Един от най-интересните музикални артисти на българската сцена в момента е сред претендентите за победа в конкурс на прочутия британски естествоизпитател сър Дейвид Атънбъро – Котарашки. Българският музикант е сред шестимата финалисти в „Songlines Remix Competition“.

Песента, на която участниците са създали ремикс, е от последния албум на Атънбъро – „My Field Recordings From Across The Planet“. В момента текат последните дни от гласуването – финалът е на 15 септември. Ако желаете да дадете своя вот, може да го направите тук.

Песента, върху която музикантите предлагат своя прочит, е „Gender Wayang“. Записът Атънбъро прави в Бали през 1956 г., когато работи по продукцията на поредицата „Zoo Quest“ за Би Би Си.

Използваме повода, за да поканим на разговор музиканта. Котарашки е псевдоним на Никола Груев. Името му нашумя особено с музиката, създадена от него за анимационния филм „Сляпата Вайша“ на Теодор Ушев, номиниран през 2017-а за „Оскар“. Завършил е архитектура, работил е в проектантско бюро, но професията в един момент му става тясна и се захваща с музика. В момента работи върху четвъртия си албум.

– Какво Ви привлече в музикалния конкурс на Дейвид Атънбъро, той не е известен с музикалната си дейност?

– Научих за него от моя мениджър, с когото работя вече повече от 10 години, той ми писа, че конкурсът е престижен. Имам му доверие и дори не потърсих подробности. Честно казано, не знам дали има награден фонд. Думите на мениджъра ми бяха: „Пред човека, спечелил този конкурс, се отварят много възможности“. Дори не съм питал какви възможности, това ми беше достатъчно, за да се захвана.

– Гласуването е до 15 септември…

– В този тип конкурси решава публиката. И в крайна сметка всичко се решава от това кой колко фенове има, колко приятели, колко е силен в социалните мрежи. От тази гледна точка най-големият ми конкурент е Арка, който е сравнително известен и към момента най-успешно активира своите почитатели. Аз обаче имам друго преимущество – може би съм единственият сред участниците, който е извън Великобритания, и подкрепата на патриотично настроените ми сънародници може да ми помогне.

– Вероятно сте гледали предаванията на Дейвид Атънбъро, споделяте ли неговите идеи, отношението му към природата?

– Доколкото знам, той е голям борец против пластмасата, но не съм се интересувал много от неговата личност в последните години. Иначе споделям повечето природозащитни каузи.

– Да разбирам ли, че няма да бъде голямо вълнението Ви, ако спечелите конкурса и се запознаете с Атънбъро?

– Разбира се, че ще има вълнение, все пак това е сър, личност с много история зад гърба си. А самият запис, върху който трябваше да работим, е парче от наскоро издаден негов албум с изпълнения на туземци от местата, по които той обикаля. Специално тази песен е направена на гамелан, който звучи като камбани. Беше изключително хаотична, без никакъв ритъм и човек няма за какво да се хване. Затова просто взех съвсем малък пасаж, който така завъртях, че да стане основен.

– Често заявявате позиция в защита на природата, окупирана от бетона, почитател сте и на къмпингуването. Останали ли са все още места, незасегнати от бизнес интереси по нашето Черноморие?

– Има, естествено. Не е толкова малка крайбрежната ни ивица, не може да се унищожи за 30 г. Има още да се строи и да се съсипва. Но относно забраната за дивото къмпингуване, която приеха… Да приемем, че имат някакво основание – заради замърсяването. Въпреки че като част от тази общност, която къмпингува диво, мога да кажа, че хората, които си опъват палатките, си почистват след това и дори събират боклуците на останалите, защото искат да им е хубаво. Тези, които отиват просто на плаж, нямат същото отношение. Но да речем, че законотворците гледат на нещата по един сухарски начин и изобщо не навлизат в материята. В България обаче няма много места, където да се къмпингува. За сравнение, в Гърция и Хърватия има стотици къмпинги, а у нас са само 9, като не всички са по Черноморието. Този тип туризъм реално бива унищожаван в момента.

– Съпротивата срещу подобни държавни решения не дава никакъв резултат, какво е Вашето обяснение?

– Вече няма и съпротива. Първо, социално и политически ангажираните хора са много малко, това се наблюдава от години. Става дума за тези, които протестират от морални подбуди, а не от икономически. Последните големи политически протести бяха през 2013-а, и те пак бяха сведени до тесен кръг, около 20 хил. души. Но днес не могат да се съберат толкова, защото има някаква умора. Второ: има цикличност, която не води до нищо и хората започват да се съмняват дали има смисъл да се протестира. Ако вземем например #ДАНСwithme отпреди пет-шест години, цяла година бяхме на жълтите павета, почти всеки ден… да кажем, че този протест е успял да повлияе. Нищо, че правителството подаде оставка по-късно, мисля, че имаше някаква връзка. Обаче какво се случва? Имам чувството, че протестирайки, сменяме един икономически кръг с друг, и тези кръгове са си доста близки. Но това дали крилото на Държавна сигурност ще се смени с крилото на БКП, мен лично по никакъв начин не ме касае. Във фасадата „ГЕРБ, БСП“ аз почти не виждам разлика. Това консолидиране в един момент води дотам нормалните хора в парламента да не са повече от двадесетина души.

– Има ли такива в момента?

– Не. Но в следващия парламент може да има, това е нещо, общо взето, константно.

– Бихте ли дали дефиниция на „нормален човек“?

– В случая имах предвид честен политик, който се опитва да бъде общественополезен и да направи нещо за държавата.

– Защо на избори като че ли виждаме все по-малко такива политици?

– Има такива. Но политиката в България стана плашеща, аз лично много се радвам, че не се занимавам с такива неща. Винаги съм се интересувал от политика, но се радвам, че не съм се изкушил да вляза там, защото трябва да имаш нерви, поне в такива олигархични държави като България и Русия. Времето стана такова, че започвам да чувствам притеснение да изказвам свободно своите възгледи.

– В Русия има хора на изкуството, които не ги е страх да заявяват публично позиция, въпреки многобройните примери с арести. А у нас?

– У нас това е някакво невидимо усещане, което се носи във въздуха, дори и без конкретна причина. Странно е, но в най-дивите времена на прехода, когато комунистите бяха на власт и беше доста мрачно, не съм усещал такова притеснение. Действително имаше свобода на словото.

– Може би защото тогава имаше разделение на властта?

– То и в момента има, на хартия. И все пак има представители на съдебната власт, които излъчват някаква нормалност. Все още съществуват последни отломки на демокрация. Ако говорим за Десислава Иванчева – не я познавам, нито ѝ симпатизирам. Нямам никакво мнение за нея, нямам представа дали обвиненията към нея са истински, или скалъпени – и не бих се наел да кажа, че тя чиста като сълза. Може да е взимала подкупи, но се съмнявам, че в този случай е било така, понеже всичко около този случай беше много абсурдно. Начинът, по който бе задържана и третирана, по някакъв начин го усещам като сценарий. Като наблюдател на цялото нещо, за мен бе изключително грозно, звучеше ми като сплашване на населението, или на онези части от него, които не са от управляващите икономически кръгове. Един вид „Вижте какво ще стане, ако не ни слушате“.

– Преди 30 години много хора от музикалната сцена се появиха на един плакат с надпис „Времето е наше“. Какво се случи с музикантите и тяхното желание за промяна?

– Отскоро се чувствам част от музикалната сфера и не мога да коментирам адекватно промените в гилдията. Но според мен, проблемите в областта на културата не са само в България, а по цял свят, особено в т. нар. музикален бизнес. Много е трудно да се измислят нещата така, че тези хора да получават адекватно възнаграждение за труда си. Един музикант отделя много време, за да прави качествена и хубава музика, тя тръгва по своите си канали да се разпространява безплатно или да допринася за печалбата на барове и заведения, а не за автора си. И по света е така, интернет много повлия на това.

– Липсата на пари оправдание ли е за музикантите да сменят своите идеи или направо да ги пренебрегнат? Много от тях, които имаха позиция в зората на демокрацията, изведнъж заявиха: „Не ме интересува за коя партия се пее, стига да ми плащат“.

– Говорите за 90-те години. Напоследък няма пари в това – партиите не плащат. Но е факт, че през 90-те имаше музиканти, които търсеха по-добрата оферта, бяха готови за пеят и за СДС, и за БСП. Но дали това е липса на морал, или просто аполитичност, не мога да кажа.

– Тази липса на позиция и на ангажираност с проблемите на обществото как влияе на публиката?

– Ако говорим за музикантите, не мисля, че някой очаква от тях позиция по злободневните теми. Музикантът е човек, който има талант в може би най-абстрактното и въздействащо изкуство, но интелектуалците за мен са хора на словото, с много ерудиция – по-скоро писатели, философи… Естествено, има изключения, и художник, и музикант може да е интелектуалец, има такива примери.

А това, че днес няма интелектуалци, е тема, с която аз мога да се съглася. Причината за това не е свързана само с регионалните събития, това е проблем на света. Интелектуалците са визионери в културен план… като тези от 50-те и 60-те години, които са били известни дори повече с обществената си активност, отколкото с творчеството си. Може би през 60-те години хората са били по-духовни. Днес дори и сред хората на изкуството има една основна ценност – да живеят добре, да бъдат материално обезпечени и това се смята за успех в живота.

– За Вас какво е успехът?

– Не е в охолния живот. Музикантите са ощетени от интернет и аз мога да кажа, че не съм богат човек. Но имам успехи, които са в друга посока и за мен това е по-важно. Това е постоянна вътрешна борба дали си заслужава човек да се занимава с изкуство, с нещо духовно, или да канализира енергията си към нещо практично, от което се печелят пари.

– Вие сте архитект, защо не се занимавате с архитектура?

– Занимавал съм се дълго време, след като завърших – поне десетина години. Работех в една фирма с двама много добри млади архитекти. Минал съм през всичките етапи. Може би съм малко по-разпилян като натюрел – настроен съм по-творчески. А архитектурата е утилитарно изкуство и процесът на работа там ме накара да осъзная, че е свързано с доста работа, която за мен е малко по-суха. При проектирането на една сграда чистата естетика и функционални задачи се свеждат до едни 20% – от там нататък започва едно безконечно чертане. Това малко ме тормозеше и започнах да търся отдушник в музиката.

– Свирили ли сте някога на нещо?

– Навремето свирех на китара. А сега на компютър.

– Как протича при Вас творческият процес?

– Моят процес на работа е малко по-различен от този при повечето музиканти. Работя изцяло дигитално, така че работата е и въпрос на късмет. Трябва вдъхновение, но и доза шанс, за да потръгнат работите.

– Има ли световен архитект, на когото се възхищавате?

– Не е само едно име… но от българските мога да посоча бившите си шефове: Георги Кътов и Вяра Желязкова. Пламен Братков също трябва да спомена, той прави много успешно доста големи сгради.

– Казвате, че едва наскоро сте започнали да се възприемате като част от музикалната гилдия – как стана това?

– Случи се постепенно. Аз съм критичен човек. В началото всичко тръгна на шега, аз и до ден днешен нямам никаква музикална подготовка. Всичко е до слух, малко любителски подход.

– И в „Бийтълс“ никой не е с музикално образование.

– Аз все пак работя с музиканти на добро ниво, минали през най-добрите консерватории и музикални училища. С леко притеснение се вписах в техните среди, но с времето започнах да го приемам, доста музиканти са ме хвалили за това, което правя. Дори с този ремикс за конкурса на Атънбъро получих за себе си още едно потвърждение.

– Вероятно Ви е известно, че много музиканти с академично образование не признават за колеги хората, които не свирят акустично на инструмент?

– Аз почти не съм получавал такива отзиви. Възможно е някой да говори така зад гърба ми. Но дори класическите музиканти приемат нещата, които правя. Може би съм им симпатичен като човек, не знам. Не съм напорист и не ги дразня, вероятно затова са снизходителни.

– Какво планирате занапред?

– Напредвам и вече съм към средата на следващия си албум, четвърти поред. Събрал съм материал, защото аз така работя – композирам си вкъщи дигитално, после влизам в студиото и записвам с музикантите от групата.

Площад Славейков