„Изкуството е в теб и в хората, които успееш да привлечеш. Може би в България ми липсва една публика, която е по-готова да експериментира със себе си. Но това трябва да се постигне тук. Съвсем различно е, когато в родното си място постигнеш нещо. За мен това е много по-трудно и носи по-голямо удовлетворение. Защото можеш да го споделиш с духовете на предците си. Ние сме свързани много с мястото си.

Нямам нищо против да работя навън известно време, но дори за децата ми не мога да си представя да ги изкарам от тази среда, независимо че е ограничена. Тя е толкова важна за тях, дава им някакви жалони в живота им, а в една чужбина не знам с какво могат да се заменят. Не знам хората как се решават така да преместят децата си. Какви са тези космополити? Но и не трябва да се заричам никога.“

Тя е Медея. Изоставена от своя мъж, Медея търси и намира възмездие, като посяга на една универсална ценност – своите деца. А трагичният й избор вълнува човечеството от Античността до днес. В нейната роля днес е актрисата Снежина Петрова, а изреченото по-горе са нейни думи. Повод за нашата среща е предстоящото представление на древногръцката трагедия в театър „Азарян“ в НДК.

Снежина Петрова разказва, че днешният театър все по-рядко се обръща към подобни текстове, в чийто център е гръцката митология. Преводът на оригиналната драматургия на Еврипид е на Георги Гочев. И той го направи много близък до днешния език, уточнява актрисата и добавя: „текстът е като мелодия, като музика“.  

Спектакълът е поставен първо в Античния театър Пловдив. Там участват деца от четири етнически общности, които са били обучавани повече от година.

„Срещахме се с тях, правехме социо драматични работилници, разигравахме мита. Децата рисуваха, правихме изложби“, продължава да разказва актрисата.

В София пък ще бъдат включени деца от Филиповци и Факултета, с които също се работи от няколко месеца.

„В този сблъсък между Медея и нейния любим Язон основна жертва стават децата. И ние затова решихме, че голямата тема е за децата, които стават жертви в семейните конфликти.“, разказва Снежина Петрова.

В рамките на подготовката на спектакъла децата са научили имената на 18 богове, техните отговорности и роли в митологичния свят на древните гърци. И този проект показва до колко театърът може да се използва като инструмент за интеграция.

„Не толкова да променим децата, а да променим нагласите си към тези общности. Не за друго, а защото самата Медея е чужденка, една колхидка, която идва в гръцката цивилизация. И я изхвърлят, когато нейният мъж я напуска“, бърза да уточни Петрова.

Снежина Петрова отчита, че има риск публиката да не оцени посланията на постановката, когато се говори за малцинствени групи.

„Обаче се случва обратното. Хубаво би било да дадем един пример на държавните институции, а и на държавния театър. Това е голямата цел на независимите продукции -  да експериментират, да търсят нови пътища. И вече тези успешни практики държавата да ги усвоява“, смята тя.

Защо обаче различието винаги генерира толкова много омраза? Снежина Петрова бъзо намира отговор, че това е още от древните времена. И дава, разбира се, пример с Медея, която като една чужденка и майка на две деца е отхвърлена страшно бързо от общността. И никой не се смилява над нея.

„Страхуваме се, защото не ги разбираме. Не сме си направили труда да се запознаем с другите. Един уплашен човек се манипулира лесно. И определени кръгове имат интерес да управляват тази общност от хора. Страхуваме се, защото ни е насадено“, разсъждава Петрова.

Тя самата признава, че също трудно се опазва от подобен тип манипулации:

„Ромите не са ми били някаква голяма тема през цялото ми съзнателно съществуване. На моите деца също ми отне доста време да ги мотивирам и убедя, че няма нищо срамно и страшно събота и неделя да идват с мен на обучение, че ще си играят с ромски деца в спектакъла.

Аз като родител съм извървяла нелек път да ги убедя. И едва след последното обучение в София малкият ми син каза: „Мамо, знаеш ли, те са много симпатични. И Янко ми стана приятел“. Да, ама от две години го водя на обучения.“

Според нея не е достатъчно инициативата да дойде само от родителите. И продължава: едва ли има смелост едно дете в училище да каже, че ромите не са зле и иска да си играе с тях. Защото няма среда, която чуе едно такова дете, то ще бъде подигравано.

„Аз не казвам, че ромите са съвършени, но казвам, че тези, които са отворени и са готови да се развиват, не им е също лесно да бъдат част дори от собствената им общност. Затова е хубаво да им подаваме ръка.“, добавя тя.

Снежина Петрова отбелязва, че спазването на правилата са „страшно важни за нашето оцеляване“. И споделя как наскоро са питали защо хората да гледат трагедията „Медея“, когато по телевизията всеки ден показват трагедии – баща убил децата си, майка майка си, а сега и в театъра да гледат същото.

„Театърът не е само историята, а и текста, и решението, и актьорската игра, усещането за колективно преживяване. Но в случая цялата трагедия е разказана в мерена реч, метриката е нашият закон. Той пази всичко това да остане в изкуството, да не отиде в ежедневието, бита“, разкрива тя.

Това означава, ли че ако политиците и публичните личности започнат да спазват законите на мерената реч, ще бъдат повече отговорни пред хората, питам актрисата.

„Разбира се, щяха да бъдат много добри манипулатори. Ако усвоят част от това изкуство, защо да не говорят в мерена реч“, отвръща тя с усмивка.

Но и добавя, че за възпитанието има роля и средата, архитектурата, парковото пространство. Според нея една градина може да те научи на много неща, как е организиран този свят, на какъв закон е подчинен, как се чувстваш вътре.

„Страшните истории на това ни учат - да мислим за последствията преди да се случат.“. заявява на финала на нашия разговор Снежина Петрова.

И избухва тихо:

„Мъчително в България е, че какво и да постигнеш, независимо дали е голямо, не следват добри последствия. От това следва някакво временно удовлетворение, а след това по-скоро проблеми – затворени врати, трудности, отричане, обезличаване. И трябва да го преживееш и да продължиш.

Всъщност успелия човек много не го обичаме. А не казах ли някакво клише?... Да, не мога да отговоря кой е успелият човек...“