икономика и приветстваха успехите на режима на Дън Сяопин и неговите наследници, започнаха да гледат отвъд обещанията за „прекрасен нов свят”, който им бе сервиран в пакет с щедри инвестиции. Заслушаха се не в това, което се прокламираше от Пекин, а в това, около което се пазеше мълчание. И започнаха да умуват:

Ако Китай действително се е реформирал, тогава:

Защо и днес милиони представители на малцинствени етнически групи като уйгурите са затваряни в трудови лагери и облъчвани с комунистическа пропаганда? Тези въпроси първоначално бяха посрещнати с обяснения от типа „осигуряваме им безплатно образование” или „борим се срещу ислямския фундаментализъм”.

Защо тогава „бакалаврите” от тези лагери обясняват, че са били принуждавани да се отричат от религията си?

Защо и днес милиони работници продължават да бъдат експлоатирани от местни и чуждестранни компании чрез извънреден труд и продължителна работна седмица с ниско заплащане и работа при лоши условия?

Защо и днес Пекин отправя заплахи към Тайван?

Защо през 2018 г. властите в специалния административен регион Хонконг, на който уж е предоставена свободата да води независима вътрешна политика, забраниха сепаратистката Национална партия на Хонконг?

Защо през 2018 г. Големия татко Си бе избран за доживотен лидер на партията/страната? Впрочем, китайските медии спряха да използват този псевдоним преди няколко години. Според някои теории това се дължи на асоциацията с култовия образ на Мао Дзедун, което едва ли се харесва особено на партньорите от Запада.

Защо през 2018 г. Пекин възприе пряк контрол върху всички медийни компании и регулатори в страната?

Защо през 2018 г. Пекин продължава да издига изкуствени острови в Южнокитайско море и да заплашва с огън и жупел всеки летателен апарат, който преминава наблизо?

Защо ККП не полага усилия да подобри стандарта на живот на жителите във вътрешната част на страната, които на практика живеят в друга държава от крайбрежните метрополиси?

Защо темата за Тибет продължава да бъде табу за Китай и защо след всяка среща на официален представител на държава с Далай Лама Китай се наежва?

Защо Пекин целенасочено се опитва да краде интелектуалните тайни на чуждите бизнеси в страната (една от причините за търговската война със САЩ)?

 „Кирливите ризи”, които Китай отказва да изпере, уронват имиджа, който Пекин търпеливо се е опитвал да си изгради през последните 40 години – на реформираща се държава, която не желае нищо повече от това да поддържа взаимноизгодни дипломатически, търговски и културни отношения с останалите субекти на международните отношения. А на нас ни остава да си зададем тревожния въпрос: насочва ли се Китай към камуфлажен маоизъм?

Край на първа част. Утре четете за възхода на Китай на световната сцена – проекти и предизвикателства, отношенията с Европейския съюз и САЩ, и настъпва ли наистина Китайското време.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

Китай – от Новото време до Мао Дзедун

Китайският император Юнг Ло

Новото време – в началото на XV в. китайският император Юнг Ло от династията Мин (1368-1644 г.) нарежда да се построи огромен флот, който в даден момент се е състоял от приблизително 300 кораба и 28 000 души екипаж. По това време монголската заплаха вече е била преодоляна и империята търси начини да разшири влиянието си сред държавите в Индийския океан, като цели да установи дипломатически контакти и да подпише изгодни търговски споразумения с тях. Наличието на толкова мощен флот, разбира се, би могло да направи преговарящите по-склонни на отстъпки в интерес на Поднебесната империя. Тази стратегия в стил „договор с удобни за нас условия или ви размазваме” е много успешно упражнявана столетия по-късно от Великобритания, която заслужено получава прозвището „Империята, над която слънцето никога не залязва”.

Капитанът на армадата му Джън Хъ

Капитанът на китайската армада е мюсюлманинът Джън Хъ, който между 1405 и 1433 година ръководи седем експедиции. Всяка една от тях е съсредоточена в определен регион на Индийския океан – Сиам, Малака, Ява, Бруней, Шри Ланка, Индия, Персийския залив и Арабския полуостров, откъдето изпраща мисии по земя до Мека и Египет. Една от експедициите изследва и бреговете на Източна Африка – Сомалийския полуостров (Рога на Африка).

Изправени пред невижданата до този момент военна мощ, много от страните склоняват да се превърнат във васали на императора, докато пиратите в региона са безмилостно преследвани и избивани. Владетелят на Шри Ланка се противопоставя на желанията на Китай и заради съпротивата заплаща с живота си.

Флотът на Джън Хъ се движи по отъпкани пътища – Китай поддържа търговски отношения с народите от Арабския полуостров от династията Хан (206 пр.н.е. – 220 г.). Новото в случая е демонстрацията на военната мощ, което навежда на мисълта, че Китай  не се задоволява да търгува с „равностойни” партньори, а желае да наложи политическото си влияние.

При малко по-различно стечение на обстоятелствата Джън Хъ или някой от неговите наследници щеше да открие най-прекия път до Европа покрай Южна Африка и да изпревари постижението на Вашку да Гама от 1499 г. Можем само да гадаем как щяха да реагират бъдещите европейски колониални империи, ако могъщата армада на Джън Хъ бе акостирала на техните пристанища в средата на XV век.

Но това не се случва – при следващия император е извършена само една експедиция и те са окончателно прекратени след смъртта на Джън Хъ през 1433 г. Това се дължи на множество причини – експедициите са твърде скъпи, отслабва влиянието на групата на евнусите, които по това време са влиятелни в Китай и подкрепят разрастването на флота. Конфуцианството, на чиито политически принципи се установява империята преди хиляди години, се оказва твърде консервативно и неподготвено за „големия скок напред” на европейските страни.

Не трябва да се забравя, че в края на Средновековието Китай е пълновластен господар на региона – страната не граничи с мощни държави, които да се конкурират с нея за надмощие. За разлика от вече споменатите европейски страни.

Затова периодът от XV до ХХ век не е известен като Китайското време, а като Новото време.

Новото време е исторически период, чието начало е поставено от генуезеца Христофор Колумб, който под знамето на Кралство Испания акостира в Сан Салвадор през 1492 г.

„Колумб слиза на сушата“ (12 октомври 1492 г.), картина на Джон Вандърлин.

Настъпва ерата на великите географски открития, като през следващите столетия няколко европейски цивилизации (тези от тях с излаз към Атлантическия океан) постигат невероятно политическо, културно и икономическо надмощие.

За известен период от време титлата „най-велика сила на земята“ променя титуляря си от Португалия през Испания, последвана от Франция и накрая Великобритания.

Европейското превъзходство, което до този момент се е основавало на колониите по цялото земно кълбо, се сгромолясва след катастрофалната Първа световна война – тогава настъпва и краят на Новото време.

Доминацията се е дължала на множество комплексни фактори, но без съмнение един от основните е овладяването на световните океани. Всяка една от четирите изброени държави в даден момент е разполагала с впечатляващ флот, чрез който е създавала свои колонии в множество различни точки на Земята, които са били източник на безценен природен и чисто човешки ресурс.

Дълго време китайците отказват да внесат промени в консервативното устройство на държавата и обществото си. Предпочитат да запазят абсолютен контрол над региона, който контролират от столетия, вместо да се опитват да разширяват територията си. Така и не се възползват от политическото, икономическото и морското превъзходство над европейците.

През 1820 г. Китай все още е определяна за най-богатата държава в света. Преломен момент представляват Опиумните войни от 1839 до 1842 г. и от 1856 до 1860 г. До този момент Китай отказва да се пречупи под натиска на останалите Велики сили и да започне да води търговия с тях.

Унищожаване на китайските военни джонки през Първата опиумна война (1843 г.), картина на Едуард Дънкан.

Десет години след края на Втората опиумна война брутният вътрешен продукт (БВП) на страната вече се е свил двойно, тя губи ключовия остров Хонконг, китайците масово развиват зависимости към опиума, а в страната принудително са отворени 80 пристанища, от които могат да се възползват всички чуждестранни търговски кораби.

След Опиумните войни Китай е принуден да изостави изолационизма и да започне да търгува при неизгодни условия с останалата част на света.

Страната губи играта от новата Господарка на морето – Великобритания. Но проблемите не спират дотук – в рамките на следващото столетие Китай е раздиран от граждански войни, много от които са подклаждани от Великите сили, за да се изхранват от останките на империята.

Пропаганден плакат твърди, че в сътрудничество Япония, Китай и Манджоу-Го могат да живеят в мир.

В периода между двете световни войни Китай претърпява най-голямото унижение в съвременната си история, когато огромна част от територията му е превзета от Япония (включително и Пекин) и в областта Манджурия е създадена марионетната държава Манджоу-Го, която е подчинена на Токио.

Мао Дзедун – Консолидацията на властта настъпва след края на Китайската гражданска война и победата на комунистите на Мао Дзедун през 1949 г.

1 октомври 1949 г. Мао Дзедун обявява основаването на Китайската народна република.

Първите 30 години след Втората световна война са период на просперитет за Западния свят. Те приключват с двете петролни кризи през 1973 и 1978 г., които пращат страните в дълбока рецесия.

В Китай се наблюдава обратната тенденция. Първите 30 години след революцията на Мао са катастрофални за китайския народ, въпреки че хората го възприемат като велик лидер. И до днес ликът на Мао „краси” китайската юна, а потретът му – площад „Тянанмън”.

Двойка си прави селфи пред „Вратата на небесното спокойствие“ („Тянанмън“), над която виси портрет на Мао Дзедун.

Достатъчно е да погледнем двата му най-мащабни плана – „Големият скок напред” и „Културната революция”.

През януари 1958 г. Мао Дзедун стартира втория петгодишен план, познат още под името „Големият скок напред“, който се фокусира върху развитието на тежката промишленост. Съобразно икономическата програма малките земеделски колективи се сливат в големи народни комуни и много селяни са изпратени да работят по мащабни инфраструктурни проекти или да добиват желязо и стомана. Частното производство на някои храни е забранено, добитъкът става обща собственост.

Според официални данни 20 милиона души умират в резултат на „Големият скок напред“ само за трите години, в които се прилага. Но някои западни и местни изследователи увеличават бройката до над 40 милиона души.

И до днес има спор по въпроса дали Мао е бил осведомен за бедственото положение на китайците. Историкът от Хонконг Франк Дикотер настоява, че лидерът не само е бил държан в течение за масовата смърт на милиони от жителите на Китай, но на среща на партийни лидери на 25 март 1959 г. е заявил, че  „когато няма достатъчно храна, хората ще умират от глад. По-добре е да оставим половината хора да умрат, за да може другата половина да яде.”

Много от построените язовири, канали и други инфраструктурни обекти, заради които милиони селяни губят живота си, се оказват неизползваеми след приключването на програмата. Една от причините за това е, че не са били строени под ръководството на опитни инженери, които са били низвергнати от Мао на идеологическа основа.

„Големият скок напред“ създава сериозна опозиция на маоизма в Китайската комунистическа партия (ККП), като един от нейните водачи е Дън Сяопин.

Мао губи почитта на много от висшите кадри в партията. В крайна сметка той е принуден преждевременно да се откаже от плана. Влиятелни партийни функционери като Лю Шаоци и Дън Сяопин започват да оспорват лидерството му още в началото на 60-те и настояват да заемат по-съществена роля в управлението на икономиката, за да я реформират.

Мао обаче успява да съхрани позицията си, като се смята, че обявената през 1966 г. „Културна революция“ отчасти се дължи на опита на умерените гласове в партията да го изместят.

Балетът „Червеният отряд на жените“ е една от идеологическите постановки по време на културната революция.

„Културната революция“ е масова кампания в Китай, организирана от Мао Дзедун през 1966 г. Тя е насочена срещу партийни служители и интелектуалци, които са обвинявани в предателство на революционните идеали и по неговите думи стават поддръжници и проводници на капитализма.

През този период култът към Мао достига внушителни размери.

Вместо да се поучи от уроците на историята, той залага двойно на пуританската си идеология и започва да преследва носителите на реформаторски идеи, които днес са причина за икономическия възход на Китай.

Оправданието на поддръжниците на маоизма за насилието над „десните” в партията е, че по този начин Китай се пречиства и подготвя окончателно да премине към „комунистическото общество”.

Културната революция си поставя за цел и унищожаването на всякакви религиозни символи - така статуите на Буда остават без лица.

Официално „Културната революция“ приключва на 9 септември 1976 г. – датата на смъртта на Мао. Политиките на Мао не само нанасят непоправими щети на китайското общество – заради неговия идеологически екстремизъм Пекин се самоизолира от целия свят, включително и от СССР.

Мао оставя страната в политическа и икономическа криза. Затова пък неговите наследници извършват необходимите реформи, за да превърнат през следващите четири десетилетия Китай в хегемон на международната сцена.

Черна котка/бял котарак – икономическата революция на Дън Сяопин

Началото на реформите в Китай, които са реакция срещу катастрофалните резултати от маоизма, е поставено през декември 1978 г.

Най-значимият китайски политик от първите години на икономическия възход на Китай е Дън Сяопин, макар че приносът не е само негов, а въобще на умерени функционери в партията като Джоу Енлай и Лю Шаоци.

Огромен уличен билборд на Дън Сяопин в град Шенжен, известен като Силициевата долина на Китай

В китайската икономика са въведени пазарните принципи, като реформите са проведени в два етапа. В първите няколко години – до началото на 80-те, започва масова децентрализация на селското стопанство, разрешава се на частни предприемачи да започнат бизнес, а Китай се отваря за чужди инвестиции. Частният сектор продължава все повече да расте и през 2005 г. той отговаря за 70 процента от БВП на Китай.

Вторият етап настъпва в края на 80-те години и включва приватизацията и премахването на стриктния контрол върху цените и регулациите, макар че държавата запазва монопола си над ключови сектори като банковото дело. 

Дън поставя идеологическите принципи на маоизма на заден план и възприема по-прагматичен подход. Той не се страхува да използва полезните инструменти на капитализма и изрично разграничава китайския модел на комунизма от останалите социалистически държави:

„Планова икономика не е дефиницията на социализма, защото съществуват планови икономики в капиталистическите държави; пазарната икономика е възможна също и при социалистическите.”

Но Дън остава в историята с много по-популярна сентенция, която символизира изтрезняващото откъм идеалистични слогани поведение на Китай:

„Няма значение дали котката е бяла или черна – важно е да лови мишки.”

Дън настоява, че страната все още е в първата фаза в прехода към „комунистическото общество” и че не бива да се избързва с премахването на механизмите на капитализма, които от векове са доказали потребността си в западните демокрации.

Дън Сяопин и съветниците му разработват дългосрочна политика за развитието на производителността и износа, които той определя за ключови. По негово време започват и първите масови инвестиции в науката, технологиите и образованието.

Икономическият възход на Китай не се дължи само на експлоатацията на работниците - просто тук стремежите на отделния индивид са на заден план, а на преден са страната и колективът.

Китай в края на 70-те и началото на 80-те започва да се отваря към света. Страната установява дипломатически отношения със САЩ, сключва договор за мир и приятелство с Япония и възстановява връзките си с бившия Съветски съюз.

Подновяват се отношенията със съседите и с развиващи се страни от Азия и Африка.

Показателна е концепцията на лидера за „една държава, две системи” – опитът му да привлече под крилото на Китай територии с китайско етническо население като Хонконг, Макао и Тайван, без да налага комунизма в тях.

В крайна сметка Хонконг и Макао се присъединяват към Китай съответно през 1997 и 1999 г. като специални административни райони с висока степен на самоуправление.

Хонконг се присъединява към Китай през 1997 г.

Примерът с Хонконг носи особена символика – Китай губи острова в полза на Великобритания за 150 години след края на първата Опиумна война. Присъединяването му, пък било то и частично, символизира преодоляването на един от мрачните епизоди в китайската история.

Дън официално се отказва от властта през 1992 г. Имиджът му е опетнен след насилието, което органите на реда упражняват срещу студенти на протестите на площад „Тянанмън” през 1989 година.

Между 15 април и 4 юни 1989 г. Дън Сяопин буквално смазва с танкове китайското студентско движение, протестиращо на пл. „Тянанмън“. Загиват стотици младежи, а няколко години по-късно Дън е принуден да се откаже от властта.

Последните 40 години превръщат Китай в страна, която оспорва еднополюсния свят на Америка след края на студената война. Една от причините за тази възможност е, че Пекин не страда от стандартните проблеми на демократическите политически системи – междупартийната борба и некоординираната политика при смяната на правителствата.

Същевременно Китай не е жертва на непотизма, който и до ден днешен е масово разпространен в някои от държавите на бившия Източен блок (без да сочим с пръсти). Повече от 500 години пр. Хр. Конфуций преподава на учениците си (както от знатни, така и от бедни семейства) за превъзходството на личните качества на управниците на държавата над техния произход. Ако Великобритания е родината и символът на парламентаризма, то Китай е на меритокрацията.

Икономическият възход в подобни размери не може да се дължи само на експлоатацията на китайските работници. Не по-малко значими са работната етика и чувството за дълг към семейството и колектива пред стремежите на отделния индивид, които заемат ключова част в манталитета на народите от Югоизточна Азия. 

В края на ХХ век и началото на ХХI век Пекин неуморно създава свои „пристанища” в ключови точки по света и е готов да поправи грешките на китайските императори отпреди шест столетия. И този път наистина да накара света да се движи по Китайското време. 

Под сянката на големите числа

През 2017 г. Китай бе за трета поредна година най-голямата икономическа сила в света. Производството на страната за същата година се изчислява на 23,1 трилиона долара. ЕС бе на второ място с 19,9 трилиона долара, а на трето САЩ – 19,4 трилиона долара. Трите субекта общо отговарят за 49 процента от икономическото производство за 2017 г.

От 1978-а до 2017 г. БВП на Китай се увеличава над 80 пъти: от 149,5 милиарда щатски долара до 12,24 трилиона долара. Китай е на второ място след Америка, чийто БВП за 2017 г. е 19,39 трилиона долара.

Същевременно комунистическата страна вече е едноличен лидер, що се отнася до БВП, по паритета на покупателната способност – стойността на всички крайни стоки и услуги, реализирани в икономиката на страната за 2017 г., е 23,159 трилиона долара, докато за САЩ – 19,391 трилиона долара.

През 1978 г. БВП на глава от населението е 153 долара, докато през 2017 г. е 8643 долара. (Китай е на 71-во място, докато България е на 73-то място – 8063 долара).

Китайците определят 1978-а за преломна в историята си – това е годината, в която Дън Сяопин за първи път въвежда политическите и икономическите си идеи (пазарните механизми в икономиката, отварянето към света и др.), които довеждат до невероятния просперитет на нацията и в по-ограничена степен на народа.

От 1978 до 2017 г. брутният вътрешен продукт на Китай се увеличава над 80 пъти.

През декември 2018 г. Китай отпразнува 40 години от либерализацията и отварянето на пазарите. В обществото обаче по никакъв начин не бяха коментирани допуснатите грешки в миналото дори като антитеза на безспорното „икономическо чудо”. Не бе обърнато внимание на провалилите се „Големият скок напред“ и „Културната революция“, насилието над протестиращите на „Тянанмън” през 1989 г., земетресението от май 2008 г. в Сечуан, когато 70 000 души бяха погребани под руините на калпаво построените сгради.

Заради „омъгляването”на неприятни или неудобни за Китайската комунистическа партия (ККП) събития много от жителите на Китай (особено по-младите) започват постепенно да забравят за грешките от миналото. Или дори по-зле – никога не научават за тях. Но в европейските и американските учебни заведения историята все още се изучава обективно. Лидери на страните, които наблюдаваха с възторг либерализирането на китайската икономика и приветстваха успехите на режима на Дън Сяопин и неговите наследници, започнаха да гледат отвъд обещанията за „прекрасен нов свят”, който им бе сервиран в пакет с щедри инвестиции. Заслушаха се не в това, което се прокламираше от Пекин, а в това, около което се пазеше мълчание. И започнаха да умуват:

Ако Китай действително се е реформирал, тогава:

Защо и днес милиони представители на малцинствени етнически групи като уйгурите са затваряни в трудови лагери и облъчвани с комунистическа пропаганда? Тези въпроси първоначално бяха посрещнати с обяснения от типа „осигуряваме им безплатно образование” или „борим се срещу ислямския фундаментализъм”.

Защо тогава „бакалаврите” от тези лагери обясняват, че са били принуждавани да се отричат от религията си?

Защо и днес милиони работници продължават да бъдат експлоатирани от местни и чуждестранни компании чрез извънреден труд и продължителна работна седмица с ниско заплащане и работа при лоши условия?

Защо и днес Пекин отправя заплахи към Тайван?

Защо през 2018 г. властите в специалния административен регион Хонконг, на който уж е предоставена свободата да води независима вътрешна политика, забраниха сепаратистката Национална партия на Хонконг?

Защо през 2018 г. Големия татко Си бе избран за доживотен лидер на партията/страната? Впрочем, китайските медии спряха да използват този псевдоним преди няколко години. Според някои теории това се дължи на асоциацията с култовия образ на Мао Дзедун, което едва ли се харесва особено на партньорите от Запада.

Защо през 2018 г. Пекин възприе пряк контрол върху всички медийни компании и регулатори в страната?

Защо през 2018 г. Пекин продължава да издига изкуствени острови в Южнокитайско море и да заплашва с огън и жупел всеки летателен апарат, който преминава наблизо?

Защо ККП не полага усилия да подобри стандарта на живот на жителите във вътрешната част на страната, които на практика живеят в друга държава от крайбрежните метрополиси?

Защо темата за Тибет продължава да бъде табу за Китай и защо след всяка среща на официален представител на държава с Далай Лама Китай се наежва?

Защо Пекин целенасочено се опитва да краде интелектуалните тайни на чуждите бизнеси в страната (една от причините за търговската война със САЩ)?

 „Кирливите ризи”, които Китай отказва да изпере, уронват имиджа, който Пекин търпеливо се е опитвал да си изгради през последните 40 години – на реформираща се държава, която не желае нищо повече от това да поддържа взаимноизгодни дипломатически, търговски и културни отношения с останалите субекти на международните отношения. А на нас ни остава да си зададем тревожния въпрос: насочва ли се Китай към камуфлажен маоизъм?

Край на първа част. Утре четете за възхода на Китай на световната сцена – проекти и предизвикателства, отношенията с Европейския съюз и САЩ, и настъпва ли наистина Китайското време.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията