„ИZчистване“ – под това име Клуб Z стартира кампанията си за  заличаване на оскърбителните графити по стените и насърчаване на уличното изкуство. И понеже темата повдига много въпроси решихме, че най-добрият начин да разберем един толкова труден процес, какъвто е съвременното „улично“ общуване, е като потърсим отговорите. С инициативата си искаме да привлечем общественото внимание към проблема с грозните, цинични, заплашителни и дори опасни графити, които като някаква зараза са плъзнали в градовете ни.

Графитите имат забележително влияние върху развитието на популярната култура - от музиката, филмите, телевизията до изобразителното изкуство, играчките, облеклото. Но всичко тръгва някак скромно и нашега, а еволюцията им е забележителна. Всичко започва като забавление за отегчени тийнейджъри, а прераства в субкултура.

Корнбред

Много преди огромните изрисувани стени, уличните арт програми, модните дефилета и стрийт артистите, които стават милионери, модерните графити започват като драсканица с една единствена дума, написана на стена във Филаделфия: CORNBREAD., разказват на сайта www.sprayplanet.com

През 1965 г. Дарил “Корнбред” Макрей е 12-годишно момче. Което много скучае и е склонно към недотам изрядно поведение. Затова и се намира в Центъра за превъзпитание на младежи във Филаделфия. Момчето обича царевичен хляб толкова много, че оттам получава и прякора си. Корнбред решава да използва многото си свободно време в рестриктивната институция не за наркотици и насилие, а за нещо по-безобидно и самоизразяващо го - да пише името си по стените на дома със собствен почерк. Дотогава там има само имена на банди и символи.

Той отдава цялото се време на откриването на нови места в центъра, в които да оставя уникалния си подпис. Навсякъде пише Cornbread така вманиачено, че социалните работници започват да мислят, че страда от психическо разстройство.

 

След като е освободен от поправителното заведение, непълнолетният Корнбред продължава като разгръща дейността си - по улиците на Филаделфия, получава и подкрепа от няколко приятели, които са бъдещи легенди на графити изкуството - Cool Earl и Kool Klepto Kid.

Когато се влюбва в момиче на име Синтия, това му увлечение не остава скрито от никого, защото е изписано навсякъде около дома на любовния интерес на Корнбред - надписът не е много извисен, но посланието му е недвусмислено Корнберд обича Синтия” (в български вариант би изглеждало така К+С=ВЛ, т.е. вечна любов).Действията на младежа се оказват заразителни - стените на американския град започват да се покриват с най-различни имена и числа, като всеки автор иска да се увековечи за историята.

Когато местен вестник грешно съобщава, че Корнбред е убит в престрелка между банди, младият автор намира начин да опровергае дезинформацията. В смел ход, който завинаги циментира статуса му на икона на графитите от 60-те години на ХХ век, той прескача ограда на зоологическата градина във Филаделфия и изписва “Корнбред е жив” от двете страни на един слон. След което е арестуван. Но и там славата го преследва. В Wall Writers: Graffiti in its Innocence, документален филм за графити пионерите на Роджър Гастман, Корнберд разказва как пазачите в затвора му искали автографи като "скромно" отбелязва: “Името ми беше известно като на Исус Христос”.

Taki 183

По същото време, когато по улиците на Филаделфия действа Корнбред, паралелно графити движение се заражда в Ню Йорк сити.

Това са времена, в които хлапетата трябва да намерят какво да правят с многото си свободно време. Таки 183 (Taki 183) е един от тези скучаещи тийнейджъри, който живее в гръцки квартал северно от Харлем. През 1969 г. се ражда иконичният му подпис - който е комбинация от галеното му от Димитриус (той е от гръцки произход) и 183 - номера на улицата, на която живее.

Снимка Стопкадър

 

Той не е първият, който прибягва до тази комбинация от име и номер на улица - това може да се срещне първо при Julio 204, но той се придържа само към своя квартал, докато размахът на Таки е съвсем различен, писането на графити той превръща в 24-часова работа.

Има и добре разработена техника. Действа със спрейове и маркери, има дупка в якето си, така успява да прикрива ръката си, докато работи. Оставя “подписа си" по стени, подлези, сгради, коли в цял Ню Йорк, като внимателно избира местата, които смята, че са най-лесно забележими.

“Писането” на обществени места го обсебва.

“Харесвах усещането да видя името си написано. След като почнах, не можех повече да спра”, обяснява той по-късно.

Таки има и много удобна работа - той е куриер на колело. "Минавах покрай 40 блока и навсякъде виждах името си", спомня си той.

Упоритостта и обсесията на Таки привличат вниманието на репортер на “Ню Йорк таймс”. Статия в реномирането издание го изстрелва на върха.

Таки е първият нюйоркчанин, който се прочува с писането на графити - той се превърща във вдъхновение за генерация от автори в града, така както влияе Корнбред във Филаделфия.

По това време те все още се наричат писачи, не артисти. 40 години по-късно двамата пионери на графити движението се събират заедно на арт фестивала МОКА. И слагат подписите си на инсталациите си в изложбата на Гастман, посветена на уличното изкуство.

И двамата имат много общо - бедни, от крайни квартали, смели, дръзки, готови да нарушават правилата, обсебени от това, което правят, креативни и отдадени, много млади и с много свободно време. Такива са и техните последователи през 70-те години.

"Бяхме различни, но всички искахме да сме известни"

Бама, автор от Бронкс, във филма на Гастман изброява възможностите за момчетата от крайните квартали по това време:

“Можеше да си в баскетболния отбор, в банда или да пишеш по стените.”

Графитите получават особен смисъл за ранните творци. Те са път към славата и начин да променят съществуването си, което иначе не е много бляскаво. Затова и социологът Грегъри Снайдър смята, че графитите са в пълния смисъл на думата демократично изкуство, в чистата му форма, което се вписва в американската мечта. Артистите мечтаят за слава, затова и надписите им са много по-наситени в туристически райони като Сохо например, отколкото в бедни части от града, в които има по-малък трафик и където ще привлекат много по-слабо вниманието. За повечето от тях е най-важно работите им да се виждат.

В началото на 70-те най-важният проблем е признанието, а не стилът, отбелязват изследователи на тази субкултура.

Авторите, които все още не са станали артисти, използват всякакви материали - от боя за обувки до индустриални маркери, за да слагат подписите си из целия град, понякога рисуват и по влаковете в метрото през нощта, за да са сигурни, че техните работи ще минат през целия град - сигурен начин да се популяризира делото им. Един от тези автори MICO лаконично обобщава първите години на графити движението:

"Бяхме различни, но всички искахме да сме известни."

Графитите имат свои почитатели, но управата на Ню Йорк не е сред тях. Джон Линдзи и Едуард Кох, кметове на мегаполиса повеждат битка срещу  това, което опеделят като голям “урбанистичен проблем” в Ню Йорк. И започва почистването, особено на любимото “платно” - влакчетата на метрото, политиците си връщат контрола, както анализатори описват случващото се. Метрото през 70-те и 80-те години в Ню Йорк е опасно място, в което банди си разпределят територии и тормозят пътниците, а влаковете вътре са мизерни със счупени прозорци и целите покрити с надписи. Към битката за нормализиране на средата влиза и спирането на тези графити.

Отговорът е вълна от протестни графити. Изграждат си неформална мрежа, в която се предупреждават кои места са безопасни и кои - не, и започва нещо като “партизанска война”. Има обаче и елемент на отсяване сред авторите на драсканиците и рисунките по стените.

Към завършени произведения на изкуството

В подобна атмосфера се минава към следващата фаза от развитието на уличното изкуство,  графитите правят следващата крачка в развитието си - от подписи с магически маркери до завършени произведения на изкуството с аерозолни цветове. Художествената стойност започва да взема превес. Авторите започват да експериментират с нови стилове, вкарват звезди, цветя, корони, върви се към “калиграфска абстракция”.

Сред наложените имена от този период са Superkool 223, Tracy 168, Phase 2 (Родом от Бронкс, той се записва в историята на графити движението с техниката за писането с аерозоли, при което буквите са подобни на маршмелоус, бухнали, както и с използването на символи като очи, звезди и пики.)

С развитието си графитите стават все по-близки със зараждащата се хип-хоп култура през 80-те години. Все повече се превръщат в начин на живот.

От САЩ те постепенно набират популярност като се пренасят и в Европа.

Възходът на Баския

Жан-Мишел Баския е художник, роден в Бруклин, от хаитянско-пуерторикански произход, който представлява нов етап в развитието на графити изкуството - той доказва, че този тип творци могат да станат част от официалния арт свят. Баския отначало става известен с надписа SAMO, който разпространява из долен Манхатън заедно с приятеля си Ал Диас. През 1978 г. Village Voice публикува статия за тяхната работа, но само година по-късно те слагат край на проекта, като в Сохо се поява надпис "SAMO IS DEAD" (САМО е мъртъв), отбелязва mymodernmet.com.

Баския постепенно става все по-популярен, към края на 70-те художествените галерии са открили уличното изкуство и купуват графити. В началото на 80-те години той печели признание и като самостоятелен творец, има проекти с Дейвид Боуи и Анди Уорхол, излага в галерии. Смята се, че неговият успех е предвестник на вписването в мейнстрийма и на признанието, което имат днес много графити и въобще улични творци.

Баския умира като истинска рокзвезда през 1988 г. - от свръхдоза хероин на ненавършени 28 години.

През 2017 г. негова картина е продадена на търг в Ню Йорк за 110,5 милиона долара. Това е рекордна сума за произведение на американски художник и първата творба, създадена след 1980 г., която минава границата от 100 млн. долара.

Кийт Харинг

Харинг също живее твърде кратко (1958 – 1990) и умира, преди да навърши 32-годишна възраст от усложнения, свързани със СПИН. Той е много продуктивен - оставя над над 10 000 графити, участва в повече от 100 индивидуални и групови изложби и да реализира над 50 сериозни артистични проекта на четири континента - в Мелбърн, Сидни, Рио де Жанейро, Минеаполис, Ню Йорк, Париж, Западен Берлин, Пиза.

За разлика от пионерите в уличното изкуство той не е бедно момче от маргинален квартал и произход. Баща му е инженер, а като малък ходи редовно на църква с родителите. В началото на 80-те на миналия век изписва нелегално хиляди графити в станциите на метрото - всеки път с риска да бъде незабавно арестуван. Животът и творчеството му го срещат с артисти като Кристо, Анди Уорхол, Мадона, Вивиан Уестуд, Грейс Джоунс.

Той подхожда делово към проектите си - приема поръчки по цял свят. През 1986 г. отваря своя Pop Shop в Манхатън, с което допринася за налагането на търговската стойност на графитите. Работите на Харинг носят в себе си нещо детинско, взето сякаш назаем от образите в известните анимации. Но той се вълнува от най-сериозните проблеми на 80-те - расизма и режима на Апартейд, хомофобията, СПИН, зависимостта от наркотиците, ядрената заплаха. Неговият последен завършен проект е от юни 1989 г. Това е стенописът Tuttomondo ("Целият свят"), заемащ 180 кв.м от фасадата на църквата "Св. Антоний" в Пиза. Харинг рисува и на Берлинската стена.

Все повече част от поп културата

През 2008 г. точно уличен артист - Шепърд Феъри, прави най-впечатляващия и запомнящ се плакат в президенската кампания на Барак Обама "Hope". След това има множество вариации, изображението после е щамповано на чаши и тениски.

И Барт Симпсън става графити творец

Едва ли има нещо по-мейнстрийм от появата в най-дългия и популярен сериал - анимационния "Семейство Симпсън". И през 2012 г. семейството посвещава един цял епизод на уличното изкуство и графитите. В него Барт става автор на графити. Епизодът засяга и сложната тема за границата между изкуство и вандализъм - така Барт получава предложение да прави изложба в галерия, а след това е арестуван, затова че е писал и рисувал по улиците на града.

Вдъхновение за висшата мода

Модата обича да търси вдъхновение в субкултурните тенденции и изкуството на графитите не е изключение. "Луи Вюитон" решава да даде по-масов привкус на своя луксозен бранд, като пуска артистична линия шалове - продуктите в нея са насочени основно към младежкия пазар. Между 2012 и 2014 г. те пускат няколко колекции с шалове, чиито автори са улични артисти и графити творци.

Така това, което стартира на границата на вандалщината, се развива и става важна част от съвременна култура.