Article_top

Кънтри Джо Макдоналд (истинското му име е Джоузеф Алън Макдоналд) е роден на 1 януари 1942 г. Той е соло изпълнител и вокал на американската психеделик рок група “Кънтри Джо енд дъ Фиш”. Популярността на групата му в САЩ и по света започва през 60-те години и достига върха си по време на рокфеста Удсток през 1969 г. Тогава, пред близо половин милион публика, Кънтри Джо излиза на сцената и изпява песента I Feel Like I'm Fixing To Die Rag, която бързо се превръща в символ на протестите срещу войната във Виетнам. Тази песен е известна и като Виетнамската песен. Името ѝ на български се превежда като нещо от сорта на – “Чувствам, че се подготвям да умра (с танц)”. Тя е пародия в стила на черния хумор и разказва за безсмислието на войната и затова как всички ще умрем в нея. Рефренът на песента: “Едно, две, три – за какво воюваме?”, е закачлив, бързо запомнящ се и кара хората по протестите в САЩ често да го припяват.

Кънтри Джо е издал над 30 албума с музика. Написал е стотици песни в различни жанрове, сред които има и филмова музика. Името “Кънтри Джо”, също е шегаджийско. То идва от прякора, с който американците някога наричали съветския диктатор Йосиф Сталин - Кънтри Джо, Народния Джо.

Заварвам Джо в дома му в Бъркли, Калифорния.

Кънтри Джо през 2016 г.

Казва ми, че в момента препрочита за трети път книгата на чешкия писател Ярослав Хашек “Приключенията на добрия войник Швейк”. “Харесва ми отношението на Швейк към войната. Той е моят любим герой”, признава си музикантът, станал един от символите на протестите от 60-те.

- Г-н Макдоналд, кое според вас превърна фестивала в Удсток през 1969 г. от рок концерт в легенда, за която все още се говори не само в моята страна България, но и по целия свят?

Мисля, че това се дължи на мащаба на събитието, който надмина очакванията. Изведнъж дойдоха над половин милион души. Също така от значение е и мащабът на изпълнителите. Рокендролът в тази форма, в която бе представен на фестивала, бе нещо съвсем ново, както и рок групите, излезли на сцената. Те бяха толкова много, свириха три дни. Освен това фестивалът бе превърнат във филм – нещо, което не бе правено до този момент. Издадоха се и плочи. Получи се нещо глобално. Удсток бе направен от младото поколение от онова време. Той беше символ на надеждата.

- Какво бе посланието на Удсток през 1969 г.?

Посланието, което излезе от него, бе – мир, любов и нов начин на живот. Нов стил не само в музиката, но и в модата. И всичко това се случи в разгара на войната във Виетнам, расови бунтове и всякакви проблеми, с които новото поколение се сблъскваше. Затова и рок фестивалът от Удсток от 1969-а се превърна в символ на това как да променим света и да направим нашия живот по-добър.

- Възможно ли е днес да се създаде нещо голямо като Удсток и да ни накара да погледнем по друг начин на нашия живот?

Трудно е да се предскажат подобни събития, защото Удсток бе изненада за всички. Но човек не знае. Възможно е да се случи. Нещата стават спонтанно. А пък и днес има интернет и по-добри комуникации.

- Вие сте били в армията на САЩ, напуснали сте я с отличия. Кое ви накара да станете един от символите на антивоенните протести през 60-те години?

Знаете ли, просто така се случи. Аз отидох в армията, както много млади хора го правят, исках да пътувам, да преживея приключения, да се срещам с различни хора. Символ на антивоенните протести може би станах заради песента, която изпях на Удсток. Тази песен не е срещу войниците, а срещу войните. И това бе нещо ново. Тя не обвиняваше войниците, а системата, политиците, религиозните лидери и т.н.

- Във вашата песен вие задавате въпроса: „За какво воюваме?” За какво все още воюваме днес?

Това е и големият въпрос. За какво все още воюваме? И аз не знам дали има отговор. Всеки войник си задава този въпрос. За какво воюваме?

 

- Гледах ви няколко пъти в документалния филм за Удсток (“Три дни на мир и музика” на режисьора Майкъл Уодли -Woodstock – 3 days of peace & music, 1970 г., б.а.). Камерата ви показва как заставате пред половин милион души и само след първите акорди на песента ви всички станаха на крака и ви аполодираха. Какво си мислехте, докато гледахте признанието на публиката? Притеснявахте ли се от нещо, докато бяхте на сцената?

Аз всъщност не исках да излизам на сцената, но от групата, която трябваше да излезе, имаха нужда от повече време, така че ми сложиха една китара в ръцете и ме избутаха на сцената да запълня времето. Казаха ми: “Прави нещо да накараш публиката да бъде щастлива.” Но това също е и част от моя характер. Чувствам се комфортно на сцена, сред хората. Особено когато публиката започна да взема участие в изпълнението ми и да пляска с ръце, аз се чувствах доста спокоен. Не знам защо, но изпитвам повече притеснение да говоря с един човек, отколкото да съм пред половин милион души.

- Колко се промени Америка от 60-те години до днес?

Всичко е напълно различно днес. Има много повече свобода. Сега хората имат друго отношение към наркотиците. Имат различно отношение по въпроса за равенството между половете, различно мислят и за секса. Не е като в Иран или в Северна Корея. Ние започнахме тези промени през 60-те.

- Добре, но и днес, както преди, Америка отново е във война, средната класа се свива. Защо се случва това?

Икономиката е много сложна за обяснение. Различни страни имат различна история по отношение на труда и икономиката. Нямам отговор на това. Аз бях отгледан с идеите на социализма, но ако погледнем историята от икономическа гледна точка, винаги всичко си е било едно и също. Винаги е имало една по-висока класа, която е наследила пари и власт. Тук в Америка ги наричаме 1%, а другите, които не са като тях – 99%. Аз мисля, че повечето хора искат да живеят като средна класа, но това е най-трудно да се постигне. Не знам. Преди вярвах в един социалистичеки подход към решаването на проблемите на трудовите хора. Сега мисля, че големият проблем е, че хората с власт и онези от по-високата класа нямат представа какъв е животът на трудовите хора. За работещите обикновени хора достъпът до властта е много труден. Но това не е нищо ново. Така е още от съществуването на човешката цивилизация. И все пак, погледнато в един по-цялостен план, нещата са по-добри, отколкото когато е било времето на египетските фараони или царска Русия, където си бил обречен цял живот на крепостничество например.

- Знаете ли, че рокфестивалът в Удсток от 1969-а повлия също на много хора в България и Източна Европа? Вдъхнови ги да се опитат да променят своя живот и да се борят за правата си. Въпреки че живеехме в социалистически свят, в нашия лагер също имаше бедни.

Да, знам това. Ние следяхме промените в Източна Европа, макар и отдалече. Вижте, аз бях възпитан да вярвам, че социализмът е лекарството за всичко. Но знаете ли, не беше проблемът в социалната идея, а в комунизма, който е деспотизъм. Хората се майтапят с хипитата, но те първи заговориха за мир, за любов, за справедливо разпределение на богатството. Това е цел, за която все още мечтаем.

- От документалните филми, кадри и фотоси от Удсток '69 виждаме една усмихваща се Америка. Щастлива Америка. Америка, която вдъхновява света. Обещаваща Америка. Америка без масови престрелки в училищата и т.н. Къде отиде тази Америка?

Знаете ли, историята на Америка се люшка от консерватизъм до радикализъм. В момента ние сме доминирани от оръжията. Много консервативни хора се борят за власт и искат да живеем по стария начин. Борбата между ценностите, морала и добродетелите от 60-те години срещу старите догми продължава и до днес. Тази борба, която ние водехме тогава и мислехме, че ще отнеме 10-20 г., все още продължава и ще отнеме още много време.

- Разкажете нещо за Удсток '69, което не можем да намерим в книгите и филмите.

Един от митовете е, че всички вземахме наркотици през всичките три дни на фестивала. Това не е така. Аз мога да ви уверя, че още на първия ден всичко беше изконсумирано и нищо не остана за следващите дни. Истинско чудо също бе, че всички дошли на събитието бяха щастливи, не така като днес на подобни събирания. Мисля, че всички, които се събрахме там, бяхме изключително щастливи да бъдем заедно, закриляни на едно сигурно място, защото извън Удсток правителството, консервативните нацисти и местните селяни се опитваха да ни провокират, бият и т.н. Ние прекарахме прекрасно времето си там. А пък и беше приключение и ние бяхме млади. Знаете ли, дори имаше доброволци лекари и медицински сестри с линейки, които помагаха и лекуваха безплатно. Изобщо Удсток '69 бе една утопия.

- И може би затова този фестивал още ни кара да мечтаем и да искаме да бъдем млади...

Така е. Без надежда и мечти животът е доста мизерно нещо. Е, и без музика също.

- Вие имате песен, посветена на една от най-големите изпълнителки в рок музиката Джанис Джоплин. Какво не знаем за нея?

Джанис Джоплин

Джанис Джоплин ми беше гадже. Познавах я много добре. Тя беше някак консервативно момиче, но беше също и много талантлива. Когато обаче беше пияна или надрусана, можеше да стане много зла и откачена. Но най-общо казано, тя бе нормално момиче, което се радваше да бъде сред приятели и да твори музика. Много я харесвах. Харесвах също и Джери Гарсия (от групата “Грейтфул Дед”, б.а.). Много готин човек, леко се общуваше с него. Нямаше го този комплекс на големите звезди.

- Толкова години са минали от Удсток, липсва ли ви духът на 60-те?

Да, липсва ми. Но не ми липсва гневът от протестите. Аз мисля, че духът на 60-те е още тук и е жив и здрав, а и още е в мечтите на много хора. Мисля, че има надежда. Но ние преди всичко трябва да постигнем мир на земята. Третата световна война ще е краят. Имаме също глобални проблеми като бедност, затопляне. Трябва да си сътрудничим и единственият начин е да приемем духа на 60-те.

- Защо повечето от консервативните политици в Щатите отказват да приемат тези неща и продължават да тласкат Америка към ръба?

Защото консерваторите са тъпи задници! Аз не знам докога това положение ще продължи, но това, което знам, е, че тъпите задници ги е имало от доста дълго време насам.

- Как протече животът ви след Удсток?

С възходи и падения. Жених се, развеждах се, имам деца. Но оцелях, работейки. Продължих да пиша песни и да живея според своите вярвания. Животът ми беше невероятно пътешествие. Ето, дори днес вие ми се обаждате от хиляди километри да направим това интервю. Невероятно е, наистина.

- От всичките песни, които сте написали, коя е любимата ви мисъл?

Вие го споменахте и аз ще го повторя. Това, което изпях на фестивала в Удсток: “Едно, две, три – за какво воюваме?” Воюваме срещу бедността, за повече равенство и повече справедливост!

Страница 1 2 3

----

Този материал е публикуван в бр. 6 на сп. "Клуб Z" през 2014 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.

 

Кънтри Джо Макдоналд (истинското му име е Джоузеф Алън Макдоналд) е роден на 1 януари 1942 г. Той е соло изпълнител и вокал на американската психеделик рок група “Кънтри Джо енд дъ Фиш”. Популярността на групата му в САЩ и по света започва през 60-те години и достига върха си по време на рокфеста Удсток през 1969 г. Тогава, пред близо половин милион публика, Кънтри Джо излиза на сцената и изпява песента I Feel Like I'm Fixing To Die Rag, която бързо се превръща в символ на протестите срещу войната във Виетнам. Тази песен е известна и като Виетнамската песен. Името ѝ на български се превежда като нещо от сорта на – “Чувствам, че се подготвям да умра (с танц)”. Тя е пародия в стила на черния хумор и разказва за безсмислието на войната и затова как всички ще умрем в нея. Рефренът на песента: “Едно, две, три – за какво воюваме?”, е закачлив, бързо запомнящ се и кара хората по протестите в САЩ често да го припяват.

Кънтри Джо е издал над 30 албума с музика. Написал е стотици песни в различни жанрове, сред които има и филмова музика. Името “Кънтри Джо”, също е шегаджийско. То идва от прякора, с който американците някога наричали съветския диктатор Йосиф Сталин - Кънтри Джо, Народния Джо.

Заварвам Джо в дома му в Бъркли, Калифорния.

Кънтри Джо през 2016 г.

Казва ми, че в момента препрочита за трети път книгата на чешкия писател Ярослав Хашек “Приключенията на добрия войник Швейк”. “Харесва ми отношението на Швейк към войната. Той е моят любим герой”, признава си музикантът, станал един от символите на протестите от 60-те.

- Г-н Макдоналд, кое според вас превърна фестивала в Удсток през 1969 г. от рок концерт в легенда, за която все още се говори не само в моята страна България, но и по целия свят?

Мисля, че това се дължи на мащаба на събитието, който надмина очакванията. Изведнъж дойдоха над половин милион души. Също така от значение е и мащабът на изпълнителите. Рокендролът в тази форма, в която бе представен на фестивала, бе нещо съвсем ново, както и рок групите, излезли на сцената. Те бяха толкова много, свириха три дни. Освен това фестивалът бе превърнат във филм – нещо, което не бе правено до този момент. Издадоха се и плочи. Получи се нещо глобално. Удсток бе направен от младото поколение от онова време. Той беше символ на надеждата.

- Какво бе посланието на Удсток през 1969 г.?

Посланието, което излезе от него, бе – мир, любов и нов начин на живот. Нов стил не само в музиката, но и в модата. И всичко това се случи в разгара на войната във Виетнам, расови бунтове и всякакви проблеми, с които новото поколение се сблъскваше. Затова и рок фестивалът от Удсток от 1969-а се превърна в символ на това как да променим света и да направим нашия живот по-добър.

- Възможно ли е днес да се създаде нещо голямо като Удсток и да ни накара да погледнем по друг начин на нашия живот?

Трудно е да се предскажат подобни събития, защото Удсток бе изненада за всички. Но човек не знае. Възможно е да се случи. Нещата стават спонтанно. А пък и днес има интернет и по-добри комуникации.

- Вие сте били в армията на САЩ, напуснали сте я с отличия. Кое ви накара да станете един от символите на антивоенните протести през 60-те години?

Знаете ли, просто така се случи. Аз отидох в армията, както много млади хора го правят, исках да пътувам, да преживея приключения, да се срещам с различни хора. Символ на антивоенните протести може би станах заради песента, която изпях на Удсток. Тази песен не е срещу войниците, а срещу войните. И това бе нещо ново. Тя не обвиняваше войниците, а системата, политиците, религиозните лидери и т.н.

- Във вашата песен вие задавате въпроса: „За какво воюваме?” За какво все още воюваме днес?

Това е и големият въпрос. За какво все още воюваме? И аз не знам дали има отговор. Всеки войник си задава този въпрос. За какво воюваме?

 

- Гледах ви няколко пъти в документалния филм за Удсток (“Три дни на мир и музика” на режисьора Майкъл Уодли -Woodstock – 3 days of peace & music, 1970 г., б.а.). Камерата ви показва как заставате пред половин милион души и само след първите акорди на песента ви всички станаха на крака и ви аполодираха. Какво си мислехте, докато гледахте признанието на публиката? Притеснявахте ли се от нещо, докато бяхте на сцената?

Аз всъщност не исках да излизам на сцената, но от групата, която трябваше да излезе, имаха нужда от повече време, така че ми сложиха една китара в ръцете и ме избутаха на сцената да запълня времето. Казаха ми: “Прави нещо да накараш публиката да бъде щастлива.” Но това също е и част от моя характер. Чувствам се комфортно на сцена, сред хората. Особено когато публиката започна да взема участие в изпълнението ми и да пляска с ръце, аз се чувствах доста спокоен. Не знам защо, но изпитвам повече притеснение да говоря с един човек, отколкото да съм пред половин милион души.

- Колко се промени Америка от 60-те години до днес?

Всичко е напълно различно днес. Има много повече свобода. Сега хората имат друго отношение към наркотиците. Имат различно отношение по въпроса за равенството между половете, различно мислят и за секса. Не е като в Иран или в Северна Корея. Ние започнахме тези промени през 60-те.

- Добре, но и днес, както преди, Америка отново е във война, средната класа се свива. Защо се случва това?

Икономиката е много сложна за обяснение. Различни страни имат различна история по отношение на труда и икономиката. Нямам отговор на това. Аз бях отгледан с идеите на социализма, но ако погледнем историята от икономическа гледна точка, винаги всичко си е било едно и също. Винаги е имало една по-висока класа, която е наследила пари и власт. Тук в Америка ги наричаме 1%, а другите, които не са като тях – 99%. Аз мисля, че повечето хора искат да живеят като средна класа, но това е най-трудно да се постигне. Не знам. Преди вярвах в един социалистичеки подход към решаването на проблемите на трудовите хора. Сега мисля, че големият проблем е, че хората с власт и онези от по-високата класа нямат представа какъв е животът на трудовите хора. За работещите обикновени хора достъпът до властта е много труден. Но това не е нищо ново. Така е още от съществуването на човешката цивилизация. И все пак, погледнато в един по-цялостен план, нещата са по-добри, отколкото когато е било времето на египетските фараони или царска Русия, където си бил обречен цял живот на крепостничество например.

- Знаете ли, че рокфестивалът в Удсток от 1969-а повлия също на много хора в България и Източна Европа? Вдъхнови ги да се опитат да променят своя живот и да се борят за правата си. Въпреки че живеехме в социалистически свят, в нашия лагер също имаше бедни.

Да, знам това. Ние следяхме промените в Източна Европа, макар и отдалече. Вижте, аз бях възпитан да вярвам, че социализмът е лекарството за всичко. Но знаете ли, не беше проблемът в социалната идея, а в комунизма, който е деспотизъм. Хората се майтапят с хипитата, но те първи заговориха за мир, за любов, за справедливо разпределение на богатството. Това е цел, за която все още мечтаем.

- От документалните филми, кадри и фотоси от Удсток '69 виждаме една усмихваща се Америка. Щастлива Америка. Америка, която вдъхновява света. Обещаваща Америка. Америка без масови престрелки в училищата и т.н. Къде отиде тази Америка?

Знаете ли, историята на Америка се люшка от консерватизъм до радикализъм. В момента ние сме доминирани от оръжията. Много консервативни хора се борят за власт и искат да живеем по стария начин. Борбата между ценностите, морала и добродетелите от 60-те години срещу старите догми продължава и до днес. Тази борба, която ние водехме тогава и мислехме, че ще отнеме 10-20 г., все още продължава и ще отнеме още много време.

- Разкажете нещо за Удсток '69, което не можем да намерим в книгите и филмите.

Един от митовете е, че всички вземахме наркотици през всичките три дни на фестивала. Това не е така. Аз мога да ви уверя, че още на първия ден всичко беше изконсумирано и нищо не остана за следващите дни. Истинско чудо също бе, че всички дошли на събитието бяха щастливи, не така като днес на подобни събирания. Мисля, че всички, които се събрахме там, бяхме изключително щастливи да бъдем заедно, закриляни на едно сигурно място, защото извън Удсток правителството, консервативните нацисти и местните селяни се опитваха да ни провокират, бият и т.н. Ние прекарахме прекрасно времето си там. А пък и беше приключение и ние бяхме млади. Знаете ли, дори имаше доброволци лекари и медицински сестри с линейки, които помагаха и лекуваха безплатно. Изобщо Удсток '69 бе една утопия.

- И може би затова този фестивал още ни кара да мечтаем и да искаме да бъдем млади...

Така е. Без надежда и мечти животът е доста мизерно нещо. Е, и без музика също.

- Вие имате песен, посветена на една от най-големите изпълнителки в рок музиката Джанис Джоплин. Какво не знаем за нея?

Джанис Джоплин

Джанис Джоплин ми беше гадже. Познавах я много добре. Тя беше някак консервативно момиче, но беше също и много талантлива. Когато обаче беше пияна или надрусана, можеше да стане много зла и откачена. Но най-общо казано, тя бе нормално момиче, което се радваше да бъде сред приятели и да твори музика. Много я харесвах. Харесвах също и Джери Гарсия (от групата “Грейтфул Дед”, б.а.). Много готин човек, леко се общуваше с него. Нямаше го този комплекс на големите звезди.

- Толкова години са минали от Удсток, липсва ли ви духът на 60-те?

Да, липсва ми. Но не ми липсва гневът от протестите. Аз мисля, че духът на 60-те е още тук и е жив и здрав, а и още е в мечтите на много хора. Мисля, че има надежда. Но ние преди всичко трябва да постигнем мир на земята. Третата световна война ще е краят. Имаме също глобални проблеми като бедност, затопляне. Трябва да си сътрудничим и единственият начин е да приемем духа на 60-те.

- Защо повечето от консервативните политици в Щатите отказват да приемат тези неща и продължават да тласкат Америка към ръба?

Защото консерваторите са тъпи задници! Аз не знам докога това положение ще продължи, но това, което знам, е, че тъпите задници ги е имало от доста дълго време насам.

- Как протече животът ви след Удсток?

С възходи и падения. Жених се, развеждах се, имам деца. Но оцелях, работейки. Продължих да пиша песни и да живея според своите вярвания. Животът ми беше невероятно пътешествие. Ето, дори днес вие ми се обаждате от хиляди километри да направим това интервю. Невероятно е, наистина.

- От всичките песни, които сте написали, коя е любимата ви мисъл?

Вие го споменахте и аз ще го повторя. Това, което изпях на фестивала в Удсток: “Едно, две, три – за какво воюваме?” Воюваме срещу бедността, за повече равенство и повече справедливост!

Страница 1 2 3

----

Този материал е публикуван в бр. 6 на сп. "Клуб Z" през 2014 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво искате да ви донесе Дядо Коледа?