Article_top

Става дума за няколко „въведени“словосъчетания в актьорското майсторство пред камера, измислени от странични наблюдатели на професията, които не знаят за нея нищо в детайли, не са я практикували и не я разбират. Термините са „театралничене“, „театрална преиграваемост“, „екранен актьор“, „декламиране“ и други производни.

Преди година имах щастието да се запозная с преподавател по „Актьорско майсторство“, практикувал дълги години в Лондон и изучил не една и две звезди. Старата дама, меко казано, беше отвратена от подобни твърдения, които обезценяват нашата професия. Там се е стигнало и по-далеч.

Масово младите хора вярват на подобни изказвания и не желаят да учат в националните академии, а предпочитат лесното – тримесечни кино курсове, които са масово разпространени заради индустрията - нещо като курсове за манекени. Тези занимания не ги учат на същинско актьорско майсторство, не ги запознават с този труден занаят, а ги учат как да стоят пред камера. Някой ще каже, че това е достатъчно. Но не – въобще не е достатъчно. Тези хора не умеят почти нищо. Все едно да кажем, че младежите от „София ден и нощ“ са великолепни пред камерата.

Слава Богу подобни твърдения у нас са само в сферата на бръщолевенето и все още единственото място за качествено актьорско образование си остават познатите висши учебни заведения. Защо тогава пиша това? Не е добре някой да говори врели-некипели и то от камбанарията на критик, разбирач или журналист. Когато подобно нещо видя в пост на интелектуалец в социалните мрежи, го подминавам със съжаление за неговото публично излагане, все пак това е мнение на лична страница и всеки може да пише каквото си иска. Но когато подобно твърдение прочета в статия, публикувана в медия от кинокритик, журналист или познавач, не мога да остана равнодушен.

С няколко изречения за всички, които бръщолевят…

Актьорското майсторство е едно. Има различни начини, по които един актьор може да играе. Те зависят от материала, жанра, режисьорското виждане и контрол, стилистиката, попрището и т.н. Най-просто казано, ние – актьорите, проектираме реалния живот на сцената или на екрана. Ние не се занимаваме с обикновени моменти, а с извънредни такива, които показват човешката природа в крайни състояния. Драматургията се занимава и описва такива моменти и ситуации, сценариите за филми и сериали – също. Един от белезите на т.нар. „театралничене“ в киното бил крясъкът, чета многократно. Когато един актьор крещи, значи той не е кино актьор??? Нима ние не крещим в живота, нима не изпадаме в крайни състояния, които дори водят до убийства?

Много ми е интересно в такъв момент хората как си говорят – не крещейки ли?

Няма разлика между създаването на роля на сцената и пред камерата. Има разлика в начина. Има разлика в последователността на сцените, в театъра се репетира от първата до последната сцена на пиесата, в киното се снима разбъркано. В един ден може да снимаш първат и последната сцена на филма. Обаче пътят за създаване на една роля е абсолютно един и същ. На сцената се говори с повече енергия, защото публиката е в салона и трябва да те чуе и на втори балкон.

Пред камерата това няма нужда, защото има микрофон. Но това са разлики, които нямат нужда от кой знае каква подготовка. То е усет и добрият актьор превключва автоматично. Трябва да се вземе предвид и фактът, че актьорът не прави сам нещата. В киното той е една от крайните брънки. Той е инструмент в ръцете на режисьора. Актьорът е воден от режисьора. Един добър режисьор може да направи много с актьора, да го коригира, да го води и да изваят заедно добра роля. Така е и в театъра. Всичко опира и до опит. Един млад актьор, стъпвайки на сцената на Народния театър например, няма необходимите умения, за да стои адекватно на нея, да се чува, да се забелязва, да води действие.

Това е липсата на опит 

С времето, ако е добър, той се усъвършенства и развива. В киното е същото. Младият актьор не разбира от крупности, от по-тънката игра, от това, че и малък жест говори много за образа. С времето, ако е добър, той успява да постигне всичко.

Има истина и тя е, че както във всички професии – има добри и не чак толкова добри. Няма театрални и кино актьори. Добрият актьор може да прави всичко – да играе комедия, драма, да снима, да играе на сцената. Всичко. И го прави добре.

Не толкова добрият актьор няма нужния талант и усет. Не може да разгърне един образ, играе равно, без нюанси, помага си с външни средства, защото не е сигурен, започва да показва вместо да преживява истински, думите не минават през сърцето и ума, не ги мисли, а излизат механично просто като думи, изпада в състояния и не действа. Не добрите актьори се усещат несигурни и имат напрежение, което си проличава както на сцената, така и на екрана. Технически знаят как да играят, но нямат нужното да превърнат ролята в нещо наистина вярно и истинско.

Когато актьорът декламира в киното, то той декламира и в театъра! Но всичко това е нормално. Има такива (добри и не чак толкова добри) в спорта, в музиката, в лекарското съсловие, при адвокатите…
Много по-честно е, драги критици, разбирачи, журналисти и интелектуалци, да пишете кой актьор е добър и кой не според вашите критерии, а не кой театралничи и кой – не.

Само лека вметка

Знам, че у нас има схващане, че театърът поврежда актьорите за киното. Мога да кажа, че театърът е най-голямата проверка за това колко може един актьор. Общо взето да снима може всеки (криво-ляво) – манекенки, натурчици, хора от улицата, деца. Но не всеки може да застане пред 900 човека и три часа да играе, да владее публиката, да осмисля пространството тук и сега. Големите актьори от световното кино копнеят поне веднъж в живота си да играят в театър. Нима това е случайно? Малцина успяват да се докопат до тази си мечта. Гледал съм няколко дебюта на големи имена в театъра. Те не играха по кино начин, напротив – играха, както се играе на сцена. А никога не са се качвали на сцена. Как става това?

Големият Робърт Де Ниро винаги играе с една специфична физиономия, която се превърна в негов почерк. Тази физиономия каква е? Театрална ли? И още. Джони Деп като Джак Спароу как играе, не „театралничи“ ли? А Иън Маккелън в ролята си на Гандалф как играе? Мога да задам много подобни въпроси. Театъра развива актьора, развива неговото въображение и неговите умения.

Чувал съм да се говори, че в Академията трябва да направят дисциплина „Актьорско майсторство за кино“. Това е нелепо. Наистина. Това може да го каже само страничен наблюдател, човек който нищо не разбира, човек от публиката с големи претенции. В Америка тази професия се изучава по курсове. В Америка театърът не е разспространен. Америка е погълната от кино индустрията. Но бас държа, че добрите американски актьори са много добри и на сцената и много бързо ще заиграят по начин, адекватен за сцена. Английските актьори например играят и в киното, и в театъра.

Играят много в театъра и са ненадминати в киното. Не мисля, че са изучавали „Актьорско майсторство за кино“. Хубаво е да има някакви курсове – месечни, в които запознават начинаещият актьор с техническата част на един снимачен процес. За различните обективи, планове, как протича един снимачен процес и т.н. Но няма как да се изучава друго „Актьорско майсторство“.

Този текст е за всички, които пишат подобни твърдения. Помислете малко и ще видите колко не сте прави. Критиците би трябвало да са присъствали на театрални или кино процеси. Да знаят как се случват всички етапи, какво е актьорска игра, какво е режисура и т.н. Това, че гледате филми, не ви прави познавач. Ако искате да сте адекватни, влезте в дълбочината на тази професия и недейте да гледате само на повърхността.

Все пак искате да имате вид на сериозни хора. Нали?

Текстът е от блога на актьора Владимир Карамазов. Клуб Z го публикува с разрешение на автора.  

 

Става дума за няколко „въведени“словосъчетания в актьорското майсторство пред камера, измислени от странични наблюдатели на професията, които не знаят за нея нищо в детайли, не са я практикували и не я разбират. Термините са „театралничене“, „театрална преиграваемост“, „екранен актьор“, „декламиране“ и други производни.

Преди година имах щастието да се запозная с преподавател по „Актьорско майсторство“, практикувал дълги години в Лондон и изучил не една и две звезди. Старата дама, меко казано, беше отвратена от подобни твърдения, които обезценяват нашата професия. Там се е стигнало и по-далеч.

Масово младите хора вярват на подобни изказвания и не желаят да учат в националните академии, а предпочитат лесното – тримесечни кино курсове, които са масово разпространени заради индустрията - нещо като курсове за манекени. Тези занимания не ги учат на същинско актьорско майсторство, не ги запознават с този труден занаят, а ги учат как да стоят пред камера. Някой ще каже, че това е достатъчно. Но не – въобще не е достатъчно. Тези хора не умеят почти нищо. Все едно да кажем, че младежите от „София ден и нощ“ са великолепни пред камерата.

Слава Богу подобни твърдения у нас са само в сферата на бръщолевенето и все още единственото място за качествено актьорско образование си остават познатите висши учебни заведения. Защо тогава пиша това? Не е добре някой да говори врели-некипели и то от камбанарията на критик, разбирач или журналист. Когато подобно нещо видя в пост на интелектуалец в социалните мрежи, го подминавам със съжаление за неговото публично излагане, все пак това е мнение на лична страница и всеки може да пише каквото си иска. Но когато подобно твърдение прочета в статия, публикувана в медия от кинокритик, журналист или познавач, не мога да остана равнодушен.

С няколко изречения за всички, които бръщолевят…

Актьорското майсторство е едно. Има различни начини, по които един актьор може да играе. Те зависят от материала, жанра, режисьорското виждане и контрол, стилистиката, попрището и т.н. Най-просто казано, ние – актьорите, проектираме реалния живот на сцената или на екрана. Ние не се занимаваме с обикновени моменти, а с извънредни такива, които показват човешката природа в крайни състояния. Драматургията се занимава и описва такива моменти и ситуации, сценариите за филми и сериали – също. Един от белезите на т.нар. „театралничене“ в киното бил крясъкът, чета многократно. Когато един актьор крещи, значи той не е кино актьор??? Нима ние не крещим в живота, нима не изпадаме в крайни състояния, които дори водят до убийства?

Много ми е интересно в такъв момент хората как си говорят – не крещейки ли?

Няма разлика между създаването на роля на сцената и пред камерата. Има разлика в начина. Има разлика в последователността на сцените, в театъра се репетира от първата до последната сцена на пиесата, в киното се снима разбъркано. В един ден може да снимаш първат и последната сцена на филма. Обаче пътят за създаване на една роля е абсолютно един и същ. На сцената се говори с повече енергия, защото публиката е в салона и трябва да те чуе и на втори балкон.

Пред камерата това няма нужда, защото има микрофон. Но това са разлики, които нямат нужда от кой знае каква подготовка. То е усет и добрият актьор превключва автоматично. Трябва да се вземе предвид и фактът, че актьорът не прави сам нещата. В киното той е една от крайните брънки. Той е инструмент в ръцете на режисьора. Актьорът е воден от режисьора. Един добър режисьор може да направи много с актьора, да го коригира, да го води и да изваят заедно добра роля. Така е и в театъра. Всичко опира и до опит. Един млад актьор, стъпвайки на сцената на Народния театър например, няма необходимите умения, за да стои адекватно на нея, да се чува, да се забелязва, да води действие.

Това е липсата на опит 

С времето, ако е добър, той се усъвършенства и развива. В киното е същото. Младият актьор не разбира от крупности, от по-тънката игра, от това, че и малък жест говори много за образа. С времето, ако е добър, той успява да постигне всичко.

Има истина и тя е, че както във всички професии – има добри и не чак толкова добри. Няма театрални и кино актьори. Добрият актьор може да прави всичко – да играе комедия, драма, да снима, да играе на сцената. Всичко. И го прави добре.

Не толкова добрият актьор няма нужния талант и усет. Не може да разгърне един образ, играе равно, без нюанси, помага си с външни средства, защото не е сигурен, започва да показва вместо да преживява истински, думите не минават през сърцето и ума, не ги мисли, а излизат механично просто като думи, изпада в състояния и не действа. Не добрите актьори се усещат несигурни и имат напрежение, което си проличава както на сцената, така и на екрана. Технически знаят как да играят, но нямат нужното да превърнат ролята в нещо наистина вярно и истинско.

Когато актьорът декламира в киното, то той декламира и в театъра! Но всичко това е нормално. Има такива (добри и не чак толкова добри) в спорта, в музиката, в лекарското съсловие, при адвокатите…
Много по-честно е, драги критици, разбирачи, журналисти и интелектуалци, да пишете кой актьор е добър и кой не според вашите критерии, а не кой театралничи и кой – не.

Само лека вметка

Знам, че у нас има схващане, че театърът поврежда актьорите за киното. Мога да кажа, че театърът е най-голямата проверка за това колко може един актьор. Общо взето да снима може всеки (криво-ляво) – манекенки, натурчици, хора от улицата, деца. Но не всеки може да застане пред 900 човека и три часа да играе, да владее публиката, да осмисля пространството тук и сега. Големите актьори от световното кино копнеят поне веднъж в живота си да играят в театър. Нима това е случайно? Малцина успяват да се докопат до тази си мечта. Гледал съм няколко дебюта на големи имена в театъра. Те не играха по кино начин, напротив – играха, както се играе на сцена. А никога не са се качвали на сцена. Как става това?

Големият Робърт Де Ниро винаги играе с една специфична физиономия, която се превърна в негов почерк. Тази физиономия каква е? Театрална ли? И още. Джони Деп като Джак Спароу как играе, не „театралничи“ ли? А Иън Маккелън в ролята си на Гандалф как играе? Мога да задам много подобни въпроси. Театъра развива актьора, развива неговото въображение и неговите умения.

Чувал съм да се говори, че в Академията трябва да направят дисциплина „Актьорско майсторство за кино“. Това е нелепо. Наистина. Това може да го каже само страничен наблюдател, човек който нищо не разбира, човек от публиката с големи претенции. В Америка тази професия се изучава по курсове. В Америка театърът не е разспространен. Америка е погълната от кино индустрията. Но бас държа, че добрите американски актьори са много добри и на сцената и много бързо ще заиграят по начин, адекватен за сцена. Английските актьори например играят и в киното, и в театъра.

Играят много в театъра и са ненадминати в киното. Не мисля, че са изучавали „Актьорско майсторство за кино“. Хубаво е да има някакви курсове – месечни, в които запознават начинаещият актьор с техническата част на един снимачен процес. За различните обективи, планове, как протича един снимачен процес и т.н. Но няма как да се изучава друго „Актьорско майсторство“.

Този текст е за всички, които пишат подобни твърдения. Помислете малко и ще видите колко не сте прави. Критиците би трябвало да са присъствали на театрални или кино процеси. Да знаят как се случват всички етапи, какво е актьорска игра, какво е режисура и т.н. Това, че гледате филми, не ви прави познавач. Ако искате да сте адекватни, влезте в дълбочината на тази професия и недейте да гледате само на повърхността.

Все пак искате да имате вид на сериозни хора. Нали?

Текстът е от блога на актьора Владимир Карамазов. Клуб Z го публикува с разрешение на автора.  

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кой ще понесе отговорността за НАПлийкс?