Article_top

Румен Аврамов (Център за академични изследвания) е икономист и стопански историк. До 1990 година работи в Икономическия институт на БАН. Той е един от основателите на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към МС (1991-1994), член на Управителния съвет на БНБ (1997-2002). Автор на тритомника "Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало" (2007); "Пари и де/стабилизация в България, 1948-1989" (2008); "Икономика на "Възродителния процес"" (2016) и др.

Интервюто с него е част от поредицата на "Дойче веле" "30 години по-късно", посветена на промените в България, започнали на 10 ноември 1989 година.

Г-н Аврамов, какво показва стопанската история на прехода, 30 години след 10 ноември 1989? Разминаха ли се представите на хората за демокрация и пазарна икономика с действителността?

Естествено, като консистенция и структура днес българската икономика е съвсем различна. За сметка на това, като принципи на стопанско поведение, миналото - далечно и скорошно - присъства в най-различни форми. 

А за разминаванията между очаквания и действителност има поне две причини. От една страна тогавашните представи бяха неизбежно наивни, непълни, интуитивни. Водещо беше отрицанието на съществуващото. От друга, самите разбирания за демокрацията и пазарната икономика по света, съответно и у нас, се промениха. Все по-малко сме хората, приемащи ги в техния либерален вариант. 

Кое обуслови протичането на прехода по начина, по който се осъществи. Липсата на достатъчно експертен опит в политиците или... някакви други сили?

С редки изключения, липсата на знания, умения, опит беше безспорна, но това не е вина. Такива бяха изходните дадености, изправени пред съвършено новаторски задачи. Има известен смисъл да се разсъждава дали и защо експертизата беше неравномерно разпределена между страните от някогашния социалистически блок. Но преходът е преди всичко преплитане на силови вектори - обществени, политически, икономически, вътрешни и външни…

Съществуваха ли възможности икономическите процеси да се развият по друг начин?

Събитията бяха не толкова предначертани, колкото предопределени. Хегелианска безалтернативност: "това, което е разумно, е действително и това, което е действително, е разумно". Не че липсваха дебати по алтернативи. Но да се случи иначе не е можело. Решенията бяха плод на конкретното съотношение на силите.

В началото на прехода без съмнение имаше разпределение на ролите. Драматурзите и изпълнителите обаче не бяха хора с особена дълбочина на мисленето или въображение; ролите, инструкциите и методите бяха в по-голямата си част примитивни. Какво по-естествено тези, които се отдръпват от властта с кажи-речи всичките си ресурси, да се опитат да управляват процесите. Ръката им се оказа дълга, но, разбира се, с времето действащите лица се разнообразяваха и все повече импровизираха; ситуациите и траекториите започнаха да се усложняват.

След тези 30 години научихме ли се българите да мислим в първо лице, единствено число. В едно от изследванията си казвате, че тогава се появява икономическата перспектива.

Мисля, че мнозина искрено желаят и се опитват да го правят. Но за отговорностите и за последиците от собствените си действия много продължават да мислят само в трето лице. Пречат им тя, те, той - държавата, управниците, манталитетът…

В един от Вашите трудове - "Икономика на "Възродителния процес", изтъквате, че последната му фаза е "решаващ катализатор на Големия взрив, довел до окончателния разпад на комунистическия режим". Смятате ли, че онази власт си е давала сметка, че подронва собствените си устои чрез огромното етническо прочистване - 3,4% от населението на тогавашна България?

През 1989 г. властта гасеше пожарищата, които сама беше подпалила. Впечатленията от документите са, че действията ѝ са инстинктивни, а параноята ѝ - неподправена. Тогавашният страх от Турция и турското малцинство сред върхушката и населението може да изглежда ирационален, но той е със стари корени и дълбоко напластяван през годините на Студената война. Съвсем осезаем, лесно манипулируем, е и днес.

В икономически план, през няколкото месеца преди 10 ноември 1989 г. цареше разтроение: тръбеше се за въвежданата "фирмена организация"; на практика се налагаше ръчно, полувоенизирано управление на кризисната ситуация; тя пък ускорено и спонтанно разяждаше плановия ред. Със сигурност обреченият режим щеше да падне и без краха на "Възродителния процес", но събитията от лятото на 1989 дадоха българските цветове, нюанси и плът на една обща за Източна Европа история. Насилието, което беляза епилога на режима, преля в бруталната сила, съпътствала повторното раждане на капитализма у нас през първите години на прехода. Когато навсякъде другаде събарянето на стени и граници през 1989 се превръщаше в символ на свободата, в България отварянето на една граница бе акт на мракобесие, принуда и прокуда.

А как банките белязаха българския преход?

Те бяха важна брънка от промените. Във финансовата система през 1990-1996 може да се намери повече инерция от миналото, отколкото кълнове на бъдещето. Да си спомним например как ДСК запушваше пробойните на правителството на Жан Виденов и как се раздаваха кредити. След банковите фалити през май-септември 1996, въвеждането на паричния съвет и последвалата приватизация, влезлите чужди банки въведоха по-разумни принципи на управление. Както знаем, провали в сектора през последните 15 години имаше единствено в банките с български собственици.

Тези проблеми, а и други препятствия, изглежда ни спъват по пътя към еврозоната?

В момента присъединяването към еврозоната трябва да е стратегическа цел на БНБ и правителството. За съжаление, ръководството на Централната банка излъчва и противоречиви сигнали, а правителството говори по въпроса епизодично и несистемно. Проблеми, разбира се, идват и от самото състояние на еврозоната.

Хоризонтът на пътната карта, съгласувана с Европейската централна банка (ЕЦБ) беше до юли т. г., но очевидно нещата отново се отлагат. В крайна сметка препятствията са в набора от добре познати недъзи, обобщени в сенчестата репутация на България.

Как "комуналният капитализъм" изкриви днешния капитализъм?

По определение, либералното капиталистическо общество би трябвало да почива върху индивидуализма, частната собственост и конкуренцията, да има работещи институции, да осигурява върховенството на правото и разумни регулации на центробежните сили на пазара.

Комуналност наричам всичко, което по един или друг начин разводнява този модел. Източниците ѝ са много, дори в ЕС: не в качеството му на пазител на трите свободи на движения, а обратно - в разклонените му инструменти и фондове канализирани от държавите. В България това лице на Европа е най-харесваното. Тъкмо то циментира Борисовия режим на блатна стабилност и посредственост.

В световната и в българската стопанска история периодите на либерален ред са всъщност само кратък пунктир. Към този ред обществата са се приближавали асимптотично, с последващи резки отклонения. Такъв отскок преживяваме след последната криза и идеологическия залез на Вашингтонския консенсус. Отместването на махалото вероятно ще е трайно, но то неизбежно ще се върне.

Казвате: "Вечното догонване ни обрича на пребиваване в миналото на онези, които догонваме...". Това предопределя ли несменяемо място в периферията?

Да. Което не е непременно дамга, защото периферията носи чар и позитиви. Лошото идва когато - както става у нас и другаде - държава и общество се опитват да надскочат този естествен статут чрез надъхване с патриотарство от най-ниска проба и свеждане на историческото знание до пропаганден инструмент, чрез кухо самовеличаене и гротескни претенции за уникална идентичност, със стигаща до ксенофобия подозрителност и неприязън към всичко идващо отвън. Невъзможността за зряла преценка на действителното ни място в широкия свят е покъртителна.

"Дойче веле"

 

Румен Аврамов (Център за академични изследвания) е икономист и стопански историк. До 1990 година работи в Икономическия институт на БАН. Той е един от основателите на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към МС (1991-1994), член на Управителния съвет на БНБ (1997-2002). Автор на тритомника "Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало" (2007); "Пари и де/стабилизация в България, 1948-1989" (2008); "Икономика на "Възродителния процес"" (2016) и др.

Интервюто с него е част от поредицата на "Дойче веле" "30 години по-късно", посветена на промените в България, започнали на 10 ноември 1989 година.

Г-н Аврамов, какво показва стопанската история на прехода, 30 години след 10 ноември 1989? Разминаха ли се представите на хората за демокрация и пазарна икономика с действителността?

Естествено, като консистенция и структура днес българската икономика е съвсем различна. За сметка на това, като принципи на стопанско поведение, миналото - далечно и скорошно - присъства в най-различни форми. 

А за разминаванията между очаквания и действителност има поне две причини. От една страна тогавашните представи бяха неизбежно наивни, непълни, интуитивни. Водещо беше отрицанието на съществуващото. От друга, самите разбирания за демокрацията и пазарната икономика по света, съответно и у нас, се промениха. Все по-малко сме хората, приемащи ги в техния либерален вариант. 

Кое обуслови протичането на прехода по начина, по който се осъществи. Липсата на достатъчно експертен опит в политиците или... някакви други сили?

С редки изключения, липсата на знания, умения, опит беше безспорна, но това не е вина. Такива бяха изходните дадености, изправени пред съвършено новаторски задачи. Има известен смисъл да се разсъждава дали и защо експертизата беше неравномерно разпределена между страните от някогашния социалистически блок. Но преходът е преди всичко преплитане на силови вектори - обществени, политически, икономически, вътрешни и външни…

Съществуваха ли възможности икономическите процеси да се развият по друг начин?

Събитията бяха не толкова предначертани, колкото предопределени. Хегелианска безалтернативност: "това, което е разумно, е действително и това, което е действително, е разумно". Не че липсваха дебати по алтернативи. Но да се случи иначе не е можело. Решенията бяха плод на конкретното съотношение на силите.

В началото на прехода без съмнение имаше разпределение на ролите. Драматурзите и изпълнителите обаче не бяха хора с особена дълбочина на мисленето или въображение; ролите, инструкциите и методите бяха в по-голямата си част примитивни. Какво по-естествено тези, които се отдръпват от властта с кажи-речи всичките си ресурси, да се опитат да управляват процесите. Ръката им се оказа дълга, но, разбира се, с времето действащите лица се разнообразяваха и все повече импровизираха; ситуациите и траекториите започнаха да се усложняват.

След тези 30 години научихме ли се българите да мислим в първо лице, единствено число. В едно от изследванията си казвате, че тогава се появява икономическата перспектива.

Мисля, че мнозина искрено желаят и се опитват да го правят. Но за отговорностите и за последиците от собствените си действия много продължават да мислят само в трето лице. Пречат им тя, те, той - държавата, управниците, манталитетът…

В един от Вашите трудове - "Икономика на "Възродителния процес", изтъквате, че последната му фаза е "решаващ катализатор на Големия взрив, довел до окончателния разпад на комунистическия режим". Смятате ли, че онази власт си е давала сметка, че подронва собствените си устои чрез огромното етническо прочистване - 3,4% от населението на тогавашна България?

През 1989 г. властта гасеше пожарищата, които сама беше подпалила. Впечатленията от документите са, че действията ѝ са инстинктивни, а параноята ѝ - неподправена. Тогавашният страх от Турция и турското малцинство сред върхушката и населението може да изглежда ирационален, но той е със стари корени и дълбоко напластяван през годините на Студената война. Съвсем осезаем, лесно манипулируем, е и днес.

В икономически план, през няколкото месеца преди 10 ноември 1989 г. цареше разтроение: тръбеше се за въвежданата "фирмена организация"; на практика се налагаше ръчно, полувоенизирано управление на кризисната ситуация; тя пък ускорено и спонтанно разяждаше плановия ред. Със сигурност обреченият режим щеше да падне и без краха на "Възродителния процес", но събитията от лятото на 1989 дадоха българските цветове, нюанси и плът на една обща за Източна Европа история. Насилието, което беляза епилога на режима, преля в бруталната сила, съпътствала повторното раждане на капитализма у нас през първите години на прехода. Когато навсякъде другаде събарянето на стени и граници през 1989 се превръщаше в символ на свободата, в България отварянето на една граница бе акт на мракобесие, принуда и прокуда.

А как банките белязаха българския преход?

Те бяха важна брънка от промените. Във финансовата система през 1990-1996 може да се намери повече инерция от миналото, отколкото кълнове на бъдещето. Да си спомним например как ДСК запушваше пробойните на правителството на Жан Виденов и как се раздаваха кредити. След банковите фалити през май-септември 1996, въвеждането на паричния съвет и последвалата приватизация, влезлите чужди банки въведоха по-разумни принципи на управление. Както знаем, провали в сектора през последните 15 години имаше единствено в банките с български собственици.

Тези проблеми, а и други препятствия, изглежда ни спъват по пътя към еврозоната?

В момента присъединяването към еврозоната трябва да е стратегическа цел на БНБ и правителството. За съжаление, ръководството на Централната банка излъчва и противоречиви сигнали, а правителството говори по въпроса епизодично и несистемно. Проблеми, разбира се, идват и от самото състояние на еврозоната.

Хоризонтът на пътната карта, съгласувана с Европейската централна банка (ЕЦБ) беше до юли т. г., но очевидно нещата отново се отлагат. В крайна сметка препятствията са в набора от добре познати недъзи, обобщени в сенчестата репутация на България.

Как "комуналният капитализъм" изкриви днешния капитализъм?

По определение, либералното капиталистическо общество би трябвало да почива върху индивидуализма, частната собственост и конкуренцията, да има работещи институции, да осигурява върховенството на правото и разумни регулации на центробежните сили на пазара.

Комуналност наричам всичко, което по един или друг начин разводнява този модел. Източниците ѝ са много, дори в ЕС: не в качеството му на пазител на трите свободи на движения, а обратно - в разклонените му инструменти и фондове канализирани от държавите. В България това лице на Европа е най-харесваното. Тъкмо то циментира Борисовия режим на блатна стабилност и посредственост.

В световната и в българската стопанска история периодите на либерален ред са всъщност само кратък пунктир. Към този ред обществата са се приближавали асимптотично, с последващи резки отклонения. Такъв отскок преживяваме след последната криза и идеологическия залез на Вашингтонския консенсус. Отместването на махалото вероятно ще е трайно, но то неизбежно ще се върне.

Казвате: "Вечното догонване ни обрича на пребиваване в миналото на онези, които догонваме...". Това предопределя ли несменяемо място в периферията?

Да. Което не е непременно дамга, защото периферията носи чар и позитиви. Лошото идва когато - както става у нас и другаде - държава и общество се опитват да надскочат този естествен статут чрез надъхване с патриотарство от най-ниска проба и свеждане на историческото знание до пропаганден инструмент, чрез кухо самовеличаене и гротескни претенции за уникална идентичност, със стигаща до ксенофобия подозрителност и неприязън към всичко идващо отвън. Невъзможността за зряла преценка на действителното ни място в широкия свят е покъртителна.

"Дойче веле"

Коментари

Калин

Разбира се, че това бе най-голямото престъпление на прехода – нямаше лустрация. Започнаха да извършват „демократичните промени” заедно с тях, с номенклатурчиците, с доносниците, с агентите на ДС и техните деца. Да правиш реформи с Лиловци, Лукановци, Томовци е черен сюреализъм. Това е като да смесиш канала с чистата вода, с този от отходната канализация – всичко придобива кафяв цвят. С една дума целият преход бе в един цвят – кафяв ! Толкова люде се оказаха обвързани с престъпната комунистическа партия, че би трябвало да се изгради институция за издирване на хората, които не са сътрудничили на БКП и службите.
Може би трябва да се напише тритомна енциклопедия за българските лицемерия !
Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Г-н Калин Платов бе абсолютно

Г-н Калин Платов бе абсолютно точен.

Русия е традиционно антидемократична държава. За Русия не е изгодно България да тръгне смело по пътя на демокрацията, и затова у нас най-многото, което можеше да се случи, бе нулева или декоративна лустрация.

При това положение съотношението на силите в българското общество след 89 г. не бешев в полза на демокрацията.

Резултатът от горното е този, какъвто го вждаме днес.

С хора като Борисов може да се получи единствено стабилна изостаналост и посредственост във всички сектори.и обезбългарване на землището ни. Останалото е хвалби и обещание за покачване примерно на пенсиите с няколко лева

Вината не е всецяло на Борисовци и Ниновци. Те са виновни праемного, но все пак като маши.

Директивите колко България да е просперираща, колко да е евроатлантическа и колко евразийска, идват от Москва поради непрекъснатата руска политическа опека и насилничество. Ако не е Борисов, или Радев, или Нинова, ще бъдат Дончев, Дариткова, или Гергов Пловдивнски, или някой от руските патриоти Каракачанов, Сидеров, Валери Смеонов, Димитър Иванов Гестапото или някой друг от библиотекарското гнездо.


Русия е нашата спирачка. Докато не се оттлснем от Русия, няма да можем да се оттласнем и от жабонясалото блато!
Gotse Delchev's picture
Gotse Delchev
Gotse Delchev

Г-жа Милчева е завършен журналист.


В това няма съмнение. В случая тя прави интервю с хитруващ човек. Той работи в престижен институт – за академични изследвания. Интервю обаче не се полчава, защото г-н Аврамом не желае да направи обективен анализ по темата. От немай къде казва нещо за Борисов,което отдавна се знае от цялата планета. На кого служи не знаем, но така или иначе пркрива истината за нещастния български преход. С помощта на г-н Платов става директно ясно, че за българските неудачи след 89 г. е винова неосъществената лустрация. Така нещата се изместват в друга плоскост – виновни са смите българи.

Всъщност истината е по-друга. Не лустрацията е виновнаь, а тази мега сила - Русия, която с грубото си насилноическо вмешаптелство във вътрешните ни дела, не разреши на България след недекоративна лустрация да тръгне по пътя на истинския просперитет.

Нашето мнение е, че след като не се получава интервю, по-добре е то да не се публикува. От това интервю трябваще да стане ясно и на полудебилните, че не неосъществената лустрация е виновна, тя е само последица, а Москва, която с помощта на Живковия репресивен апарат не разреши това да се случи.

Единственият начин да тръгнат нещата добре за България е, да се отдалечим от Русия и да се влеем максимално в ЕС!.

Единственият носител на тази благодатна идея в момента е ДБ!

И е изключителна несправревдливост всеки, който подкраеп ДБ да бъде наричан нелогично и необосновано с нищо не казващата дума русофоб!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията