Бойко Борисов може да бъде критикуван за какво ли не. Едно обаче е сигурно - по отношение на Македония в третия си мандат той направи огромен пробив. Тази заслуга няма как да не му бъде призната.

Не са прави онези, които определят българската дипломация като изначално некадърна и неспособна. Напротив - в исторически план често сме имали успех на полето на дипломацията. Но при едно единствено условие - когато сме си поставяли реални и постижими цели, били сме умерени в своите искания и сме внимавали за точния момент. Така е било по време на Съединението, при обявяването на независимостта, при присъединяването на Южна Добруджа. Така беше и по време на присъединяването ни към ЕС и НАТО.

Един-единствен път нашата дипломация е действала неразумно и това е било през 1912-1913 г. Провалът тогава е толкова голям, че почти заличава всички други големи успехи. Но да се обвинява само дипломацията за това е некоретно. Целият български народ тогава е бил опиянен от големите победи над Османската империя. И всеки български политик е бил заплашен от линч насред жълтите павета, ако си позволи да говори за умереност - примерно да каже, че след като имаме цяла Тракия, няма защо да я рискуваме заради Македония.

Умереността е ключ към успеха. Не трябва да забравяме това правило сега, когато изясняваме отношенията си с Македония. Третото правителство на Бойко Борисов постигна голям успех с подписването на договора за приятелство. Да се твърди, че този договор е лош, да се правят сравнения с Преспанския договор, е политическо късогледство. В Гърция също има брожения против договора със Скопие. На гърците обаче им е много по-лесно.

Първо - за тях Македония не е нищо друго, освен поле за правене на политика и постигане на дивидент. За нас Макеодния е плът от плътта ни, най-романтичната част от историята ни и т.н.

Второ - много по-лесно е да накараш македонците да се откажат от Александър Македонски, отколкото от Гоце Делчев.

Защо Борисов постигна голям успех? Защото македонският премиер заяви публично, че българските политици се борят в Европа за Македония като за своя родина. Защото македонският президент призна публично, че Гоце Делчев е българин. Защото вече започва да се утвърждава практика общите празници и личности да бъдат чествани заедно. Всичко това беше в сферата на илюзиите до неотдавна.

Нашата гледна точка е ясна - до 1944 г. македонците са българи, след това стават македонци под грубия натиск и терор на Белград. Тази гледна точка има своята желязна аргументация в историческите извори и трудове. Да очакваме обаче македонците да признаят това не е умереност, а крайност, от която нищо няма да спечелим. Политиката в стил "България на три морета" ни е довела дотам, че сега имаме само едно море. А можеха да са поне две. Историческите аргументи са само един от инструментите във външната политика. Има и други, които често се оказват решаващи. Това урокът, който би трябвало да сме научили от 1912-1913 г.

Реалистично е да честваме заедно с Македония общите дати и събития, което вече се случва. Реалистично е да поискаме македонците да не пишат в учебниците си по история, че българите са диваци, варвари и зверове. Реалистично е да им обясним, че политиката на България спрямо Македония през втората половина на 40-те години е огромна грешка, направена от БКП под натиск от Москва. И да ги помолим настоятелно да не ползват тази политика като аргумент в историческите дебати.

И най-важното - реалистично е да направим така, че историческите спорове да не пречат на евроатлантическата интеграция на Македония, на нейното инфраструктурно и икономическо свързване с България. Това е единственият път, по който тези спорове ще намерят своето адекватно разрешаване - да останат само и единствено в миналото.