Article_top

- Колко пръста виждате?
- Два — каза Йосарян.
- Колко пръста виждате сега? — попита докторът, като вдигна два пръста.
- Два — каза Йосарян.
- А колко сега? — попита докторът, без да вдигне нито един пръст.
- Два — каза Йосарян.
Цялото лице на доктора засия от усмивка.
- Дявол да го вземе, право казва — заяви той тържествуващо. – Наистина вижда всичко двойно!

 

Този цитат легенда от една от знаковите книги на ХХ век „Параграф 22“ позволява различни нива на интерпретация. В случая той е отправна точка напомняне за нещата, които отказваме да видим, за онези, които виждаме, така както ни е удобно, и за онези, които не виждаме пак както ни е удобно…

Какво показва „тестът на двата пръста“, приложен към три езикови тенденции, които все повече се налагат – прекаляването с умалителни, фамилиарниченето на „ти“ и загубата на интереса към минало свършеното време.

Ракийка, салатка и малка далаверка

Педагози и психолози отдавна съветват, че и при малките деца не бива да се прекалява с говоренето с умалителни – водичка, кашичка, чорапки, пишленце….

Вярно, че те са умилителни и будят приятни чувства и склонност към вдетиняване. И ако при общуването с невинно малко същество умалителните изглеждат на място, както и говореното в първо лице мн. ч. – амкаме, пишкаме, акаме, спинкаме, цункаме и т.н., между възрастни хора започват да звучат нелепо.

Ако се заслушате, ще установите, че смаляването е повсеместно в държавата ни, „колкото една човешка длан“ (ако се позовем на силно промотираното от Живковия режим стихотворение на Георги Джагаров). Мащабите явно се отразяват и в езика, в който склонността към минимизирането става все по-отчетлива. Някаква идея да направим чрез речта си действителността по-приемлива, нещата в нея да са мънички и сладички като в детски кукленски дом.

Затова се говори за важността на ракийката и салатката – край и начало на щастливото битие, хората се виждат на по кафенце или на по биричка, уговарят си срещичка или кинце, купуват си мекичко хлебче или пресни кюфтенца, сочни ягодки или кайсийки от „градината на шефа“ (както сочи надпис в квартален магазин), поръчват си пастички или тортички, говорят си на ушенце, палят по една цигарка, пийват сокче или капучинце, вземат си хапченцата за кръвно, ядосват се на шефчето, подписват договорчето, правят една далаверка, вземат или дават парички, радват се на синчето или дъщеричката (по-известна като кукличката или принцеската – в България няма просто момиченца, има принцеси, които, като пораснат, искат да работят мутреса или поне плеймейтка моделка)...

Тази сладникавост в говоренето я има дори и когато се отправят закани – ще ти избия зъбките, ще ти строшим краченцата – като ги прави още по-зловещи.

Умалителността беше доведена до крайност в кулинарното предаване на Ути Бъчваров, където този човек с недотам немощна физика говореше за чушчици, пържолки, черно пиперче и т.н. Много хора биха възразили, че това е вторачване в несъществени детайли и всъщност употребата на умалителните е знак за езиково богатство, характерно въобще за славянските езици – изява на широката славянска душа.

И това го има. Например руският класик Гогол в някои случаи чак изпада в опиянение от насищането с умалително говорене. Но това е част от подхода му да характеризира героите си. Ето две примерчета от „Мъртви души“:

„Зяпни, душке, да ти туря това късченце“ – се обръща Манилов към своята благоверна съпруга. Плюшкин ругае крепостните си слуги, но използва ласкави, умалителни суфикси към любимите си предмети. „Ето на, не мога да го намеря, а пък имах един много хубав ликьорец, ама ако не са го изпили; слугите са такива крадци!… Буболечки и други нечистотии се бяха набъкали вътре, ала аз ги поизвадих и сега е чистичко, та ще ви налея една чашка.“

На Гогол пак от „Мъртви души“ принадлежи и убийствената мисъл:

 „Ех, руският народец не обича да умира от естествена смърт.“

(Това по повод на широката славянска душа...)

За българите, които традиционно са сред първенците по мърморене и черногледство в класациите в световен мащаб, това захласване по мъничките сладички думички започва да звучи като диагноза – опит за бягство в създаването на фалшива хармония и сигурност, в омаловажаване на проблемите – забелязват се по-трудно, като не се решават, а се избягват, игнорират и потискат. Внушаване на неистински позитивизъм и приповдигнатост. Тази щраусова тактика е обаче тревожен симптом за психичното здраве на нацията. Звучи доста невротично.

Чувствам те близък, уважаваш ли ме

Всеизвестен факт е, че в България всички са роднини или поне съученици, но презрението към учтивата форма на обръщение „Вие“ е все по-масово проявявано. В някакъв натрапващ се тренд на фамилиарничене.

В българския език никой не е отменял „Вие“ и няма причина за това – освен криворазбрани тежнения за псевдодемократичност.

Примерите са навсякъде:

Влизаш в такси и още преди да си затворил вратата, сред облак цигарен дим, някой се обръща на 180 градуса към теб, докато изпреварва, и обещава: „Душа, ще те прекарам по най-краткия път.“ А след още 20 секунди вече гради мрачна конспиративна теория за илюминати и срива на борсата (не е важно коя точно), подкрепена с лични спомени.

В магазина девойка, която изглежда на абитуриентска възраст, бодро заявява на жена отвъд 60-те: „Май доста си хапвала. Да потърсим едно размерче по-голямо сако.“

Още малко фамилиарничене с висока честота на употреба:

Споко, лелче!

Какво има, чичка?

Бате, дай да видим за какво става въпрос!

Майка с дете при лекар е „майче“.

Възрастните хора са дядо, дядка, бабо, но не и господине или госпожо – и на „ти“, разбира се.

Сервитьор към клиент: „Ще искаш ли още нещо?“ И, разбира се – клиент към обслужващ персонал – винаги на „ти“. (Обръщенията в този вариант също са изпълнени със снизходителност и позиция отгоре-надолу – момиче, момче, младеж, маце, миличка и т.н.)

В лекарския кабинет все по-често се практикува на пациента да се говори на „ти“ – явно за да е ясно у кого е ножът. Нерядко отсрещната страна влиза в тон: „Докторе, колко ще искаш да ме оперираш…“

В аудиториите на университетите също залязва академичното общуване – преподавателите, уморени от разясняването на граматически правила и елементарни норми на общуване (като например, че ако влезеш след началото на лекцията, поздравяваш и се извиняваш...), забравят, че пред тях не са ученици в трети клас. Или пък достигат до опити за скъсяване на дистанцията – чрез говорене на малко име и на „ти“ по американски образец, но пречупено през родния маниер на общуване, в който бързо си ставаме близки и започваме да си споделяме…

В разни варианти на тв говорилни водещ и гост си общуват неформално дори и никога преди това да не са се виждали, а често и да не са сигурни за името на събеседника си. А един от първите въпроси е: „Може ли да си говорим на „ти“?“ (Един от най-упоритите в употребата на този сакрален въпрос е Слави Трифонов, който обича да фамилиарничи с интелектуално далеч превъзхождащи го гости на шоуто му.)

Сигурно не е далеч моментът, в който по време на тв участие на главен прокурор или президент например някой ще предложи да се разчупят ледовете със: „Соти, какво ще кажеш за килията на Иванчева?“ или: „Румене, може ли да направиш 100 лицеви опори ей  тука на пода в студиото...“

Засега само жената до президента в своето лъснато лайфстайл интервю пред Карбовски реши да бъде мнооого гъвкава и мнооого cool, като му  заговори на „ти“, защото се знаели отдавна.

Много трогателно и още по-маниерно е обръщението към драгия зрител на „ти“.

Водещи и репортери си говорят на малки имена в ефир, като достигат до крайности – как ви се струва например обръщението „Юки“ (разбирай водещия на новините на бТВ Юксел Кадриев), отправено от един от колегите му по време на емисия...

Малките имена са навсякъде – в името на предавания и тв водещи – „Шоуто на Слави“, „На кафе“ с Гала и т.н. До премиера, който е Бойко, а в предишни десетилетия беше Симеон или Сергей. Но най-вече Бойко, а дясната ръка на този Бойко е Цецо.

Същият този Бойко има социалистическия маниер да се обръща на правителствени заседания, стенограмите от които са публични, към министрите си на фамилия, но на „ти“ и без намек за учтиво обръщение като „господине“ или „госпожо“.

Казусът „Ти–Вие“ отдавна вече е напуснал очертанията на единствено езиково правило, то е културна категория и обществен лакмус.

Аргументите на „езиковите демократизатори“:

  • Все пак човекът, към когото се обръщам, е един, не са двама или няколко.
  • Да се говори на „Вие“ е архаично, не е модерно, така говорят само старите хора – всъщност много възрастни хора също не пропускат фамилиарниченето.
  • По този начин демонстрираш превъзходство, показваш, че си нещо повече, това даже е обидно или най-малкото напрягащо. И всъщност, ако някой ти говори на „много хора“, може би префинено се подиграва с теб… Или се прави на голямата работа. Иска да те смачка. И т.н.

В някои от другите европейски страни вежливата форма отдавна не се употребява (това е наложила се практика в повечето скандинавски езици, но там имат изградени механизми за спазване на социална дистанция и това „ти“ всъщност не е нито „ти“, нито „Вие“, а е израз по-скоро на стремежа към равноправно отношение в тези социални държави).

Чехов е казал преди известно време, че „възпитаните хора уважават човешката личност“. И „Вие“ формата е израз точно на това – уважение, зачитане на събеседника, демонстриране на добър тон, засвидетелстване на желанието за установяване на цивилизовани отношения без нахлуване в личното пространство на другия, без прекрачване на граници, без двусмислици (в това отношение „ти“ формата е твърде двусмислена).

Разбира се, винаги е много по-лесно да минеш с всички на „ти“ и да няма разнообразие и нюанси на общуването.

Говоренето на „ти“ не показва непосредственост, не е непринуденост, не е скъсяване на дистанцията. Най-често е неуважение и даже простащина. Израз е и на тревога, отново неизказвана – говориш на „ти“, за да не се чувстваш изолиран или да оставиш някой да ти демонстрира, че е нещо повече от теб. Но това не е равноправие и признание за ценността на другия, а целенасочен опит тя да бъде смачкана.

И е знак за принизяване на нравите, като примерът е от т.нар. елити.

Битката и тук (както и при пълния член, за който наближава денят, в който от БАН ще обявяват, че може да се употребява на който както звездите му го прошепнат) изглежда с недобри прогнози, като езиковите аристократи след време ще представляват екзотична немногобройна общност.

За разлика от пълния член, в който все пак става дума за граматичен въпрос, „ти–Вие“ е културологичен проблем – доколко сме напуснали патриархалното общество или се блъскаме между комбинация от псевдопатриархално и псевдоградска култура – в начина, по който се отнасяме помежду си.

Да се разграничиш от себе си

Най-особено обаче изглежда все по-налагащата се подмяна на минало свършено, онова съвсем ясно и недвусмислено глаголно време, с минало неопределено.

Ако се заслушате в свидетелските показания на репортерски въпрос какво се е случило – инцидент, криминално събитие и т.н., очевидците, понякога и основните участници в събитието, разказват така:

Събудил/а съм се вчера много рано, към 5,30, и тогава съм чул/а един гърмеж. Много съм се уплашил/а…И т. н.

Така се говори и в неформални разговори, когато се говори за минали събития и действия:

Обадил съм се на…

Ходил съм до...

Купил съм…

Сготвил съм…

Когато разни медийно популярно лица споделят спомени от детството например:

Била съм приятелка с…

Като по-млада много съм обичала да правя…

Имала съм само шестици.

Доброто старо минало свършено е все по-малко на почит – отидох, видях, купих, поръчах и т.н.

Хората описват минали събития, в които са били преки участници, като че ли са били в кома, или поне известно време са били в безсъзнание и после преразказват чутото от някого.

Това е като постоянно разграничаване от самия себе си, това, което става, не ми харесва и аз се дистанцирам, слагам преграда, гледам се отстрани, сякаш не ме засяга.

Което може да се приеме или като знак за нежеланието да поемеш отговорност за това, което си, и за постъпките си, или желание отново да забравиш, да действаш като щраус с глава в пясъка – животът ми не ме удовлетворява достатъчно, много неща ме правят недоволен и аз търся начин да се отстраня, да не участвам.

Да преразкажа като в приказка – и ако може, да стане някакво чудо.

* * *

Каква картина очертават тези три тенденции – опит за бягство от действителността, неприемане на проблемите, заравяне на главата в пясъка, разграничаване от самите нас и още един признак на ниско самочувствие и несигурност – желанието за фамилиарничене, отказ да уважаваш другия, да се представяш поне в собствените си представи за някой друг.

Не звучи добре. Малко като диагноза.

----

* Този материал е публикуван в сп. "Клуб Z" през март 2019 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.

 
- Колко пръста виждате?
- Два — каза Йосарян.
- Колко пръста виждате сега? — попита докторът, като вдигна два пръста.
- Два — каза Йосарян.
- А колко сега? — попита докторът, без да вдигне нито един пръст.
- Два — каза Йосарян.
Цялото лице на доктора засия от усмивка.
- Дявол да го вземе, право казва — заяви той тържествуващо. – Наистина вижда всичко двойно!

 

Този цитат легенда от една от знаковите книги на ХХ век „Параграф 22“ позволява различни нива на интерпретация. В случая той е отправна точка напомняне за нещата, които отказваме да видим, за онези, които виждаме, така както ни е удобно, и за онези, които не виждаме пак както ни е удобно…

Какво показва „тестът на двата пръста“, приложен към три езикови тенденции, които все повече се налагат – прекаляването с умалителни, фамилиарниченето на „ти“ и загубата на интереса към минало свършеното време.

Ракийка, салатка и малка далаверка

Педагози и психолози отдавна съветват, че и при малките деца не бива да се прекалява с говоренето с умалителни – водичка, кашичка, чорапки, пишленце….

Вярно, че те са умилителни и будят приятни чувства и склонност към вдетиняване. И ако при общуването с невинно малко същество умалителните изглеждат на място, както и говореното в първо лице мн. ч. – амкаме, пишкаме, акаме, спинкаме, цункаме и т.н., между възрастни хора започват да звучат нелепо.

Ако се заслушате, ще установите, че смаляването е повсеместно в държавата ни, „колкото една човешка длан“ (ако се позовем на силно промотираното от Живковия режим стихотворение на Георги Джагаров). Мащабите явно се отразяват и в езика, в който склонността към минимизирането става все по-отчетлива. Някаква идея да направим чрез речта си действителността по-приемлива, нещата в нея да са мънички и сладички като в детски кукленски дом.

Затова се говори за важността на ракийката и салатката – край и начало на щастливото битие, хората се виждат на по кафенце или на по биричка, уговарят си срещичка или кинце, купуват си мекичко хлебче или пресни кюфтенца, сочни ягодки или кайсийки от „градината на шефа“ (както сочи надпис в квартален магазин), поръчват си пастички или тортички, говорят си на ушенце, палят по една цигарка, пийват сокче или капучинце, вземат си хапченцата за кръвно, ядосват се на шефчето, подписват договорчето, правят една далаверка, вземат или дават парички, радват се на синчето или дъщеричката (по-известна като кукличката или принцеската – в България няма просто момиченца, има принцеси, които, като пораснат, искат да работят мутреса или поне плеймейтка моделка)...

Тази сладникавост в говоренето я има дори и когато се отправят закани – ще ти избия зъбките, ще ти строшим краченцата – като ги прави още по-зловещи.

Умалителността беше доведена до крайност в кулинарното предаване на Ути Бъчваров, където този човек с недотам немощна физика говореше за чушчици, пържолки, черно пиперче и т.н. Много хора биха възразили, че това е вторачване в несъществени детайли и всъщност употребата на умалителните е знак за езиково богатство, характерно въобще за славянските езици – изява на широката славянска душа.

И това го има. Например руският класик Гогол в някои случаи чак изпада в опиянение от насищането с умалително говорене. Но това е част от подхода му да характеризира героите си. Ето две примерчета от „Мъртви души“:

„Зяпни, душке, да ти туря това късченце“ – се обръща Манилов към своята благоверна съпруга. Плюшкин ругае крепостните си слуги, но използва ласкави, умалителни суфикси към любимите си предмети. „Ето на, не мога да го намеря, а пък имах един много хубав ликьорец, ама ако не са го изпили; слугите са такива крадци!… Буболечки и други нечистотии се бяха набъкали вътре, ала аз ги поизвадих и сега е чистичко, та ще ви налея една чашка.“

На Гогол пак от „Мъртви души“ принадлежи и убийствената мисъл:

 „Ех, руският народец не обича да умира от естествена смърт.“

(Това по повод на широката славянска душа...)

За българите, които традиционно са сред първенците по мърморене и черногледство в класациите в световен мащаб, това захласване по мъничките сладички думички започва да звучи като диагноза – опит за бягство в създаването на фалшива хармония и сигурност, в омаловажаване на проблемите – забелязват се по-трудно, като не се решават, а се избягват, игнорират и потискат. Внушаване на неистински позитивизъм и приповдигнатост. Тази щраусова тактика е обаче тревожен симптом за психичното здраве на нацията. Звучи доста невротично.

Чувствам те близък, уважаваш ли ме

Всеизвестен факт е, че в България всички са роднини или поне съученици, но презрението към учтивата форма на обръщение „Вие“ е все по-масово проявявано. В някакъв натрапващ се тренд на фамилиарничене.

В българския език никой не е отменял „Вие“ и няма причина за това – освен криворазбрани тежнения за псевдодемократичност.

Примерите са навсякъде:

Влизаш в такси и още преди да си затворил вратата, сред облак цигарен дим, някой се обръща на 180 градуса към теб, докато изпреварва, и обещава: „Душа, ще те прекарам по най-краткия път.“ А след още 20 секунди вече гради мрачна конспиративна теория за илюминати и срива на борсата (не е важно коя точно), подкрепена с лични спомени.

В магазина девойка, която изглежда на абитуриентска възраст, бодро заявява на жена отвъд 60-те: „Май доста си хапвала. Да потърсим едно размерче по-голямо сако.“

Още малко фамилиарничене с висока честота на употреба:

Споко, лелче!

Какво има, чичка?

Бате, дай да видим за какво става въпрос!

Майка с дете при лекар е „майче“.

Възрастните хора са дядо, дядка, бабо, но не и господине или госпожо – и на „ти“, разбира се.

Сервитьор към клиент: „Ще искаш ли още нещо?“ И, разбира се – клиент към обслужващ персонал – винаги на „ти“. (Обръщенията в този вариант също са изпълнени със снизходителност и позиция отгоре-надолу – момиче, момче, младеж, маце, миличка и т.н.)

В лекарския кабинет все по-често се практикува на пациента да се говори на „ти“ – явно за да е ясно у кого е ножът. Нерядко отсрещната страна влиза в тон: „Докторе, колко ще искаш да ме оперираш…“

В аудиториите на университетите също залязва академичното общуване – преподавателите, уморени от разясняването на граматически правила и елементарни норми на общуване (като например, че ако влезеш след началото на лекцията, поздравяваш и се извиняваш...), забравят, че пред тях не са ученици в трети клас. Или пък достигат до опити за скъсяване на дистанцията – чрез говорене на малко име и на „ти“ по американски образец, но пречупено през родния маниер на общуване, в който бързо си ставаме близки и започваме да си споделяме…

В разни варианти на тв говорилни водещ и гост си общуват неформално дори и никога преди това да не са се виждали, а често и да не са сигурни за името на събеседника си. А един от първите въпроси е: „Може ли да си говорим на „ти“?“ (Един от най-упоритите в употребата на този сакрален въпрос е Слави Трифонов, който обича да фамилиарничи с интелектуално далеч превъзхождащи го гости на шоуто му.)

Сигурно не е далеч моментът, в който по време на тв участие на главен прокурор или президент например някой ще предложи да се разчупят ледовете със: „Соти, какво ще кажеш за килията на Иванчева?“ или: „Румене, може ли да направиш 100 лицеви опори ей  тука на пода в студиото...“

Засега само жената до президента в своето лъснато лайфстайл интервю пред Карбовски реши да бъде мнооого гъвкава и мнооого cool, като му  заговори на „ти“, защото се знаели отдавна.

Много трогателно и още по-маниерно е обръщението към драгия зрител на „ти“.

Водещи и репортери си говорят на малки имена в ефир, като достигат до крайности – как ви се струва например обръщението „Юки“ (разбирай водещия на новините на бТВ Юксел Кадриев), отправено от един от колегите му по време на емисия...

Малките имена са навсякъде – в името на предавания и тв водещи – „Шоуто на Слави“, „На кафе“ с Гала и т.н. До премиера, който е Бойко, а в предишни десетилетия беше Симеон или Сергей. Но най-вече Бойко, а дясната ръка на този Бойко е Цецо.

Същият този Бойко има социалистическия маниер да се обръща на правителствени заседания, стенограмите от които са публични, към министрите си на фамилия, но на „ти“ и без намек за учтиво обръщение като „господине“ или „госпожо“.

Казусът „Ти–Вие“ отдавна вече е напуснал очертанията на единствено езиково правило, то е културна категория и обществен лакмус.

Аргументите на „езиковите демократизатори“:

  • Все пак човекът, към когото се обръщам, е един, не са двама или няколко.
  • Да се говори на „Вие“ е архаично, не е модерно, така говорят само старите хора – всъщност много възрастни хора също не пропускат фамилиарниченето.
  • По този начин демонстрираш превъзходство, показваш, че си нещо повече, това даже е обидно или най-малкото напрягащо. И всъщност, ако някой ти говори на „много хора“, може би префинено се подиграва с теб… Или се прави на голямата работа. Иска да те смачка. И т.н.

В някои от другите европейски страни вежливата форма отдавна не се употребява (това е наложила се практика в повечето скандинавски езици, но там имат изградени механизми за спазване на социална дистанция и това „ти“ всъщност не е нито „ти“, нито „Вие“, а е израз по-скоро на стремежа към равноправно отношение в тези социални държави).

Чехов е казал преди известно време, че „възпитаните хора уважават човешката личност“. И „Вие“ формата е израз точно на това – уважение, зачитане на събеседника, демонстриране на добър тон, засвидетелстване на желанието за установяване на цивилизовани отношения без нахлуване в личното пространство на другия, без прекрачване на граници, без двусмислици (в това отношение „ти“ формата е твърде двусмислена).

Разбира се, винаги е много по-лесно да минеш с всички на „ти“ и да няма разнообразие и нюанси на общуването.

Говоренето на „ти“ не показва непосредственост, не е непринуденост, не е скъсяване на дистанцията. Най-често е неуважение и даже простащина. Израз е и на тревога, отново неизказвана – говориш на „ти“, за да не се чувстваш изолиран или да оставиш някой да ти демонстрира, че е нещо повече от теб. Но това не е равноправие и признание за ценността на другия, а целенасочен опит тя да бъде смачкана.

И е знак за принизяване на нравите, като примерът е от т.нар. елити.

Битката и тук (както и при пълния член, за който наближава денят, в който от БАН ще обявяват, че може да се употребява на който както звездите му го прошепнат) изглежда с недобри прогнози, като езиковите аристократи след време ще представляват екзотична немногобройна общност.

За разлика от пълния член, в който все пак става дума за граматичен въпрос, „ти–Вие“ е културологичен проблем – доколко сме напуснали патриархалното общество или се блъскаме между комбинация от псевдопатриархално и псевдоградска култура – в начина, по който се отнасяме помежду си.

Да се разграничиш от себе си

Най-особено обаче изглежда все по-налагащата се подмяна на минало свършено, онова съвсем ясно и недвусмислено глаголно време, с минало неопределено.

Ако се заслушате в свидетелските показания на репортерски въпрос какво се е случило – инцидент, криминално събитие и т.н., очевидците, понякога и основните участници в събитието, разказват така:

Събудил/а съм се вчера много рано, към 5,30, и тогава съм чул/а един гърмеж. Много съм се уплашил/а…И т. н.

Така се говори и в неформални разговори, когато се говори за минали събития и действия:

Обадил съм се на…

Ходил съм до...

Купил съм…

Сготвил съм…

Когато разни медийно популярно лица споделят спомени от детството например:

Била съм приятелка с…

Като по-млада много съм обичала да правя…

Имала съм само шестици.

Доброто старо минало свършено е все по-малко на почит – отидох, видях, купих, поръчах и т.н.

Хората описват минали събития, в които са били преки участници, като че ли са били в кома, или поне известно време са били в безсъзнание и после преразказват чутото от някого.

Това е като постоянно разграничаване от самия себе си, това, което става, не ми харесва и аз се дистанцирам, слагам преграда, гледам се отстрани, сякаш не ме засяга.

Което може да се приеме или като знак за нежеланието да поемеш отговорност за това, което си, и за постъпките си, или желание отново да забравиш, да действаш като щраус с глава в пясъка – животът ми не ме удовлетворява достатъчно, много неща ме правят недоволен и аз търся начин да се отстраня, да не участвам.

Да преразкажа като в приказка – и ако може, да стане някакво чудо.

* * *

Каква картина очертават тези три тенденции – опит за бягство от действителността, неприемане на проблемите, заравяне на главата в пясъка, разграничаване от самите нас и още един признак на ниско самочувствие и несигурност – желанието за фамилиарничене, отказ да уважаваш другия, да се представяш поне в собствените си представи за някой друг.

Не звучи добре. Малко като диагноза.

----

* Този материал е публикуван в сп. "Клуб Z" през март 2019 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.

Коментари

Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

Лелче развесели ме с тоя

Лелче развесели ме с тоя текст, благодаря ти.
Изчел съм го целия.
смехурко's picture
смехурко
смехурко

Прекрасен анализ на културата на българите!

Обноски, продиктувани от елементарен манталитет на елементарни хора, с претенции за значимост. Лошото е, че дори журналистите от медиите (ако са журналисти), говорят на диалект. Такива са думите: оценям, разглабям, сглабям, подпийнал........Не знам дали са завършили в СУ или просто са си купили дипломите от някъде, но поне техните ръководители да ги подбират или изпратят на олучение.
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

Неква снобария ви мъчи с

Неква снобария ви мъчи с авторката !

Това че хората използват такъв стил не значи, че не знаят какво пише в учебниците.

Напротив, помислете си за редактиране на учебниците, така че нещата да станат воф/кр за хората.
Езика трсбла да обслужва хората, а не хората езика. Обратното е ТЕЖКА ФОРМА НА СНОБИЗЪМ.

Аз лично много добре знам къде се слага пълния член, но за мен това е един суперненужен артефакт. И съм се зарекъл до края на живота си да го игнорирам и дори да го правя демостративно, та някоя от тия помпозните литератирни кратуни, да вземе да се сети най-накрая, че е напълно ненужен.

Хи-хи, как така феминистките не са сетили още че е сексуален тормоз от старана на мъжете тоя пълен член.
Защо има феминистът, а няма феминискатат, АЙ ?!
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

удобни = воф/кр

удобни = воф/кр

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията