Юлия Кръстева в София: Да не капитулираме пред крайното зло

"Вие имате пред себе си (както често обичам да казвам) жена от български произход, с френска националност, европейско гражданство, осиновена от Америка". Така се самоопредели Юлия Кръстева, глобален учен и както присъстващите усетиха- харизматична личност, по време на публичната си лекция в аулата на Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Тя се завърна в България след дълго отсъствие. Говори в седмицата,  когато няколко дни по-рано среща с родната публика имаше и друг световен учен от български произход Цветан Тодоров. Вероятно случайно, но се получи някак знаково.  

Теоретичка, писателка, психоаналитичка, семиотик, философ, Юлия Кръстева има много лица и както казва сама за себе си "Аз нямам фиксирана идентичност". Пред препълнената зала тя говори на български език, на въпроси отговоря на български и френски. На няколко пъти обясняваше, че мисли на друг език- френски от 48 години. Но в общуването с аудиторията това някак не пролича, бързата й мисъл поправяше преводача на няколко пъти, след което тя мина единствено и само на български език.

"Нови форми на бунта" - това беше темата на лекцията на Кръстева.

"Аз се бунтувам, следователно ние съществуваме” (Албер Камю). Или по-скоро: Аз се бунтувам, следователно ние сме на път да се осъществим. Просветителен и дълговременен експеримент. 
Много се говори за бунт в нашия глобализиран свят. Народни въстания, възмутена младеж, детронирани диктатори, президенти, изпуснали олигархическите си нерви, надежди и свободи, потиснати в затвори, карнавални процеси и кървави бани. Ще успее ли бунтът, наричан в Мрежата „riot”, да събуди пресметливoто човечество в цифровата ера от хипер-свързания му сън? Или бунтуването е само хитрост на спектакъла, необходима му, за да продължи?”, това беше поредицата от въпроси, които зададе тя.

Според Юлия Кръстева новите форми на бунта трябва да тръгнат от революцията в себе си и наличието на душевен живот. Днес страдаме от криза на идентичността. "Само в Европа идентичността не е култ, а въпрос", смята Кръстева.

В лекцията стана дума и за един от големите въпроси- за радикалното зло. "Безпричинно ли е радикалното зло? Мистиката и литературата твръдят, че е безумно да се търсят причините за радикалното зло. Ние - политическият пакт - не можем да спрем дотук. С писхоаналитичния опит не ми е достатъчно да се бунтувам. Аз търся логиките на крайното зло, за да му направя по-точно тълкуването в преноса-контрапреноса." Крайното зло, според нея, помита "смисъла на самото разграничение между добро и зло и по този начин унищожава възможността за достъп до съществуването на ближния  и впоследствие на самия себе си." 

"Съвременното общество се намира пред едно историческо предизвикателство: способно ли е да се изправи пред тази криза на нуждата да вярваш и на желанието да знаеш, която похлупакът на религията не може вече да овладее и която заплашва основата на връзката между хората?", попита Кръстева.

Все пак според нея кризата в съвременния свят дава възможност за преосмисляне, не означава край, разруха.

Финалът на лекцията на Кръстева в София:

"Дали не съм оптимистично, дори твърди оптимистично настроена? Бих се определила по-скоро като енергична песимистка, която оценява в мисълта единствено активния разум или по-скоро актуалността на разума. Питам тогава: какво да се прави? Какво да направим ние? Подемам Нищше: "Да се постави голям въпросителен знак върху най-голямата сериозност, а значи и върху това, което се нарича Бог. За преоценка на ценностите, на страстите, на нуждите да вярваме и на желанията да знаем. Да не капитулираме пред злото, дори и пред крайното зло. Но да продължаваме търпеливо търсенето - не на някаква сигурност, не на някакво си утопично равновесие или система, а на онази крехка точка, която френският математик и философ от 17 век Блез Паскал описва като "вечно движение": "Който е открил тайната да се наслаждава на доброто, без да се ядосва на противното му зло, ще е намерил точката. Това е вечното движение." Ами ако бунтът, който ни липсва днес, е тъкмо тази "точка", това "вечно движение" към "тайната да се наслаждаваме на доброто, без да се ядосваме на злото"...

Юлия Кръстева, доктор хонорис кауза на Софийския университет и на редица университети в Съединените щати, Канада и Европа, e родена в България и още като студентка по френска филология в Софийския университет става част от една мощна, изпълнена с енергия интелектуална генерация (Цветан Стоянов е близък неин приятел), която се надява със силата на духа да преодолее репресивната идеологическа машина и да изведе българската мисъл на световната сцена. Изгнанието дава на Юлия Кръстева този шанс. От 1966 г. тя работи и живее във Франция. Юлия Кръстева е теоретичка, писателка, психоаналитичка, почетен професор в Университета Париж 7 - Дидро и пълноправен член на Парижкото психоаналитично общество. Офицер на Почетния легион, командир на Ордена за заслуги (2011). През 2004 г. става първата носителка на наградата Холберг (създадена от правителството на Норвегия, за да попълни липсата на хуманитарните науки в предвидените области на Нобеловата награда). Получава наградата на името на Хана Аренд през декември 2006 г. и на името на Вацлав Хавел през 2008 г. Юлия Кръстева е авторка на трийсет книги, сред които „Революцията в поетичния език”, „Истории на любовта”, „Сили на ужаса”, „Черно слънце. Депресия и меланхолия” (преведена на български), „Сетивното време. Пруст и литературният опит”, трилогията „Женският гений: Хана Аренд, Мелани Клайн и Колет”, „Омраза и прошка”, „Тази невероятна нужда да вярваме”, „Нагони на времето”, както и на романите „Самураите”, „Убийство във Византия” (преведен на български) и др. Нейното творчество е преведено на десетки езици и изцяло на английски език. Темата за революцията и бунта в техните многопластови исторически значения и проявления занимава Юлия Кръстева още от времето на младежкия й magnum opus „Революцията в поетическия език” (1974). По-късно, в перспективата на настъпилите социални и политически промени в света, тя се връща към тази тема в крупните си изследвания „Смисъл и безсмислица на бунта” (1996) и „Съкровеният бунт” (1997).