Article_top

На Лято-2019 такъв му бил късметът – да е политическо лято, сместило се в теснотията между пролетни европейски и есенни местни избори. Активният, а и не дотам активният гражданин, който обаче знае, че тая работа с изборите не е шега работа – от тях в демократична страна зависи начинът му на живот, няма закога да остави гражданските си сетива да си починат. А да си политически активен човек (това е различно от партиец в общия случай) с устойчива ценностна ориентация – лява, дясна, либерална, консервативна или каквато и да е – в последно време си е изпитание не само на родна територия, както личи от изборите, които направиха гражданите в толкова различни страни като Украйна, Великобритания, Италия. Дори в САЩ, които още минават за пример за функционираща политическа система, в която границите между републиканци и демократи не са размити и общо взето се очаква да е лесно да си идеологически (това би трябвало да е синоним на политически) ориентиран. И да знаеш какво да очакваш, ако избереш едните или другите. Е, в последно време и там това е съмнително.

В ерата на „новите политици”, в която светът битува през последните години, идеологията е натикана в ъгъла. В България рефренът „няма ляво, няма дясно” го слушаме натрапчиво от 2001 г. – тръгнал като метод за разправа със „старите политици” – без значение леви ли са или десни, важното е да са „маскари”. Ефектът от това стигна дотам, че вече го няма ни лявото, ни дясното, а що е то либерално и консервативно е пълна мъгла, освен ако употребата на избелелия етикет не носи краткосрочен конкретен политически дивидент в определена ситуация. Справка – „антикомунизмът” на ГЕРБ, който минава за „десен” в родната политическа координатна система, а всъщност е само стръв за избиратели. Или „социализмът” на БСП, който е предимно средство за задържане в орбита на носталгично настроени към миналото хора, срещу които е насочен „антикомунизмът” на първите споменати.

Размиване на границите

Проблемът с процеса на размиване на политическите граници е, че когато и откакто това се случва, настъпва популизмът. Той има хиляди лица и може да се преоблече както си поиска – според актуалната социална мода. Може да се дегизира – и най-често баш това прави – на национализъм. Може да влезе в костюма на поборник за социални права, но още по-удобно се чувства в дрехите на борец срещу нечии конкретни права. Добре му е и като се представя за „защитник” срещу заплахи – реални или въображаеми, зависи колко добре му работи пропагандната машина.

Популизмът във всичките си разновидности не разчита приоритетно на политически активните, на идеологически ориентираните хора. Разчита на разколебаването им. И на провокация на емоциите (не на мисълта) на всички останали. Експлоатира страховете и надеждите им. Недоволството им. Стереотипите им, обикновено култивирани исторически и културно, или пък пропагандно.

Идеята, която се предполага да е в основата на политиката въобще – да се отстоява посока на развитие, на която би трябвало да са функция конкретни всекидневни политически действия, отстъпи на идеята да се адресират и задоволяват всекидневни масови обществени настроения, кампанийно, без дългосрочна перспектива и търсене на устойчиви решения. И с една цел – печелене на избори. Толкова. „Утре“-то отсъства.

В тази среда т.нар. традиционни партии и политици, които са традиционни с това, че носят със себе си идеология и базова ценностна ориентация най-малкото за това чии обществени интереси представляват, започнаха да губят битката. Вместо да се съсредоточат в незагубване и на войната, сякаш предпочитат да играят по новите правила. В резултат политически активният човек – ляв, десен или като какъвто и да се определя, комуто и да (е) симпатизира(л), няма друг избор, освен да страда от тежка форма на перманентен когнитивен дисонанс.

Адски трудно е да си ляв в България

Лявото в прочита му в Европа след краха на комунизма и тоталитарните му режими се очаква да е онова, което защитава слабите, бедните, бори се за правата на малцинствата, за тези на работещия човек, за социална справедливост.

То се предполага да е интернационално, затова партиите от това семейство си имат и организация с това име – Интернационал. За него границите не са ключови, ключов е социалният статус на масовия човек и мястото на държавата в осигуряването на неговото добруване. На теория.

В България да е изразител на това ляво претенции има БСП.

В устава на партията например пише:

„Българската социалистическа партия е лява народна партия и като такава носи отговорността за надеждата и борбата за справедливост. Тази отговорност означава да осигуряваме надеждна защита на хората на труда, на бедните и изоставените, на работниците и служителите, да работим за формирането на широка средна класа и за напредъка на всички.”

„Българската социалистическа партия е патриотична партия...”, но и „БСП е чужда на шовинизма и на всички форми на национално високомерие и ксенофобия”.

Българската социалистическа партия е масова партия, която обединява единомишленици – социалисти от всички социални слоеве, независимо от социално, образователно и имуществено положение, пол, етнос и вяра.

„...Съвременната глобализация прави невъзможно решаването на ключови проблеми на хората и обществата само на национално равнище. Глобалните предизвикателства изискват глобална солидарност, един нов интернационализъм.”

БСП на Корнелия Нинова обаче методично се отървава от описания идеологически профил и това лъсна със страшна сила на евровота.

Голямата лява партия БСП се кара с европейското си семейство. Заложи на риторика, която е много по-близо до онова, което сега влиза в категорията крайна десница. А крайна десница напоследък е синоним на един от видовете популизъм. БСП дори започна да преповтаря посланията на политици, на които се предполага да е върл политически враг – десните и консервативните по етикет партии, управляващи в Унгария и Полша, например.

Лява ли е Корнелия Нинова? Не звучи така...

Когато си малко от малко политически грамотен, без значение на кой спектър симпатизираш, знаеш, че ляв политик, който превръща в кауза неща като запазване на „християнските ценности” и идентичност, няма как да е ляв. Въобще социалист да говори за религиозни ценности си е доста подозрително.

Левият политически човек не мрази различните и незащитените (от държавата). Помага им. БСП в момента мрази мигрантите и се бори срещу тях. Не харесва особено интернационална Европа, предпочита твърдото националистическо говорене. Демонизира някакви „джендъри” в пълен синхрон с тези, които при нормални обстоятелства би наричала „фашисти”.

Левият човек например би защитавал „Плана Макрон”, който е по-скоро в интерес на работниците и в ущърб на работодателите им. Тук е обратното.

БСП предпочете да се върне към миналото и носталгията по комунизма, харесва Русия на Путин, който между другото също не е ляв. Той е авторитарен. Подобно на „десния” Орбан.

Между другото – вероятно никога няма да проумея защо някой суфлира на Путин и Орбан, но твърди, че е против методите на управление на Бойко Борисов. Последният (засега) дори е по-приемлив и смилаем от първите двама..., ако си най-обикновен демократ по душа – без значение ляв или десен, когато става дума за социални права и икономическа политика.

Примерите защо БСП се държи като всичко друго, освен като нормална европейска лява партия, са толкова много, че трудно се обобщават. На терена обаче нещо, което отговаря на традиционното определение „лява партия”, не се вижда. Левият избирател има проблем. Псевдолевият популист – представителство.

Още по-трудно е да си десен и демократ

„Дясното” пространство бе превзето методично, бавно, целенасочено чрез най-различни методи на асимилация. От ГЕРБ. Партията на Бойко Борисов се намести там, защото когато се създаваше преди повече от десетилетие – нямаше къде другаде. Политическата супа, която самообявилата за либерална партия НДСВ остави след себе си, след като разби и отслаби т.нар. традиционна десница с нейното собствено съучастие, се разля в свободните пространства. Всъщност ГЕРБ не насели обратно дясното, а го срита от голямата сцена. Запазвайки само табелата, защото понякога и тя върши работа.

Между другото в устава на ГЕРБ никъде не пише каква идеология изповядва партията. Нищо че по дефиниция баш това се очаква да е първата характеристика на „нещо“, което нарича себе си „политическа партия”. Не пише и към кое политическо семейство принадлежи ГЕРБ – при БСП това поне на хартия е ясно – пише го изрично. И много от хората в Столетницата и около нея все още вярват в това, колкото и посоката на ръководството да е различна.

ГЕРБ по устав е организация, която отстоява:

„Граждански свободи; Европеизация; Равни възможности; Благоденствие.”

Целите пък са:

„Утвърждаване на демократични свободи и социална отговорност; Интегриране на България в европейските и евроатлантическите структури (България е част от ЕС и НАТО преди появата на ГЕРБ – б.р.); Утвърждаване на духовните, моралните и културните ценности на българина; (...) Подпомагане на институционалното укрепване на държавните органи; (...) Издигане ролята на гражданското общество в управлението на държавата.“

 

ГЕРБ минава за дясна, защото се води политически противник на лявото, описано по-горе. И защото ѝ харесва да е част от Европейската народна партия – вероятно по силата на това, че просто е най-голямата.

Държи ли се като такава обаче?

Десните партии искат конкуренция. И защитават инициативните. Поддържат ниски данъци и ги събират, за да обезпечават ролята на държавата само там, където трябва да я има. И да я вадят оттам, където не ѝ е мястото, например в икономиката.

ГЕРБ за сметка на това издигна в култ производството на парични излишъци в държавата, за да ги „раздава” политически целесъобразно. Дребният и средният бизнес и конкуренцията са вечно заподозрени я от НАП, я от някоя друга „независима” държавна структура за сметка на големите изпълнители на обществени поръчки, които – ако сгафят, може и да бъдат посмъмрени (често лично от премиера на републиката), за да се тушира евентуална обществена реакция, но после практиките да си продължат постарому. Ако на някого му липсват конкретни примери – да си припомни историите в строителния бранш и обществените поръчки покрай магистрали, саниране, усвояване на най-различни еврофондове... Показателни са.

Десните партии правят политика, в която правилата се спазват от всички участници на пазара. Псевдодесните партии твърдят, че правят това, докато фаворизират монополи, например в горивата, като допускат някой да си развява коня на „енергийната борса” и после вдигат рамене и викат: „Ми пазар, какво да се прави.”

ГЕРБ е най-голямата дясна партия в България. По подразбиране, а не по устав...

Десните партии и лидери не казват „аз дадох пари за това” или „аз вдигнах заплатите” и въобще раздадох едни пари. Защото тези пари не са на партиите, били те управляващи, нито на правителствата. Те са публичен ресурс и не се раздават. Инвестират се с очакване за възвръщаемост в полза на тези, от които са събрани. В нашия случай тръбиш, че си десен, ако извадиш от джоба на данъкоплатеца Х лева и му върнеш процент от тях под формата на (еднократно) подаяние. До следващия път.

Твърдиш, че си за евроатлатическа интеграция, но строиш газови тръби и атомни централи със съмнителен икономически мотив, но пък подпомагащи интереси, които противоречат на интереса на евроатлантическия свят, към който (формално) принадлежиш.

Онези нормалните традиционни десни не са конформисти. Следва, че не са популисти. Не ревизират решенията си, ако от това им се руши рейтингът. Могат да бъдат консервативни, ама не щото е модерно, а защото вярват в разни неща. Не може днес да са „за” Истанбулската конвенция, а утре тя да противоречи на морала, та даже и на Конституцията. Щото пропагандата така е решила, а онези, дето се наричат „патриоти”, са достатъчно кресливи.

Има нещо обаче, което драматично отличава демократичния човек, особено десния, от останалите. Уважението към разделението на властите и отношението към върховенството на закона. Последното е така задушено и вече трайно увредено от популистите от всички страни, че няма шанс скоро отново да се осъзнае като ценност.

Едни и същи шамари

Извънпарламентарната демократична общност (към момента се самоназовава „Демократична България”) постоянно получава едни и същи шамари – и от така нареченото ляво, и от така нареченото дясно, наричана е с едни и същи имена от двете страни на актуалната политическа среда, че даже и от либералния център в лицето на ДПС. Либерален център, който по дефиниция, послания и формални белези е едно от малкото неща, които отговарят на етикета си. Не и като практики, уви. Либералният вектор (по Доган – б.р.) е нещото, което не се поддава на описаните видове популизъм. Играе го несимпатично за масите, каквото така и така е – но по причини, нямащи нищо, ама нищо общо с идеология.

Та това „дясно” е атакувано, защото е либерално, демек недостатъчно „консервативно” и „джендърът” не му е плашило, за разлика от системно овладяваната правосъдна система. Която влияе пагубно не просто на усещането за справедливост, без което нито едно общество не може да просперира. Липсата на защита чрез върховенството на закона удря най-вече по икономиката. Оттам – по хората. И джоба им.

Водачите на извънпарламентарната десница ядат едни и същи шамари всеки път...

Същото това политическо и идеологическо пространство яде бой и защото е обяснено от опонентите си и като „антихристиянско”, доколкото не гравитира около политическата категория „православие”, наложена не от традицията на православието в Гърция, а от изкривения му образ, идващ откъм Москва. Това дясно обаче и само си е виновно. Твърде често. То вече не се афишира като такова, защото в него има фракции, родени във времето, когато вече „няма дясно и ляво”. Защото прие, че не е популярно да си с ясен идеологически етикет. И малкото дивиденти, които дори и днес етикетът носи – като „антикомунизъм” например, вече бяха приватизирани от други.

Незнайно защо онези, за които идеологията е все още ценност, не реагират докрай адекватно, за да защитят собствената си, вече обща физиономия.

В резултат – псевдодесни управляват, другите, по-автентичните, са малки и ядат бой. От всички посоки. Защото вече е по-важно да си популярен, а не последователен. А някои просто отидоха и се предадоха. За СДС иде реч.

А що е то „патриот”?

И да си политически представен патриот е задача с повишена трудност в България. Едните „патриоти” викат, че от Русия по-голяма няма.

Какво правим, когато интересът на Путин е диаметрално противоположен на този на европейска и натовска България? Както е в момента (и винаги е било...).

Между другото националистическите формации по дефиниция са квазиидеологически - трудно влизат в определения "ляво" и "дясно". На тях трудно можем да се разсърдим, че са против мигрантите или федерална Европа за сметка на Европа на нациите. В България обаче се говори за социални придобивки, бой по манерката на бизнеса, високи пенсии, не на приватизацията, та даже и национализация – защо не... Комунизъм в действие. По-лошо – неонационалсоциализъм.

Тези тримата не са вече заедно.

Някои "патриоти" заявяват себе си като консервативни... Изпадат в ужас от демографската криза, защото утре България ще се затрие. Докато рутят Истанбулската конвенция и стратегията за защита на детето, щото, видите ли, застрашават традиционното българско семейство и християнските устои, нямат нищо против да запишат в една друга стратегия, че определена обществена група – в случая малцинствена – може да се сдобие с правото, даже направо трябва да ѝ се препоръча и наложи да не прави деца. Ако трябва и с държавно обезпечен аборт. Какво точно е християнско в „държавния” аборт за едни, а за други – да им внушаваме да правят деца, щото браним семейството и ражданията, не е точно и съвсем ясно. Всъщност – ясно е – по целесъобразност. За чиста нация не става дума само защото би било твърде скандално толкова малко години след края на нацизма. За „нашите”, християнските ценности важат, за всички останали – не.

Едно патриотично да му стане на човек...

На този фон има една група, определяща се като националистическа, която стои далеч от Путин, скептична е към обединена Европа, не прекалява с нищо, освен с риториката спрямо малцинствата. Но е толкова малка и така обича да задълбава в дребнотемия и да отсъства от „големия” разговор, че го играе по-скоро whistle blower, или „полезния идиот”, отколкото нещо по-съществено. Без опасност това да се промени.

За политически експерименти като партия „Воля” няма нужда са си говорим. Това си беше просто фалшива политическа патица.

Фалшива политическа патица...

Поредицата „няма ляво, няма дясно”, пълзящата интернационална практика в политиката да се пробват хора от шоубизнеса и тенденцията популизмът да е новата идеология ще родят в България нещо, наричащо се партия, което още с проектоимето си отрича... държавата. „Няма такава държава” е обявеният „проект” (както стана модерно да се наричат нови образувания) на Слави Трифонов и екипа му. 

Политически проект на шоумена се очаква отдавна, та едва ли има изненадани от развоя на събитията. Дали ходът не позакъсня, както вече подозират анализатори, предстои да видим. Аргументи в тази посока не липсват. Реализация на „желанията на хората от проведения референдум“ през... 2016 г. е основното обещание на „Няма такава държава“. Да, през 2016 г. екипът на Слави организира допитване до народа, което обаче се оказа неуспешно на ръба - не достигна малко избирателна активност, която да направи резултатите заължителни, въпреки че до урните отидоха близо 3,5 млн. души.

Мнозинството от тях поиска мажоритарна избирателна система, 1 лев субсидия за партиите, електронно гласуване, задължителен вот... Последното е факт отдавна по закон (Конституционният съд отмени санкциите за неучастие в избори за гражданите - б.р.), електронно гласуване също е записано в Изборния кодекс, но не е въведено (и вероятно няма да бъде - б.р.), а 1 лев субсидия също вече се случи, макар и години след допитването. Остава смяната на избирателната система. Плюс намерения, ако „Няма такава държава“ се появи в следващ парламент, да се иска още пряк избор на главен прокурор, на полицейски шефове и прочие по същество стари идеи, които се опаковат като нови.

Всички заявени до момента цели и обещания обаче засягат смяна на нищо повече или по-малко от технологията на излъчване на политическо представителство. Технологията, не съдържанието. Да смяташ, че начинът на избор на депутати, например, ще промени драматично начина на правене на политика в страната, е все едно да вярваш, че ако всички карат автомобили с автоматична скоростна кутия, а не с ръчна - ситуацията по пътищата ще се промени. Ами... няма. Опит с пряк избор на 31 депутати вече правихме (БСП го пробва, по идея на Георги Първанов - б.р.) Той показа около 0% склонност на народонаселението да се гласува мажоритарно, а не партийно, въпреки че „мажоритарни избори“ звучи доста купешки. Самият Слави се пробва тогава с независим мажоритарен кандидат за депутат във Варна. Резултатът беше провал на номинацията. 

Дали „Няма такава държава“ ще се сдобие с някакъв наистина идеологически образ, извън „това иска народът“ - предстои да разберем. Политическата логика налага еднозначен отговор, но пък току-виж ни изненадали. Със сигурност обаче е подозрително, когато се говори от името на народа на ангро. 

Засега първото и единствено напълно сигурно е, че партията на Слави Трифонов няма да може да участва като такава в местните избори на 27 октомври. Причината - обявеното ѝ учредително събрание е на 5 октомври, когато би трябвало да е изтекъл срокът за регистрация в ЦИК за вота, а тепърва след това ще предстои вписването на партията в Софийския градски съд. Въпрос на срокове и технология, което, разбира се, все още не значи, че Слави и компания няма да пробват участие по друг начин - я с инициативни комитети по места, я с подкрепа за кандидати... Остава въпросът защо точно сега се появява партия. 

 

Зимата е твърде дълга

На този общ фон, завещан след евроизборите, политическото лято ще продължи с активната кампания за местните избори. Отсега е ясно какво няма да присъства в тази кампания извън общополитическите прения и регионалните ритания по кокалчетата заради оня булевард, онази чешма и водния цикъл на еди-кое си село.

Няма да присъства разговорът „що е то местна власт” и защо тя е важна. Принципният разговор, за който никога няма време, ще е големият отсъстващ. Вече е. Защото кметствата са просто придатък на държавната. В частта от света, към която уж принадлежим, ситуацията е тъкмо обратната. Местната власт дори на места е по-важна от националната. И най-важното – в много отношения е независима от централната.

Що е то местна власт е въпрос на политическа идеология – и последователни стъпки с дълъг хоризонт. Да се хванем ли на бас, че темите за децентрализацията, която в България за 30 години не се случи и на 10%, за стимули за общините да работят за себе си и да се издържат, вместо да чакат подаяния от държавата – все едно дали през бюджета или през преразпределение на излишъци, за регулация при местните данъци и такси и прочие ключови неща за развитие на регионите няма да бъдат повдигнати?

Локалният популизъм ще процъфтява както винаги. Местните продавачи на влияние ще си свършат работата и това ще лъсне в новите общински съвети, както е и в настоящите. Националната концепция ще отсъства – както винаги. Е, това е положението. А политическите активните хора ще стават все по-малко. За сметка на другите.

Честито политическо лято. Политическата есен една ли ще е по-обнадеждаваща. Просто сме в твърде дълга политическа зима.

----

Този материал е публикуван в последния брой на сп. "Клуб Z", август 2019 г. Още текстове от същата авторка можете да прочетете тук.

 

На Лято-2019 такъв му бил късметът – да е политическо лято, сместило се в теснотията между пролетни европейски и есенни местни избори. Активният, а и не дотам активният гражданин, който обаче знае, че тая работа с изборите не е шега работа – от тях в демократична страна зависи начинът му на живот, няма закога да остави гражданските си сетива да си починат. А да си политически активен човек (това е различно от партиец в общия случай) с устойчива ценностна ориентация – лява, дясна, либерална, консервативна или каквато и да е – в последно време си е изпитание не само на родна територия, както личи от изборите, които направиха гражданите в толкова различни страни като Украйна, Великобритания, Италия. Дори в САЩ, които още минават за пример за функционираща политическа система, в която границите между републиканци и демократи не са размити и общо взето се очаква да е лесно да си идеологически (това би трябвало да е синоним на политически) ориентиран. И да знаеш какво да очакваш, ако избереш едните или другите. Е, в последно време и там това е съмнително.

В ерата на „новите политици”, в която светът битува през последните години, идеологията е натикана в ъгъла. В България рефренът „няма ляво, няма дясно” го слушаме натрапчиво от 2001 г. – тръгнал като метод за разправа със „старите политици” – без значение леви ли са или десни, важното е да са „маскари”. Ефектът от това стигна дотам, че вече го няма ни лявото, ни дясното, а що е то либерално и консервативно е пълна мъгла, освен ако употребата на избелелия етикет не носи краткосрочен конкретен политически дивидент в определена ситуация. Справка – „антикомунизмът” на ГЕРБ, който минава за „десен” в родната политическа координатна система, а всъщност е само стръв за избиратели. Или „социализмът” на БСП, който е предимно средство за задържане в орбита на носталгично настроени към миналото хора, срещу които е насочен „антикомунизмът” на първите споменати.

Размиване на границите

Проблемът с процеса на размиване на политическите граници е, че когато и откакто това се случва, настъпва популизмът. Той има хиляди лица и може да се преоблече както си поиска – според актуалната социална мода. Може да се дегизира – и най-често баш това прави – на национализъм. Може да влезе в костюма на поборник за социални права, но още по-удобно се чувства в дрехите на борец срещу нечии конкретни права. Добре му е и като се представя за „защитник” срещу заплахи – реални или въображаеми, зависи колко добре му работи пропагандната машина.

Популизмът във всичките си разновидности не разчита приоритетно на политически активните, на идеологически ориентираните хора. Разчита на разколебаването им. И на провокация на емоциите (не на мисълта) на всички останали. Експлоатира страховете и надеждите им. Недоволството им. Стереотипите им, обикновено култивирани исторически и културно, или пък пропагандно.

Идеята, която се предполага да е в основата на политиката въобще – да се отстоява посока на развитие, на която би трябвало да са функция конкретни всекидневни политически действия, отстъпи на идеята да се адресират и задоволяват всекидневни масови обществени настроения, кампанийно, без дългосрочна перспектива и търсене на устойчиви решения. И с една цел – печелене на избори. Толкова. „Утре“-то отсъства.

В тази среда т.нар. традиционни партии и политици, които са традиционни с това, че носят със себе си идеология и базова ценностна ориентация най-малкото за това чии обществени интереси представляват, започнаха да губят битката. Вместо да се съсредоточат в незагубване и на войната, сякаш предпочитат да играят по новите правила. В резултат политически активният човек – ляв, десен или като какъвто и да се определя, комуто и да (е) симпатизира(л), няма друг избор, освен да страда от тежка форма на перманентен когнитивен дисонанс.

Адски трудно е да си ляв в България

Лявото в прочита му в Европа след краха на комунизма и тоталитарните му режими се очаква да е онова, което защитава слабите, бедните, бори се за правата на малцинствата, за тези на работещия човек, за социална справедливост.

То се предполага да е интернационално, затова партиите от това семейство си имат и организация с това име – Интернационал. За него границите не са ключови, ключов е социалният статус на масовия човек и мястото на държавата в осигуряването на неговото добруване. На теория.

В България да е изразител на това ляво претенции има БСП.

В устава на партията например пише:

„Българската социалистическа партия е лява народна партия и като такава носи отговорността за надеждата и борбата за справедливост. Тази отговорност означава да осигуряваме надеждна защита на хората на труда, на бедните и изоставените, на работниците и служителите, да работим за формирането на широка средна класа и за напредъка на всички.”

„Българската социалистическа партия е патриотична партия...”, но и „БСП е чужда на шовинизма и на всички форми на национално високомерие и ксенофобия”.

Българската социалистическа партия е масова партия, която обединява единомишленици – социалисти от всички социални слоеве, независимо от социално, образователно и имуществено положение, пол, етнос и вяра.

„...Съвременната глобализация прави невъзможно решаването на ключови проблеми на хората и обществата само на национално равнище. Глобалните предизвикателства изискват глобална солидарност, един нов интернационализъм.”

БСП на Корнелия Нинова обаче методично се отървава от описания идеологически профил и това лъсна със страшна сила на евровота.

Голямата лява партия БСП се кара с европейското си семейство. Заложи на риторика, която е много по-близо до онова, което сега влиза в категорията крайна десница. А крайна десница напоследък е синоним на един от видовете популизъм. БСП дори започна да преповтаря посланията на политици, на които се предполага да е върл политически враг – десните и консервативните по етикет партии, управляващи в Унгария и Полша, например.

Лява ли е Корнелия Нинова? Не звучи така...

Когато си малко от малко политически грамотен, без значение на кой спектър симпатизираш, знаеш, че ляв политик, който превръща в кауза неща като запазване на „християнските ценности” и идентичност, няма как да е ляв. Въобще социалист да говори за религиозни ценности си е доста подозрително.

Левият политически човек не мрази различните и незащитените (от държавата). Помага им. БСП в момента мрази мигрантите и се бори срещу тях. Не харесва особено интернационална Европа, предпочита твърдото националистическо говорене. Демонизира някакви „джендъри” в пълен синхрон с тези, които при нормални обстоятелства би наричала „фашисти”.

Левият човек например би защитавал „Плана Макрон”, който е по-скоро в интерес на работниците и в ущърб на работодателите им. Тук е обратното.

БСП предпочете да се върне към миналото и носталгията по комунизма, харесва Русия на Путин, който между другото също не е ляв. Той е авторитарен. Подобно на „десния” Орбан.

Между другото – вероятно никога няма да проумея защо някой суфлира на Путин и Орбан, но твърди, че е против методите на управление на Бойко Борисов. Последният (засега) дори е по-приемлив и смилаем от първите двама..., ако си най-обикновен демократ по душа – без значение ляв или десен, когато става дума за социални права и икономическа политика.

Примерите защо БСП се държи като всичко друго, освен като нормална европейска лява партия, са толкова много, че трудно се обобщават. На терена обаче нещо, което отговаря на традиционното определение „лява партия”, не се вижда. Левият избирател има проблем. Псевдолевият популист – представителство.

Още по-трудно е да си десен и демократ

„Дясното” пространство бе превзето методично, бавно, целенасочено чрез най-различни методи на асимилация. От ГЕРБ. Партията на Бойко Борисов се намести там, защото когато се създаваше преди повече от десетилетие – нямаше къде другаде. Политическата супа, която самообявилата за либерална партия НДСВ остави след себе си, след като разби и отслаби т.нар. традиционна десница с нейното собствено съучастие, се разля в свободните пространства. Всъщност ГЕРБ не насели обратно дясното, а го срита от голямата сцена. Запазвайки само табелата, защото понякога и тя върши работа.

Между другото в устава на ГЕРБ никъде не пише каква идеология изповядва партията. Нищо че по дефиниция баш това се очаква да е първата характеристика на „нещо“, което нарича себе си „политическа партия”. Не пише и към кое политическо семейство принадлежи ГЕРБ – при БСП това поне на хартия е ясно – пише го изрично. И много от хората в Столетницата и около нея все още вярват в това, колкото и посоката на ръководството да е различна.

ГЕРБ по устав е организация, която отстоява:

„Граждански свободи; Европеизация; Равни възможности; Благоденствие.”

Целите пък са:

„Утвърждаване на демократични свободи и социална отговорност; Интегриране на България в европейските и евроатлантическите структури (България е част от ЕС и НАТО преди появата на ГЕРБ – б.р.); Утвърждаване на духовните, моралните и културните ценности на българина; (...) Подпомагане на институционалното укрепване на държавните органи; (...) Издигане ролята на гражданското общество в управлението на държавата.“

 

ГЕРБ минава за дясна, защото се води политически противник на лявото, описано по-горе. И защото ѝ харесва да е част от Европейската народна партия – вероятно по силата на това, че просто е най-голямата.

Държи ли се като такава обаче?

Десните партии искат конкуренция. И защитават инициативните. Поддържат ниски данъци и ги събират, за да обезпечават ролята на държавата само там, където трябва да я има. И да я вадят оттам, където не ѝ е мястото, например в икономиката.

ГЕРБ за сметка на това издигна в култ производството на парични излишъци в държавата, за да ги „раздава” политически целесъобразно. Дребният и средният бизнес и конкуренцията са вечно заподозрени я от НАП, я от някоя друга „независима” държавна структура за сметка на големите изпълнители на обществени поръчки, които – ако сгафят, може и да бъдат посмъмрени (често лично от премиера на републиката), за да се тушира евентуална обществена реакция, но после практиките да си продължат постарому. Ако на някого му липсват конкретни примери – да си припомни историите в строителния бранш и обществените поръчки покрай магистрали, саниране, усвояване на най-различни еврофондове... Показателни са.

Десните партии правят политика, в която правилата се спазват от всички участници на пазара. Псевдодесните партии твърдят, че правят това, докато фаворизират монополи, например в горивата, като допускат някой да си развява коня на „енергийната борса” и после вдигат рамене и викат: „Ми пазар, какво да се прави.”

ГЕРБ е най-голямата дясна партия в България. По подразбиране, а не по устав...

Десните партии и лидери не казват „аз дадох пари за това” или „аз вдигнах заплатите” и въобще раздадох едни пари. Защото тези пари не са на партиите, били те управляващи, нито на правителствата. Те са публичен ресурс и не се раздават. Инвестират се с очакване за възвръщаемост в полза на тези, от които са събрани. В нашия случай тръбиш, че си десен, ако извадиш от джоба на данъкоплатеца Х лева и му върнеш процент от тях под формата на (еднократно) подаяние. До следващия път.

Твърдиш, че си за евроатлатическа интеграция, но строиш газови тръби и атомни централи със съмнителен икономически мотив, но пък подпомагащи интереси, които противоречат на интереса на евроатлантическия свят, към който (формално) принадлежиш.

Онези нормалните традиционни десни не са конформисти. Следва, че не са популисти. Не ревизират решенията си, ако от това им се руши рейтингът. Могат да бъдат консервативни, ама не щото е модерно, а защото вярват в разни неща. Не може днес да са „за” Истанбулската конвенция, а утре тя да противоречи на морала, та даже и на Конституцията. Щото пропагандата така е решила, а онези, дето се наричат „патриоти”, са достатъчно кресливи.

Има нещо обаче, което драматично отличава демократичния човек, особено десния, от останалите. Уважението към разделението на властите и отношението към върховенството на закона. Последното е така задушено и вече трайно увредено от популистите от всички страни, че няма шанс скоро отново да се осъзнае като ценност.

Едни и същи шамари

Извънпарламентарната демократична общност (към момента се самоназовава „Демократична България”) постоянно получава едни и същи шамари – и от така нареченото ляво, и от така нареченото дясно, наричана е с едни и същи имена от двете страни на актуалната политическа среда, че даже и от либералния център в лицето на ДПС. Либерален център, който по дефиниция, послания и формални белези е едно от малкото неща, които отговарят на етикета си. Не и като практики, уви. Либералният вектор (по Доган – б.р.) е нещото, което не се поддава на описаните видове популизъм. Играе го несимпатично за масите, каквото така и така е – но по причини, нямащи нищо, ама нищо общо с идеология.

Та това „дясно” е атакувано, защото е либерално, демек недостатъчно „консервативно” и „джендърът” не му е плашило, за разлика от системно овладяваната правосъдна система. Която влияе пагубно не просто на усещането за справедливост, без което нито едно общество не може да просперира. Липсата на защита чрез върховенството на закона удря най-вече по икономиката. Оттам – по хората. И джоба им.

Водачите на извънпарламентарната десница ядат едни и същи шамари всеки път...

Същото това политическо и идеологическо пространство яде бой и защото е обяснено от опонентите си и като „антихристиянско”, доколкото не гравитира около политическата категория „православие”, наложена не от традицията на православието в Гърция, а от изкривения му образ, идващ откъм Москва. Това дясно обаче и само си е виновно. Твърде често. То вече не се афишира като такова, защото в него има фракции, родени във времето, когато вече „няма дясно и ляво”. Защото прие, че не е популярно да си с ясен идеологически етикет. И малкото дивиденти, които дори и днес етикетът носи – като „антикомунизъм” например, вече бяха приватизирани от други.

Незнайно защо онези, за които идеологията е все още ценност, не реагират докрай адекватно, за да защитят собствената си, вече обща физиономия.

В резултат – псевдодесни управляват, другите, по-автентичните, са малки и ядат бой. От всички посоки. Защото вече е по-важно да си популярен, а не последователен. А някои просто отидоха и се предадоха. За СДС иде реч.

А що е то „патриот”?

И да си политически представен патриот е задача с повишена трудност в България. Едните „патриоти” викат, че от Русия по-голяма няма.

Какво правим, когато интересът на Путин е диаметрално противоположен на този на европейска и натовска България? Както е в момента (и винаги е било...).

Между другото националистическите формации по дефиниция са квазиидеологически - трудно влизат в определения "ляво" и "дясно". На тях трудно можем да се разсърдим, че са против мигрантите или федерална Европа за сметка на Европа на нациите. В България обаче се говори за социални придобивки, бой по манерката на бизнеса, високи пенсии, не на приватизацията, та даже и национализация – защо не... Комунизъм в действие. По-лошо – неонационалсоциализъм.

Тези тримата не са вече заедно.

Някои "патриоти" заявяват себе си като консервативни... Изпадат в ужас от демографската криза, защото утре България ще се затрие. Докато рутят Истанбулската конвенция и стратегията за защита на детето, щото, видите ли, застрашават традиционното българско семейство и християнските устои, нямат нищо против да запишат в една друга стратегия, че определена обществена група – в случая малцинствена – може да се сдобие с правото, даже направо трябва да ѝ се препоръча и наложи да не прави деца. Ако трябва и с държавно обезпечен аборт. Какво точно е християнско в „държавния” аборт за едни, а за други – да им внушаваме да правят деца, щото браним семейството и ражданията, не е точно и съвсем ясно. Всъщност – ясно е – по целесъобразност. За чиста нация не става дума само защото би било твърде скандално толкова малко години след края на нацизма. За „нашите”, християнските ценности важат, за всички останали – не.

Едно патриотично да му стане на човек...

На този фон има една група, определяща се като националистическа, която стои далеч от Путин, скептична е към обединена Европа, не прекалява с нищо, освен с риториката спрямо малцинствата. Но е толкова малка и така обича да задълбава в дребнотемия и да отсъства от „големия” разговор, че го играе по-скоро whistle blower, или „полезния идиот”, отколкото нещо по-съществено. Без опасност това да се промени.

За политически експерименти като партия „Воля” няма нужда са си говорим. Това си беше просто фалшива политическа патица.

Фалшива политическа патица...

Поредицата „няма ляво, няма дясно”, пълзящата интернационална практика в политиката да се пробват хора от шоубизнеса и тенденцията популизмът да е новата идеология ще родят в България нещо, наричащо се партия, което още с проектоимето си отрича... държавата. „Няма такава държава” е обявеният „проект” (както стана модерно да се наричат нови образувания) на Слави Трифонов и екипа му. 

Политически проект на шоумена се очаква отдавна, та едва ли има изненадани от развоя на събитията. Дали ходът не позакъсня, както вече подозират анализатори, предстои да видим. Аргументи в тази посока не липсват. Реализация на „желанията на хората от проведения референдум“ през... 2016 г. е основното обещание на „Няма такава държава“. Да, през 2016 г. екипът на Слави организира допитване до народа, което обаче се оказа неуспешно на ръба - не достигна малко избирателна активност, която да направи резултатите заължителни, въпреки че до урните отидоха близо 3,5 млн. души.

Мнозинството от тях поиска мажоритарна избирателна система, 1 лев субсидия за партиите, електронно гласуване, задължителен вот... Последното е факт отдавна по закон (Конституционният съд отмени санкциите за неучастие в избори за гражданите - б.р.), електронно гласуване също е записано в Изборния кодекс, но не е въведено (и вероятно няма да бъде - б.р.), а 1 лев субсидия също вече се случи, макар и години след допитването. Остава смяната на избирателната система. Плюс намерения, ако „Няма такава държава“ се появи в следващ парламент, да се иска още пряк избор на главен прокурор, на полицейски шефове и прочие по същество стари идеи, които се опаковат като нови.

Всички заявени до момента цели и обещания обаче засягат смяна на нищо повече или по-малко от технологията на излъчване на политическо представителство. Технологията, не съдържанието. Да смяташ, че начинът на избор на депутати, например, ще промени драматично начина на правене на политика в страната, е все едно да вярваш, че ако всички карат автомобили с автоматична скоростна кутия, а не с ръчна - ситуацията по пътищата ще се промени. Ами... няма. Опит с пряк избор на 31 депутати вече правихме (БСП го пробва, по идея на Георги Първанов - б.р.) Той показа около 0% склонност на народонаселението да се гласува мажоритарно, а не партийно, въпреки че „мажоритарни избори“ звучи доста купешки. Самият Слави се пробва тогава с независим мажоритарен кандидат за депутат във Варна. Резултатът беше провал на номинацията. 

Дали „Няма такава държава“ ще се сдобие с някакъв наистина идеологически образ, извън „това иска народът“ - предстои да разберем. Политическата логика налага еднозначен отговор, но пък току-виж ни изненадали. Със сигурност обаче е подозрително, когато се говори от името на народа на ангро. 

Засега първото и единствено напълно сигурно е, че партията на Слави Трифонов няма да може да участва като такава в местните избори на 27 октомври. Причината - обявеното ѝ учредително събрание е на 5 октомври, когато би трябвало да е изтекъл срокът за регистрация в ЦИК за вота, а тепърва след това ще предстои вписването на партията в Софийския градски съд. Въпрос на срокове и технология, което, разбира се, все още не значи, че Слави и компания няма да пробват участие по друг начин - я с инициативни комитети по места, я с подкрепа за кандидати... Остава въпросът защо точно сега се появява партия. 

 

Зимата е твърде дълга

На този общ фон, завещан след евроизборите, политическото лято ще продължи с активната кампания за местните избори. Отсега е ясно какво няма да присъства в тази кампания извън общополитическите прения и регионалните ритания по кокалчетата заради оня булевард, онази чешма и водния цикъл на еди-кое си село.

Няма да присъства разговорът „що е то местна власт” и защо тя е важна. Принципният разговор, за който никога няма време, ще е големият отсъстващ. Вече е. Защото кметствата са просто придатък на държавната. В частта от света, към която уж принадлежим, ситуацията е тъкмо обратната. Местната власт дори на места е по-важна от националната. И най-важното – в много отношения е независима от централната.

Що е то местна власт е въпрос на политическа идеология – и последователни стъпки с дълъг хоризонт. Да се хванем ли на бас, че темите за децентрализацията, която в България за 30 години не се случи и на 10%, за стимули за общините да работят за себе си и да се издържат, вместо да чакат подаяния от държавата – все едно дали през бюджета или през преразпределение на излишъци, за регулация при местните данъци и такси и прочие ключови неща за развитие на регионите няма да бъдат повдигнати?

Локалният популизъм ще процъфтява както винаги. Местните продавачи на влияние ще си свършат работата и това ще лъсне в новите общински съвети, както е и в настоящите. Националната концепция ще отсъства – както винаги. Е, това е положението. А политическите активните хора ще стават все по-малко. За сметка на другите.

Честито политическо лято. Политическата есен една ли ще е по-обнадеждаваща. Просто сме в твърде дълга политическа зима.

----

Този материал е публикуван в последния брой на сп. "Клуб Z", август 2019 г. Още текстове от същата авторка можете да прочетете тук.

Коментари

true lies's picture
true lies
truelies

Хайде холан.

"Демокрадтична България", самоназначилите се за "автентично дясно" боклуци без електорална подкрепа, не получават "шамари отляво и отдясно". Напротив. Те сами си набиват шамарите и отляво, и вдясно, и в центъра, че дори и отзад.

Причината е една - "автентично десните" нямат собствена позиция, собствена идеология и собствени принципи. Тяхното съществуване зависи от грантове и тяхната позиция е позиция на грантодателя.

Примери от близкото минало:

1. "Синята коалиция" на Костов подкрепи мутренската шайка на Герб. Костов и Кънев се оправдаваха впоследствие с някакъв "натиск от ЕНП".

Плачевният резултат от близо 2 години Костова подкрепа за Герб между 2009 и 2011 бяха скок в корупцията, скок в държавните задължения, погром над чуждите инвестиции и кражби в размери, за които по време на грабливата "Тройна" не бяхме чували. Всички корупционни схеми на предишните управления бяха кооптирани и усилени. Това - на фона на засилваща се полицейщина и засилваща се мутризация на силовите органи, на неприкрити изборни фалшификации и на второто, узаконено превземане на частната икономика от преходните мутри.

Хората запомниха това и перспективите пред Костов през 2013-та бяха такива, че той отново избяга в Драгалевци.

2. Създаденият от "протестите" на Герб "Реформаторският блог" излъга избирателите си.

Въпреки предизборна платформа за "антимафия и антиолигархия" и обещания да не се крепи кабинет с премиер Мутрата, деформаторите кацнаха на мутренския чеп 17 мига след изборите.

При това те не само подкрепиха мутренската шайка на Герб, не само станаха съучастник в създаването на коалицията със знакови инициали от Наказателния кодекс: ОПГ, ами и одобриха огромни средства, използвани от Герб за покриване на ролята на герберастията в такива гешефти като продължението на АЕЦ "Белене" след мораториума на Станишев, като изплащането на заемите на КТБ и т.н.

16-тте милиарда картбланш, за които Радан Кънев ревностно лъга през февруари 2015-та а практика бетонираха Герб.

Какви обяснения получихме за тази политическа измекярщина? На практика никакви, отново някакво мърморене за "европейски натиск".

Единственият политик, който ясно каза за какво става дума беше Лукарски, който си призна в прав текст, че предизборните обещания са били "само един трик", уговорен между петимата бивши комосомолеца от РБ.

3. На президентските избори 2016-та, "автентичното дясно" излезе със силната кандидатура на бивш гербав министър, участник в корупционната завера "Белене" и надзорник на плевнелиевите гешефти в енергепиката.

Кандидат с нулева популярност, никаква харизма и изцяло поръчково политическо битие. Известен също с това, че в предишната си работа главната му задача беше да носи кафе и цигари на шефовете.

4. Избори 2017... Автентично-дясното изпадна в дълбока "идеологическа" криза. Радан Кънев не можа да разбере дали е "християндемократ" или защитник на либералните ЛГБТ "европейски ценности", но пък си взе за аверка ресторантска курва от Пловдив с купена "адвокатска диплома".

Другата "голяма" партия, на безухановците, не успя дори да се регистрира за изборите, та трябваше да си купи регистрация - за нейна зла участ от партия, набедена за "гейове" - ДЕОС.

Само дето като си купиха регистрация, казаха "не бутайте напред партиеца си гей, защото в България педалите не са избираеми".

А накрая за смях, двете недопартийки излязоха на изборите поотделно и взеха... Шлифер.

5. Евроизбори 2019 - пълна трагедия. Стефан Тафров, избран с уж "демократичния" процес на предварително вътрешнопартийно гласуване накрая бе подменен с политическата проститутка на Герб Радан Кънев.

Дори с инжекция от гербави гласове, Кънев едва се намъкна в ЕП.

6. На изборите наесен се очертава отново ДБ да си самонанесе жестоко поражение.

Вместо да намери начин да се обедини с реалната опозиция в София, където единствено имат някакъв електорат, жълтопаветниците решиха да помогнат на манолова и фандъкова, каторазделят протестния антикорупционен вот.

Благодаря на такива боклуци, но нема нужда от тях.

И от вас.
Ник Заркоф's picture
Ник Заркоф
Nick Zarkof

Добър никнейм

Напълно оправдавате ник-а си, сипете лъжи поръсени с щипка истина. И не знам защо като избирател на ГЕРБ сте се разтревожили за "единия файтон хора".
true lies's picture
true lies
truelies

Кое е "лъжа", бе, клеветник?

Карай по номера, не бъди скромен.

Иначе ще излезе, че ти лъжеш.
Бобо's picture
Бобо
Бобо

Трольо свински

Йона трол отиде отпуска и на амбразурата е Трольо , но директивата на Прасето остава и все същата , бой по единствено читавите в България , най голямата заплаха за Кочината ...
true lies's picture
true lies
truelies

Ти ли си "читав"?

Погледни се само - отбелязал си се с два ника и безброй минуси и единственото, което може да произведеш са попържни и клевети.

Не те ли е гнус да се гледаш в огледало?
Buba Mara's picture
Buba Mara
bubamara

Липсата на журналистическа

Липсата на журналистическа доблест/памет е попречила на авторката да ни припомни източника на фразата "Няма ляво, няма дясно – днес има единствено гражданите срещу мафията!" Авторите на манифеста за републиката са печално известните "автентични" идеолози Евгений Дайнов, Александър Кьосев, Антоний Тодоров и Огнян Минчев... Да се поклоним ли на популистките идеолози или на тяхното политическо въплъщение Бойкикев/Кънев?
Nick F's picture
Nick F
Nick F

Калинки

Предвид че "дясната" ГЕРБ провежда леви политики, а "лявата" БСП - десни и на всичко от горе са единодушни в галсуванията (с изключение на назначенията, където всяка камарила държи на своите храненици), наистина няма ляво и дясно в парламентарно представените парии. Така че калинчице радвай се че повечето гласоподаватели помнят от ден до пладне и вашите ще печелят изборите поне докато онбашията е жив.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията