Article_top

Палми Ранчев е поет, писател, боксьор и треньор по бокс. Автор е на близо десет стихосбирки и още толкова романи и сборници с разкази. Миналата година излезе книгата му с кратка проза "Тази вечер нищо не е случайно", която получи номинации за престижните награди на "Хеликон", Портал Култура и "Елиас Канети".

Г-н Ранчев, защо юмручното право продължава в България да бъде по-силно от правото на закона?

Кои налагат това право? Тези които могат да бият, имат умения, оръжие, както и организация, за да налага своите желания и воля. У нас с подобни възможности разполагат тези които са на власт или са близки до властта. На всички беше ясно, че някогашният соц не е Аркадия за морала. Все пак бяхме свикнали със скучното му и сравнително безопасно за приведените глави всекидневие. В продължение на десет-двайсет-трийсет години мутрите осъществиха и продължават да осъществяват преразпределението на митичната „общонародна собственост“. Напоследък се намесиха в разпределението и на общоевропейската. В същината си са подобие на човешки същества или чудовища, изпълзели от утробата на така нареченият социализъм. Комсомолски и партийни активисти, заедно с охраната им от ченгета и друг обслужващ персонал. Посочени за политици, милионери, банкери, бизнесмени или бандити. Те за кратко време разпердушиниха всекидневната логика и относителната справедливост на обикновените човешки отношения.

С времето дори приятелствата загубиха смисъл. Убийствата, рекета, кражбите, силовото овладяване на нови територии станаха всекидневие. И задушиха всеки опит за самоинициатива и независимост, и в обикновения живот, и в бизнеса. Бащите ударници и герои на труда, например, които в началото на „прехода“още търкаляха ладичките си, изглеждаха смешни на синовете рекетьори с „мерцедеси“, „поршета“ и „лендроувъри“. Трансформацията продължи безкрайно дълго. Сега навсякъде на властови позиции са някогашните тъпи мутри, не по-малко тъпите ченгета или гравитиращи около тях създания, които налагат  печелившата за тях от онова време житейска стратегия, взаимоотношения и морал.   

Как така „законно е, но не е морално“ се превърна в аксиома, която ненавистно преглъщаме след поредния „гейт“ във властта?

У нас отдавна думите нямат значението, с което съществуват в речника. Говори се, обещава се, а се върши съвсем друго. И отново се говори. Правят го едни и същи постоянно разменящи местата си фигури. У нас онова, което другаде нормално се остракира, изобличава, или се преследва от закона, демонстративно лесно става публично достояние. И е доказателство за привилегировано или, да го наречем, особено положение. Различен си от простосмъртните. Общественото отдавна се разслои на добралите се до властта, ламтящи за повече и повече, активно участващи в узаконявания от държавните институции грабеж, и критично настроена масовка.

Постепенно се разбра, че ни управляват синовете и внуците на някогашните властници. Бившите активисти на Комсомола и Партията, сега отново са организирани. В банди, бригади, нови партии, парламенти, министерства и всевъзможни одържавени структури. У нас от доста години едни и същи хора вършат престъпленията и създават законите. Някога са го правили със сериозни физиономии, съответстващи на пролятата кръв и невинните жертви. Сега, след не по-малко кърваво ръфане помежду си, приличат на лекомислени хлапаци. Превърнали грабежите и престъпленията в забавна игра. Оправдават заграбването, например, на значителна част от цял промишлен отрасъл, като приемат закон, който узаконява грабежа. Фокус-мокус и така нататък. Преглъщането на поредният „гейт“ ни подготвя за още по-корави залъци несправедливост, беззаконие, престъпления. За някои „преглъщането“ изглежда сравнително безопасна реакция на абсурда, в който живеем. Но не е!     

Във вашия сборник с разкази – „Боксьори и случайни минувачи“, обръщате внимание не само на таланта в спорта, но и на усилната работа и самоусършенстването. Имате ли обяснение защо „случайните“ се превърнаха в управляващо мнозинство, а редиците на обединените фронтове на посредствеността, както ги нарича Иван Хаджийски, станаха по-силни от всякога?

Героите от разказите в „Боксьори и случайни минувачи“ обикновено са житейски крушенци. Докоснали се до славата и тържеството, с които е свързана всяка победа, и по-късно усетили смразяващата студенина на забравата. Спортна радост е кратка. Героите, които постигат победите си с упорити усилия и себеотричане, отдавна нямат притегателна сила. Съществуват, както продължава да съществува естественото желание за усъвършенстване. Надявам се все още част от човешката същност. Но героите на новото време са други. Нагаждачи, квалифицирани подмазвачи, специалисти по далаверите и верноподаническото челобитие. Винаги готовите да сменят настоящият партиен мундири с по-актуален.  

В минал разговор споменахте, че българинът е склонен да живее като отделен атом. Има ли сила, която да ни крепи заедно и къде я виждате?

За сега не виждам такава сила. Крепи ни самият живот с чудото, че продължава. Процесът на атомизиране, на разпадане на обществото, се осъществява с потресаваща скорост. Някога истината се казваше в кухнята, но и тогава се оглеждахме и правехме предупредителни знаци да не повишаваме глас, защото тези отгоре подслушваха и можеха да ни натопят. На квартално равнище недоверието се поддържаше с доноси, сега на същото ниво завижда, възмущават се, и се присмиват. Все още се прави почти без последствия. Едва ли ще е за дълго, и със сигурност подобни реакции не обединяват недоволните. Предоставиха се огромни финансови и властови възможности на посредствени хора.

Посредствеността се превърна нужно качество, за да попаднеш в кръга на избраните. Понякога положението е толкова безнадеждно, че обикновения човек разчита на равновесното положение осигурявано му от същата тази посредствеността. Защото посредствеността не работи, не произвежда, не създава. Надява се само на печелившо място около общата за подобните на тях трапеза. Ако си се отчаял, загубил вяра във възможността за промяна, си взимаш шапката и заминаваш. Някъде другаде, само не тук. Надявам се, че в страната има достатъчно млади хора, за които подобно състояние на обществения морал е нетърпимо. 
  

Позволявам си да открадна въпрос от ваш приятел. Имало ли е случаи да попаднете в клинч със себе си и как успявате да излезете от него?

„Клинч“ е позиция в близкият бой, в която се сковава ръцете на противника. Има „клинч“, в който партньорите са толкова уморени, дори отчаяни от развитието на схватката, че са благодарни на тези няколко секунди почивка. Освобождаването зависи от арбитъра, той дава команда „брек“, или направо ги разделя. Има и техники за самостоятелно освобождаване, но доста трудни за прилагане. В живота се наблюдават подобни на боксовите ситуации. Не винаги срещу съперник или противник. В повечето сами си пречим. Не правя изключение. Както мнозинството не съм особено умел в преодоляването на обичайните житейски баталии. Сигурно затова има виц, че българина не живее, а се бори с живота. 

Кога един боксьор от категорията на Кобрата може да си позволи да бъде спонтанен?

Всеки боксьор участва в драматичен спектакъл, без предварително определен сценарии. Талантливите винаги са спонтанни, тоест създават неочаквани за противника и за себе си ситуации на ринга. Разрешават ги успешно, и продължават боя в границите на контролирани от рефера и страничните съди правила. На ринга боксьорът често нанася и понася жестоки удари. Става герой или губи ореола си на непобедим. От него се очаква извън ринга да е „случаен минувач“. Тази трансформация не е лесна, а понякога е и невъзможна. Спонтанността е функция на моментно състояние. Правиш каквото искаш и чувстваш. Например ако някой настоява за интервю, когато боксьорът едва се движи от изтощение, а и още не е излязъл от ролята си, естествено ще бъде той да му отговори, да речем, с десен прав. Или да го отмине. Случва се и спонтанно да го разцелува като отговор.   

Ако трябваше да опишете в поезия историята между Кобрата и Суши, как би изглеждала тя?

Поезията е същината, семката на важното в живота. Тя е движеща и творяща сила. Има отношение към земните дела, не е чужда и на небесните. В случая сигурно е, че сушито на Суши се оказа по-отровно от целувката на Кобрата. Иначе епиграмата и сатиричните куплети ще са най-подходящи за ситуацията с двамата. 
 

 

Палми Ранчев е поет, писател, боксьор и треньор по бокс. Автор е на близо десет стихосбирки и още толкова романи и сборници с разкази. Миналата година излезе книгата му с кратка проза "Тази вечер нищо не е случайно", която получи номинации за престижните награди на "Хеликон", Портал Култура и "Елиас Канети".

Г-н Ранчев, защо юмручното право продължава в България да бъде по-силно от правото на закона?

Кои налагат това право? Тези които могат да бият, имат умения, оръжие, както и организация, за да налага своите желания и воля. У нас с подобни възможности разполагат тези които са на власт или са близки до властта. На всички беше ясно, че някогашният соц не е Аркадия за морала. Все пак бяхме свикнали със скучното му и сравнително безопасно за приведените глави всекидневие. В продължение на десет-двайсет-трийсет години мутрите осъществиха и продължават да осъществяват преразпределението на митичната „общонародна собственост“. Напоследък се намесиха в разпределението и на общоевропейската. В същината си са подобие на човешки същества или чудовища, изпълзели от утробата на така нареченият социализъм. Комсомолски и партийни активисти, заедно с охраната им от ченгета и друг обслужващ персонал. Посочени за политици, милионери, банкери, бизнесмени или бандити. Те за кратко време разпердушиниха всекидневната логика и относителната справедливост на обикновените човешки отношения.

С времето дори приятелствата загубиха смисъл. Убийствата, рекета, кражбите, силовото овладяване на нови територии станаха всекидневие. И задушиха всеки опит за самоинициатива и независимост, и в обикновения живот, и в бизнеса. Бащите ударници и герои на труда, например, които в началото на „прехода“още търкаляха ладичките си, изглеждаха смешни на синовете рекетьори с „мерцедеси“, „поршета“ и „лендроувъри“. Трансформацията продължи безкрайно дълго. Сега навсякъде на властови позиции са някогашните тъпи мутри, не по-малко тъпите ченгета или гравитиращи около тях създания, които налагат  печелившата за тях от онова време житейска стратегия, взаимоотношения и морал.   

Как така „законно е, но не е морално“ се превърна в аксиома, която ненавистно преглъщаме след поредния „гейт“ във властта?

У нас отдавна думите нямат значението, с което съществуват в речника. Говори се, обещава се, а се върши съвсем друго. И отново се говори. Правят го едни и същи постоянно разменящи местата си фигури. У нас онова, което другаде нормално се остракира, изобличава, или се преследва от закона, демонстративно лесно става публично достояние. И е доказателство за привилегировано или, да го наречем, особено положение. Различен си от простосмъртните. Общественото отдавна се разслои на добралите се до властта, ламтящи за повече и повече, активно участващи в узаконявания от държавните институции грабеж, и критично настроена масовка.

Постепенно се разбра, че ни управляват синовете и внуците на някогашните властници. Бившите активисти на Комсомола и Партията, сега отново са организирани. В банди, бригади, нови партии, парламенти, министерства и всевъзможни одържавени структури. У нас от доста години едни и същи хора вършат престъпленията и създават законите. Някога са го правили със сериозни физиономии, съответстващи на пролятата кръв и невинните жертви. Сега, след не по-малко кърваво ръфане помежду си, приличат на лекомислени хлапаци. Превърнали грабежите и престъпленията в забавна игра. Оправдават заграбването, например, на значителна част от цял промишлен отрасъл, като приемат закон, който узаконява грабежа. Фокус-мокус и така нататък. Преглъщането на поредният „гейт“ ни подготвя за още по-корави залъци несправедливост, беззаконие, престъпления. За някои „преглъщането“ изглежда сравнително безопасна реакция на абсурда, в който живеем. Но не е!     

Във вашия сборник с разкази – „Боксьори и случайни минувачи“, обръщате внимание не само на таланта в спорта, но и на усилната работа и самоусършенстването. Имате ли обяснение защо „случайните“ се превърнаха в управляващо мнозинство, а редиците на обединените фронтове на посредствеността, както ги нарича Иван Хаджийски, станаха по-силни от всякога?

Героите от разказите в „Боксьори и случайни минувачи“ обикновено са житейски крушенци. Докоснали се до славата и тържеството, с които е свързана всяка победа, и по-късно усетили смразяващата студенина на забравата. Спортна радост е кратка. Героите, които постигат победите си с упорити усилия и себеотричане, отдавна нямат притегателна сила. Съществуват, както продължава да съществува естественото желание за усъвършенстване. Надявам се все още част от човешката същност. Но героите на новото време са други. Нагаждачи, квалифицирани подмазвачи, специалисти по далаверите и верноподаническото челобитие. Винаги готовите да сменят настоящият партиен мундири с по-актуален.  

В минал разговор споменахте, че българинът е склонен да живее като отделен атом. Има ли сила, която да ни крепи заедно и къде я виждате?

За сега не виждам такава сила. Крепи ни самият живот с чудото, че продължава. Процесът на атомизиране, на разпадане на обществото, се осъществява с потресаваща скорост. Някога истината се казваше в кухнята, но и тогава се оглеждахме и правехме предупредителни знаци да не повишаваме глас, защото тези отгоре подслушваха и можеха да ни натопят. На квартално равнище недоверието се поддържаше с доноси, сега на същото ниво завижда, възмущават се, и се присмиват. Все още се прави почти без последствия. Едва ли ще е за дълго, и със сигурност подобни реакции не обединяват недоволните. Предоставиха се огромни финансови и властови възможности на посредствени хора.

Посредствеността се превърна нужно качество, за да попаднеш в кръга на избраните. Понякога положението е толкова безнадеждно, че обикновения човек разчита на равновесното положение осигурявано му от същата тази посредствеността. Защото посредствеността не работи, не произвежда, не създава. Надява се само на печелившо място около общата за подобните на тях трапеза. Ако си се отчаял, загубил вяра във възможността за промяна, си взимаш шапката и заминаваш. Някъде другаде, само не тук. Надявам се, че в страната има достатъчно млади хора, за които подобно състояние на обществения морал е нетърпимо. 
  

Позволявам си да открадна въпрос от ваш приятел. Имало ли е случаи да попаднете в клинч със себе си и как успявате да излезете от него?

„Клинч“ е позиция в близкият бой, в която се сковава ръцете на противника. Има „клинч“, в който партньорите са толкова уморени, дори отчаяни от развитието на схватката, че са благодарни на тези няколко секунди почивка. Освобождаването зависи от арбитъра, той дава команда „брек“, или направо ги разделя. Има и техники за самостоятелно освобождаване, но доста трудни за прилагане. В живота се наблюдават подобни на боксовите ситуации. Не винаги срещу съперник или противник. В повечето сами си пречим. Не правя изключение. Както мнозинството не съм особено умел в преодоляването на обичайните житейски баталии. Сигурно затова има виц, че българина не живее, а се бори с живота. 

Кога един боксьор от категорията на Кобрата може да си позволи да бъде спонтанен?

Всеки боксьор участва в драматичен спектакъл, без предварително определен сценарии. Талантливите винаги са спонтанни, тоест създават неочаквани за противника и за себе си ситуации на ринга. Разрешават ги успешно, и продължават боя в границите на контролирани от рефера и страничните съди правила. На ринга боксьорът често нанася и понася жестоки удари. Става герой или губи ореола си на непобедим. От него се очаква извън ринга да е „случаен минувач“. Тази трансформация не е лесна, а понякога е и невъзможна. Спонтанността е функция на моментно състояние. Правиш каквото искаш и чувстваш. Например ако някой настоява за интервю, когато боксьорът едва се движи от изтощение, а и още не е излязъл от ролята си, естествено ще бъде той да му отговори, да речем, с десен прав. Или да го отмине. Случва се и спонтанно да го разцелува като отговор.   

Ако трябваше да опишете в поезия историята между Кобрата и Суши, как би изглеждала тя?

Поезията е същината, семката на важното в живота. Тя е движеща и творяща сила. Има отношение към земните дела, не е чужда и на небесните. В случая сигурно е, че сушито на Суши се оказа по-отровно от целувката на Кобрата. Иначе епиграмата и сатиричните куплети ще са най-подходящи за ситуацията с двамата. 
 

Коментари

Едни такива сърцераздирателни лирически измишльотини...

"Спонтанността е функция на моментно състояние. Правиш каквото искаш и чувстваш."

Демек си същото като мутрите от първата част, но едното е "лошо", а другото - не?

Аре у лево.

Боклукът спонтанно си трие бисквитките

и праска минуси, защото се е припознал ...

:)))))

чети бавно!

Дали ако го прочетеш бавно, ще разбереш какво казва човека?
Йовко Манолов's picture
Йовко Манолов
jovko.manolov71

Приятелю

Йонев,твоите коментари биха били най-подходящи за Блиц и ПИК.Затова бягай от тук и не цапай ефира с присъствиствието си!
Omurtag Tervelov's picture
Omurtag Tervelov
kanartikin

не0либералната чума

не0либералната идилия - политкоректност на всяка цена.

Всяко отклонение от мейнстрийма се санкционира.

Хамелеонството е цел !

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията