Article_top

Младен Владимиров е психолог със специализация в областта на семейната терапия, децата и оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации.

- Г-н Владимиров, защо смятате, че българските учители са жертва на образователната система, а не отговорен фактор за състоянието ѝ?

Първо, учителите са най-голямата професионална гилдия. Не е случайно, че по време на избори стават толкова интересни. Българският учител е много тревожен, и то защото постоянно нещо ново му се вменява: стратегията за възпитанието, патриотичност, национални ценности. Преди това го карахме в часовете на класа да обяснява на децата за тероризъм и контратероризъм, какво да се прави, ако се открие бомба. С новия закон беше увеличена с геометрична прогресия и бюрократичната тежест на българския учител – попълва всякакви неща и отчети. Имаме и социален упадък на всички структури на обществото – като се започне от семейството и се разшири до липса на социални работници и лекари в малките населени места. И учителят се превръща в център на общността – училището трябва да поеме всичко. Дори и в онези мобилни екипи, които трябваше да връщат децата в училище, най-голямата отговорност беше вменена на учителите. В такава среда оцелява българският учител. 

- Защо обаче образът на учителя генерира толкова много обществени очаквания?

Ние всички имаме представа от учителската професия. От лекарската май толкова не разбираме. От професията на нотариусите и адвокатите също. Но всеки един от нас е бил поне 12 години в училище или поне е хубаво да е бил. И си представяме, че е много лесно – като кучето пред касапницата: „Щом съм го виждал, значи е лесно!“ Затова учителят е подложен на натиск – всеки му дава акъл. Не знам дали има друга професия, каквато е учителската, толкова често да се проверява – вътрешен контрол, обществени съвети и родителски общности, учениците записват по време на час. Ето в тази не само тревожна, но и враждебна невротизираща среда трябва да работи българският учител. И в същото време през последните десет години това е най-най-най-обучаваният човек в държавата. Постоянно е на европейски програми, вътрешна квалификация, непрекъснато се набират някакви обучителни кредити. Тези хора непрекъснато минават през разни обучения, без да е ясно от какво точно има нужда организацията – в предучилищните заведния, в началните и в средните училища, в професионалните гимназии.

- Как успява българският учител да работи с новите дигитални деца?

Днешният учител трябва да се превърне в онова устройство, в което трябва да превърне аналоговият сигнал в дигитален. И обратното. Това е трансмисия между децата, които са се родили в дигиталния свят, и реалния, аналоговия. Едно разкрачено положение между тези две паралелни действителности, което води до професионална шизофрения. Преди години говорехме за психотестове за учителите, което е показателно, че професионалната виктимизация е изключително голяма. Учителят е между чука и наковалнята. От една страна, свръхизискващи родители, които имат възпитателни, образователни, интелектуални, емоционални изисквания. Ако може учителите да дават и джобни. И от друга страна, незаинтересовани деца, на които им е скучно вече в класната стая. Те откриват отговорите си в YouTube, в Wikipedia, във Facebook, те нямат нужда да четат учебници, не могат и да четат критично. 

- Как се отразява това на трупането на знания?

Учителите работят в дефицитно време – 40 минути не стигат за нищо. Ако работим в ресторант, продуктът ни се вижда след един час. Тук можеш по-бързо да се актуализираш – да добавиш мазнина, сол, подправки. Докато резултатът на учителската професия е много изнесен във времето и това води до несигурност. Не можеш да предскажеш бъдещето. В края на срока можеш да видиш резултата, който си постигнал с децата, което те кара да се почувстваш удовлетворен. Най-често това се случва на национално зрелостно оценяване. 

- Каква е физическата натовареност в преподавателската дейност? 

Тази професия е свързана със страшно много часове стоене на крака. Има огромен шум – само който не е бил в големите междучасия, не знае как след това ухото ти отказва. Работата на училителя не започва само с влизането му в клас – има подготовка, проверка на контролни, попълване на дневници, консултации. В 21 часа вечерта се появяват родители, които решават да се правят на отговорни и звънят на класния ръководител. А е важно, за да няма напрежение, да знаем къде е границата между професионалното и личното.

- Къде изчезна дисциплината?

Много често учители ми казват с носталгия, че преди е имало много повече дисциплина в училище. Като под дисциплина те разбират авторитет към учителя. Да почиташ неговия труд, да го признаваш. Но и самите учители имат вина за тази роля, в която попаднаха. Ще предизвикам гнева на професионалната гилдия, но ние се примирихме знанията да не се придобиват само в училище. От една страна, приехме, че децата учат през технологиите – това, което им кажем, ще бъде сверено през гугъл. От друга – приехме да измерваме резултати от националното оценяване като матурите чрез знания, придобити в частни школи и частни учители. Не е тайна, че за да влезеш в добро училище след седми клас или в университет, трябва да ходиш и на частни уроци. Не си представям в епикриза на заболяването да напишем: „Пациентът се лекува при нас, успоредно и в болница „Хикс“, а малко му помагаха и лаборатория „Игрек“. Примирихме се с това детето да не получава единствено знания и умения в училище. Това извади авторитета оттам. 

- Има ли обратна тяга този процес?

Трябва да върнем комуникацията. И тя трябва да се получи на няколко равнища. Да започнем да говорим по-спокойно за това, което става в училище. Когато стане инцидент, училището се затваря като едноклетъчен организъм. И все повече става това затваряне и без да има нещо извънредно. Прилича на банка - контрол на входа, влизане с карти, охрана, камери. А преди училището беше много по-открито, приветливо. Всеки можеше да говори открито с учителя, без да чака часа за консултации. Затова родителят реагира агресивно, създава групи, гледа съмнително. Българският родител също е много тревожен, склонен е да вярва на фалшиви новини. И лесно обвинява учителя за всичко. 

- Как всички тези ефекти на образователната система ще окажат влияние върху обществото през следващите години?

Ние така направихме, че успехът в България като дефиниция е страшно объркан. Да не е логично следствие от това, че си много образован. Имаме изключително много примери за калинки и разни други насекоми, които показаха, че успяват не най-образованите. Конфекцията, която имахме в социалистическото общество, изчезна, днес всеки може да носи каквото иска, да слуша, да има свой смартфон със собствени приложения, а образованието остана едно за всички. Класната стая остана хомогенна – продължаваме да преподаваме едно и също на всички деца по един и същи начин. А не всички деца учат по един и същи начин. Накрая се случи това, че децата все повече ще се отчаят и ще загубят интерес. А учителят като човек на фронтовата линия се сблъсква с тази загуба на интерес, което се отразява на дисциплината. И пак се връщаме към напрежението, което се отразява на учителя. Превръщаме учителите във възпитатели, а тяхната мисия е да обучават. 

- Изглежда, че тази картина не е розова.

Образованието не бива да бъде самоцел на учителя и на ученика. Образованието като обществен феномен и функция, в която участват заедно родители, местна власт, държавни институции, местна общност, включване на децата. Защо не и да допуснем родители да преподават по някои предмети. Знанието толкова бързо се развива. Ако технологиите се променят непрекъснато, то и класните ще трябва да се променят. Приобщаването не може да бъде силово. Образованието е като танците – важно е има общ ритъм, общи стъпки, за да не се настъпваме. А ако слушаме и една музика, би било прекрасно.

 

Младен Владимиров е психолог със специализация в областта на семейната терапия, децата и оказване на психосоциална помощ при кризи и екстремни ситуации.

- Г-н Владимиров, защо смятате, че българските учители са жертва на образователната система, а не отговорен фактор за състоянието ѝ?

Първо, учителите са най-голямата професионална гилдия. Не е случайно, че по време на избори стават толкова интересни. Българският учител е много тревожен, и то защото постоянно нещо ново му се вменява: стратегията за възпитанието, патриотичност, национални ценности. Преди това го карахме в часовете на класа да обяснява на децата за тероризъм и контратероризъм, какво да се прави, ако се открие бомба. С новия закон беше увеличена с геометрична прогресия и бюрократичната тежест на българския учител – попълва всякакви неща и отчети. Имаме и социален упадък на всички структури на обществото – като се започне от семейството и се разшири до липса на социални работници и лекари в малките населени места. И учителят се превръща в център на общността – училището трябва да поеме всичко. Дори и в онези мобилни екипи, които трябваше да връщат децата в училище, най-голямата отговорност беше вменена на учителите. В такава среда оцелява българският учител. 

- Защо обаче образът на учителя генерира толкова много обществени очаквания?

Ние всички имаме представа от учителската професия. От лекарската май толкова не разбираме. От професията на нотариусите и адвокатите също. Но всеки един от нас е бил поне 12 години в училище или поне е хубаво да е бил. И си представяме, че е много лесно – като кучето пред касапницата: „Щом съм го виждал, значи е лесно!“ Затова учителят е подложен на натиск – всеки му дава акъл. Не знам дали има друга професия, каквато е учителската, толкова често да се проверява – вътрешен контрол, обществени съвети и родителски общности, учениците записват по време на час. Ето в тази не само тревожна, но и враждебна невротизираща среда трябва да работи българският учител. И в същото време през последните десет години това е най-най-най-обучаваният човек в държавата. Постоянно е на европейски програми, вътрешна квалификация, непрекъснато се набират някакви обучителни кредити. Тези хора непрекъснато минават през разни обучения, без да е ясно от какво точно има нужда организацията – в предучилищните заведния, в началните и в средните училища, в професионалните гимназии.

- Как успява българският учител да работи с новите дигитални деца?

Днешният учител трябва да се превърне в онова устройство, в което трябва да превърне аналоговият сигнал в дигитален. И обратното. Това е трансмисия между децата, които са се родили в дигиталния свят, и реалния, аналоговия. Едно разкрачено положение между тези две паралелни действителности, което води до професионална шизофрения. Преди години говорехме за психотестове за учителите, което е показателно, че професионалната виктимизация е изключително голяма. Учителят е между чука и наковалнята. От една страна, свръхизискващи родители, които имат възпитателни, образователни, интелектуални, емоционални изисквания. Ако може учителите да дават и джобни. И от друга страна, незаинтересовани деца, на които им е скучно вече в класната стая. Те откриват отговорите си в YouTube, в Wikipedia, във Facebook, те нямат нужда да четат учебници, не могат и да четат критично. 

- Как се отразява това на трупането на знания?

Учителите работят в дефицитно време – 40 минути не стигат за нищо. Ако работим в ресторант, продуктът ни се вижда след един час. Тук можеш по-бързо да се актуализираш – да добавиш мазнина, сол, подправки. Докато резултатът на учителската професия е много изнесен във времето и това води до несигурност. Не можеш да предскажеш бъдещето. В края на срока можеш да видиш резултата, който си постигнал с децата, което те кара да се почувстваш удовлетворен. Най-често това се случва на национално зрелостно оценяване. 

- Каква е физическата натовареност в преподавателската дейност? 

Тази професия е свързана със страшно много часове стоене на крака. Има огромен шум – само който не е бил в големите междучасия, не знае как след това ухото ти отказва. Работата на училителя не започва само с влизането му в клас – има подготовка, проверка на контролни, попълване на дневници, консултации. В 21 часа вечерта се появяват родители, които решават да се правят на отговорни и звънят на класния ръководител. А е важно, за да няма напрежение, да знаем къде е границата между професионалното и личното.

- Къде изчезна дисциплината?

Много често учители ми казват с носталгия, че преди е имало много повече дисциплина в училище. Като под дисциплина те разбират авторитет към учителя. Да почиташ неговия труд, да го признаваш. Но и самите учители имат вина за тази роля, в която попаднаха. Ще предизвикам гнева на професионалната гилдия, но ние се примирихме знанията да не се придобиват само в училище. От една страна, приехме, че децата учат през технологиите – това, което им кажем, ще бъде сверено през гугъл. От друга – приехме да измерваме резултати от националното оценяване като матурите чрез знания, придобити в частни школи и частни учители. Не е тайна, че за да влезеш в добро училище след седми клас или в университет, трябва да ходиш и на частни уроци. Не си представям в епикриза на заболяването да напишем: „Пациентът се лекува при нас, успоредно и в болница „Хикс“, а малко му помагаха и лаборатория „Игрек“. Примирихме се с това детето да не получава единствено знания и умения в училище. Това извади авторитета оттам. 

- Има ли обратна тяга този процес?

Трябва да върнем комуникацията. И тя трябва да се получи на няколко равнища. Да започнем да говорим по-спокойно за това, което става в училище. Когато стане инцидент, училището се затваря като едноклетъчен организъм. И все повече става това затваряне и без да има нещо извънредно. Прилича на банка - контрол на входа, влизане с карти, охрана, камери. А преди училището беше много по-открито, приветливо. Всеки можеше да говори открито с учителя, без да чака часа за консултации. Затова родителят реагира агресивно, създава групи, гледа съмнително. Българският родител също е много тревожен, склонен е да вярва на фалшиви новини. И лесно обвинява учителя за всичко. 

- Как всички тези ефекти на образователната система ще окажат влияние върху обществото през следващите години?

Ние така направихме, че успехът в България като дефиниция е страшно объркан. Да не е логично следствие от това, че си много образован. Имаме изключително много примери за калинки и разни други насекоми, които показаха, че успяват не най-образованите. Конфекцията, която имахме в социалистическото общество, изчезна, днес всеки може да носи каквото иска, да слуша, да има свой смартфон със собствени приложения, а образованието остана едно за всички. Класната стая остана хомогенна – продължаваме да преподаваме едно и също на всички деца по един и същи начин. А не всички деца учат по един и същи начин. Накрая се случи това, че децата все повече ще се отчаят и ще загубят интерес. А учителят като човек на фронтовата линия се сблъсква с тази загуба на интерес, което се отразява на дисциплината. И пак се връщаме към напрежението, което се отразява на учителя. Превръщаме учителите във възпитатели, а тяхната мисия е да обучават. 

- Изглежда, че тази картина не е розова.

Образованието не бива да бъде самоцел на учителя и на ученика. Образованието като обществен феномен и функция, в която участват заедно родители, местна власт, държавни институции, местна общност, включване на децата. Защо не и да допуснем родители да преподават по някои предмети. Знанието толкова бързо се развива. Ако технологиите се променят непрекъснато, то и класните ще трябва да се променят. Приобщаването не може да бъде силово. Образованието е като танците – важно е има общ ритъм, общи стъпки, за да не се настъпваме. А ако слушаме и една музика, би било прекрасно.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията