Кеймбридж, Масачузетс - Дарън Асемоглу и Джеймс Робинсън, едни от най-влиятелните икономисти в света, професори в Масачузетския технологичен институт (МИТ), наскоро представиха новата си книга – The Narrow Corridor: State, Societies and the Fate of Liberty.

В нея двамата водещи изследователи продължават линията си от световния бестселър „Защо нациите се провалят”, но този път не търсят предпоставките за икономическия успех на една нация, а се насочват към друг въпрос – къде и при какви условия свободата процъфтява и при какви загива.

Книгата, на първо място, извежда много важно за текущата действителност в Източна Европа заключение – че свободата и либералната демокрация далеч не са естествено състояние на човешките взаимоотношения. Дори напротив – в голяма част от историята силните на деня са доминирали и мачкали по-слабите, а човешките свободи са били захвърлени. Вместо това естествено състояние да произтича автоматично, то според Асемоглу и Робинсън свободата и свободното общество се постигат единствено чрез точен и много деликатен баланс между силите на обществото и силите на държавата, на институциите и публичните политики. Те са както в постоянна конкуренция помежду си, така и понякога си сътрудничат – и това са моментите, в които страните просперират. Тази идея затвърждава тезата на двамата автори от предишната им книга, че инклузивните институции, тези, които гарантират на гражданите, че ще получават нещо в замяна на труда си, че ще бъдат защитени, а не мачкани, са фундамент за икономическото развитие.

Вълна от смут и напрежение

Според Асемоглу и Робинсън държавните институции съответно трябва да еволюират постоянно, за да отговарят на текущите социални и икономически нужди на обществото. А на самото представяне на книгата Асемоглу даде и ясен пример за провал в това отношение.

Провалът на много от международните институции и държавни политики да адресират текущите проблеми, с които се сблъскват модерните общества на Запад – ефектите на глобализацията и технологическите трансформации и произтичащите икономически и обществени неравенства, доведоха до вълната на смут и напрежение, по която се носят актуалните в момента популистки движения и лидери, отричащи либералните свободи.

Една от целите на институциите съответно трябва да бъде да адресира правилно страховете и трудностите, пред които са изправени по-слабите групи в обществото, за да не търсят те други методи за налагането им. Ключово в създаването на баланса между силни и слаби групи е това, което Асемоглу нарича „окования Левиатан“ (shackled Leviathan). Това е структура на държавата, която е по-малко могъща и властваща над индивида от кошмарната държава тиранин от страховете на Хайек, но гарантира, че върховенството на закона, правовата държава и дадени социални норми и политики ще бъдат спазвани и следвани. За много европейци това може да бъде например държавата на благосъстоянието (welfare state) в периода преди сериозните съкращения към нея да я отслабят. Този баланс обаче е крехък и няма естествени сили, които да го поддържат – а често се чупи, както виждаме на много места по света в момента. Институциите трябва да се развиват постоянно, за да го гарантират, а обществото трябва да бъде бдително и мобилизирано и да изисква от държавните политики да водят до добре обосновани решения, базирани на доказателства за тяхната ефективност.

Ако приложим този проблем към Източна Европа обаче, виждаме къде той се проваля още в началната си фаза – че обществото и институциите ще си помагат и ще си кооперират, за да достигнат до един баланс. Докато доскоро в голяма част от Западна Европа можеше да се намери консенсус по дадени политики, които да се споделят от голяма част от обществото, тази традиция на консенсус трудно се среща в Източна Европа. Ако погледнем към България, веднага ще видим, че няма как да достигнем този баланс, тъй като институциите отсъстват – целенасочено унищожени или никога не създадени, под идеологическото убеждение, че публичната политика и държавната намеса в обществените взаимоотношения ще бъде в наш ущърб, ще ни попречи в процеса на настигане на по-богатите страни. Затова и не може да се учудваме и да се сърдим, че все по-голяма част от българите не вярват на либералните обещания вече и не ценят свободата си – може би правилно, с оглед на разочарованията и празните обещания през последните десетилетия.

А защо те се оказаха толкова празни?

Може би защото още в своя зародиш бяха грешни и не потърсиха този фундамент, за да бъде един човек свободен – нуждата от институции, които да му гарантират свободата. Свободата е не само негативен термин – свободата да не бъдеш репресиран, но и позитивната свобода да можеш да направиш нещо.

Доминиращият фокус на управленията в България – напълно целенасочен и осмислен избор, през последните две десетилетия винаги е бил да се минимизират държавните и публичните политики, за да може строгата дисциплина да накара хората да се нагодят по-успешно към променящите се обстоятелства, да работят повече, да бъдат по-конкурентоспособни. Този консервативен подход обаче доведе единствено до разпад на обществените връзки, на доверието и чувството за едно цяло, а не ни направи нито по-силни, нито по-успешни. Точно обратното – държава, която отделя по-малко от всички други за образование, за грижа за възрастните, подрива доверието на гражданите в нея и съответно обуславя прехода към състояние, в което нито правовият ред вече бива зачитан. В същото време се търсят единични герои спасители, независимите медии не могат да вършат изконната си роля на обществен комуникатор, информатор и коректив. Както Асемоглу казва, когато доверието е загубено, гражданите започват да гледат на обществените взаимоотношения като на игра с един победител – или ние печелим, или те. Това може би може да обясни и текущия наплив на конспирации и фантастични психосценарии, които се разпрострират в България през последните месеци.

Икономистът Бранко Миланович също засегна този проблем преди седмица в туитър – изразявайки учудване, че докато в Южна Америка конференциите по отношение на неравенствата – един от основните проблеми на XXI век, са вълнуващи и задълбочени, то тези в Източна Европа често не адресират изобщо социалния контекст на този проблем. Това е само един пример как неразпознаването на различни текущи проблеми прави адресирането им невъзможно. В България например икономическите неравенства, които според Асемоглу са важен глобален проблем, дори не се идентифицират като нещо, което заслужава внимание. А при липсата на силни институции, които включват не само държавните такива, а и независими медии и независима, но силна академична среда, няма кой да говори за текущите проблеми пред обществото, което остава загубено и объркано от подаваните му постоянни конспирации и дезинформации.

Източник на позитивни свободи

Най-важният урок от книгата, както и от предишния бестселър на Асемоглу и Робинсън, е именно това – институциите са основа за развитието на една успешна икономика и общество. Те не са обществен придатък, по който да се упражняват популистите, а управляващите да намират работни места за техните партийци или идеолози. Те съществуват, за да гарантират стабилността на обществото и спазване на заложените принципи. В западните страни текат едни от най-трудните процеси и се вземат най-подготвените хора, за да гарантират експертиза, изпълнение и ефективност.

Един прост факт не беше разбран или дори беше нарочно отхвърлян през целия преход в България – че държавните институции и публичните политики могат да бъдат източник на позитивни свободи – свободата да бъдеш добре образован, да имаш добра работа, да имаш достойно ниво на здравеопазване и социална сигурност за себе си и за своите близки. Затова и много българи намират тази свобода в чужбина – в сравнително евтината възможност да получиш високо образование на Запад, да наемеш апартамент, да имаш социална осигуровка от държавата в случай на нужда.

Идеята на консервитавния преход към пазарната икономика беше, че единственият начин да се накарат хората да работят е да ги „наказваш“ постоянно. Това идва и от неумението да се разбере, че конкурентоспособността в днешно време не идва само от личните усилия – можеш да работиш от сутрин до вечер с нулеви резултати, и че продуктивността не идва от гладуване, нито от преминаване през недофинансирани образователни системи, а през инвестиции в обществените системи.

Провалът да се развият правилните институции и като цяло капацитетът на държавата е в центъра на голяма част от текущите ни провали. Липсата на „окован Левиатан” в думите на Асемоглу, а според мен на адекватна държава на благосъстоянието в България, за съжаление беше обществен избор, отчасти воден именно от това гражданско общество, което сега съжалява, че няма кой да го защити. Това е тъжната динамика на обществените отношения, които предвещават само още по-дълбок период на тирания в близкото бъдеще.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".