Article_top

“Валяло e, а аз не съм усетила…”, пееше някога Йорданка Христова.

Днес можем да перифразираме стиха като: “Оправили сме се, ама не сме усетили”.

Малко преди края на петгодишния си мандат Европейската комисия на Жан-Клод Юнкер съобщи, че предлага Европейският съюз да прекрати наблюдението над правосъдието и вътрешните работи на България и да продължи за неопределено време това над Румъния. Досегашният мониторинг над балканските съседки продължи над 12 години.

“Новината” всъщност не е новина. Юнкер обеща, че ще направи това още в началото на мандата си през 2014 година с последващата уговорка, че двете страни не са “интимно свързани” и че една от тях може да остане обект на инструмента на наблюдението – т.нар. Механизъм за сътрудничество и проверка – докато другата се освободи от него. Той удържа на думата си.

Решението не е окончателно. По него предстои да се произнесат държавите членки (Съветът на ЕС) и Европейският парламент и Комисията да го вземе окончателно, като се съобразят с техните становища. Срок за това няма. Но европейски източник, запознат с материята, днес каза пред журналисти в Брюксел:

“Много малко вероятно е процесът да приключи в кратък срок. Най-вероятно това ще стане при следващия Колегиум” (на членовете на следващата Комисия начело с Урсула фон дер Лайен – б.а.).

Ако остане в сила досегашната практика, Съветът ще изрази становището си със заключения по докладите на Комисията, а парламентът – с незаконодателна резолюция. И двете изискват обикновени мнозинства, следователно най-вероятно изглежда изразеното днес намерение на Комисията да стане окончателно решение.

Тя описа прекратяването на досегашния механизъм за България като “преход” към мониторинг за върховенството на закона, който тепърва ще се създава, ще важи за всички членки на ЕС и ще обхваща повече области от сега наблюдаваните в България и Румъния.

Ако сумираме досегашните резултати в Механизма за сътрудничество и проверка, Румъния изпреварва България, но тя пропиля актива си, защото управлявалите доскоро социалдемократи обезсилиха приетото преди тях антикорупционно законодателство и подложиха на натиск Антикорупционната дирекция (ДНА), уволнявайки нейната ръководителка Лаура Кодруца Кьовеши, за да се завърне тя, въпреки съпротивата на официален Букурещ, като първия европейски главен прокурор.

От друга страна, цитираният източник, отчитайки, че България е изпълнила всички 17 препоръки по механизма, посочи, че “докладът не казва, че целта е постигната и работата е свършена…Той не е знак, че всичко е перфектно”.

Има и политически контекст. Социалдемократическото правителство на Виорика Дънчила в Румъния падна, след като изгуби вот на недоверие в парламента. На негово място ще управлява временен кабинет до изборите догодина. Очевидно Брюксел предпочита да приключи наблюдението със стабилен партньор, посочен от румънските избиратели, а не с отиващата си власт, която носи отговорността за връщането назад.

Въпреки това разликите в досегашните резултати на двете страни са повече от очевидни. Днешните доклади са доказателство, че Брюксел не винаги вижда живота с очите на европейските граждани. Питайте когото си искате дали смята корупцията в България за победена на фона на “Апартаментгейт”, “къщите за тъщи” или сериала “КТБ”. Питайте и дали някой смята съдебната реформа за завършена при състезанието с един кон за определяне на следващия главен прокурор.

В Румъния поне двама души от върха на политиката влязоха в затвора – бившият министър-председател Адриан Нъстасе и бившият председател на Камарата на депутатите и лидер на социалдемократите Ливиу Драгня.

В България най-високото ниво от държавната пирамида, на което имаме осъдителна присъда за корупция, е кмет на столичен квартал. При това присъдата не е окончателна.

В Румъния антикорупционната прокуратура има забележителна поредица от резултати в преследването на корупцията и злоупотребите в с властта.

В България държавната комисия известна като КПКОНПИ има жалко досие, завършващо с оставката на шефа ѝ заради незаконни постройки на терасата му, за които той беще наказан с дипломатически пост в чужбина (както по времето на Тодор Живков правеха с тези номенклатурни кадри, които трябва да бъдат отстранени от местната политическа сцена, но в същото време знаят твърде много).

С обвинения за финансови престъпления (не точно корупция) са трима големи за българските мащаби (средни или дребни за европейските) олигарси, чиито изгледи да получат осъдителни присъди са още неясни.

Делото за фалита на четвъртата по големина в страната банка продължава да се точи, а червеният бизнесмен, заловен да укрива издирван от държавата престъпен бос, е пак в играта (макар и низвергнат от местната партийна организация) и не му се наложи дори да обясни с какви пари си е купил ролс-ройса и други битови луксове.

По отношение на мониторинговия Механизъм за сътрудничество и проверка комисиите на Жозе Барозу и Жан-Клод Юнкер имаха различен подход. Барозу изтъкваше, че българите искат Европа да наблюдава политическата им класа и степента на одобрение за мониторинга в страната е висока. Сондажите на “Евробарометър” недвусмислено потвърждават това. Т.е. Брюксел поне претендираше, че е на страната българите срещу политическия им истаблишмънт.

Юнкер изостави тази поза и наблегна на това, че “великата” и древна нация, водена от “мон ами” Бойко Борисов не заслужава клеймото на надзиравана и трябва да бъде освободена от него под условия колкото за кумова срама.

През мандата на Юнкер Европа затъна в проблеми, някои от които започнаха още при втората комисия на предшественика му Барозу (криза на еврото, миграция, Путин и Украйна, хибридната война, Унгария, Полша и десния популизъм, Брекзит), пред които българската и румънската корупция бледнеят. Безрезултатният механизъм стана излишно и досадно бреме, от което Брюксел се чудеше как да отърве и себе си, и политическите си партньори в двете балкански столици. Т.е., за разлика от Барозу, Юнкер беше с “елита” на болните балкански държави, а не с народите им.

Това има своето обяснение – Комисията на Юнкер имаше по-слаба и по-условна подкрепа и в Съвета на ЕС и в Европейския парламент от тези на Барозу. Той имаше нужда да ухажва правителствата, а не на гражданите. Тази зависимост на приемничката му Урсула фон дер Лайен е още по-силна, защото покрепата ѝ в споменатите европейски институции е значително по-слаба от тази на Юнкер и изборът ѝ беше плод на измъчен компромис.

Единственото, за което в България има голяма коалиция между главните политически играчи, е да бъде прекратен мониторингът. Партиите са скарани за всичко освен за едно – Европа да не ги наблюдава. Тук те имат пълно единодушие. Така по отношение на механизма в опозиция се оказа мнозинството от българския народ. Той продължава да иска Брюксел да държи “ръчната спирачка” на неговата политическа класа. Брюксел обаче повече не иска тази коварна ръчка. Той не иска тя да го скара с Бойко.

Положително в края на механизма е поне формалното признание, че България може най-сетне да стане пълноценна и равноправна членка на съюза, свободна от външен надзор. Дали нейните граждани се чувстват такива, си е техен проблем.

Допълнително утешение е, че ЕС в лицето на новата си Комисия и на част от европейските партии искат да въведат мониторинг за върховенството на закона във всичките си държави членки. Но да почакаме първо това да стане и да видим какъв ще бъде той. Не бива да се възлагат прекалени надежди и на европейската прокуратура. Нейните правомощия ще се простират дотам, докъдето стигат финансовите интереси на ЕС.

Можем да бъдем доволни и че с края на мониторинга би трябвало да завърши периодът на наивния еврооптимизъм у нас, на вярата, че Европа ще идва като deus ex machina навсякъде, където българските институции или гражданско общество се провалят. Европа може много да помага, но нито може, нито е длъжна да свърши работата на българите за тяхната собствена държава.

 

 
Делян Пеевски бе в добро настроение в първия ден на парламента. Снимка Веселин Боришев

“Валяло e, а аз не съм усетила…”, пееше някога Йорданка Христова.

Днес можем да перифразираме стиха като: “Оправили сме се, ама не сме усетили”.

Малко преди края на петгодишния си мандат Европейската комисия на Жан-Клод Юнкер съобщи, че предлага Европейският съюз да прекрати наблюдението над правосъдието и вътрешните работи на България и да продължи за неопределено време това над Румъния. Досегашният мониторинг над балканските съседки продължи над 12 години.

“Новината” всъщност не е новина. Юнкер обеща, че ще направи това още в началото на мандата си през 2014 година с последващата уговорка, че двете страни не са “интимно свързани” и че една от тях може да остане обект на инструмента на наблюдението – т.нар. Механизъм за сътрудничество и проверка – докато другата се освободи от него. Той удържа на думата си.

Решението не е окончателно. По него предстои да се произнесат държавите членки (Съветът на ЕС) и Европейският парламент и Комисията да го вземе окончателно, като се съобразят с техните становища. Срок за това няма. Но европейски източник, запознат с материята, днес каза пред журналисти в Брюксел:

“Много малко вероятно е процесът да приключи в кратък срок. Най-вероятно това ще стане при следващия Колегиум” (на членовете на следващата Комисия начело с Урсула фон дер Лайен – б.а.).

Ако остане в сила досегашната практика, Съветът ще изрази становището си със заключения по докладите на Комисията, а парламентът – с незаконодателна резолюция. И двете изискват обикновени мнозинства, следователно най-вероятно изглежда изразеното днес намерение на Комисията да стане окончателно решение.

Тя описа прекратяването на досегашния механизъм за България като “преход” към мониторинг за върховенството на закона, който тепърва ще се създава, ще важи за всички членки на ЕС и ще обхваща повече области от сега наблюдаваните в България и Румъния.

Ако сумираме досегашните резултати в Механизма за сътрудничество и проверка, Румъния изпреварва България, но тя пропиля актива си, защото управлявалите доскоро социалдемократи обезсилиха приетото преди тях антикорупционно законодателство и подложиха на натиск Антикорупционната дирекция (ДНА), уволнявайки нейната ръководителка Лаура Кодруца Кьовеши, за да се завърне тя, въпреки съпротивата на официален Букурещ, като първия европейски главен прокурор.

От друга страна, цитираният източник, отчитайки, че България е изпълнила всички 17 препоръки по механизма, посочи, че “докладът не казва, че целта е постигната и работата е свършена…Той не е знак, че всичко е перфектно”.

Има и политически контекст. Социалдемократическото правителство на Виорика Дънчила в Румъния падна, след като изгуби вот на недоверие в парламента. На негово място ще управлява временен кабинет до изборите догодина. Очевидно Брюксел предпочита да приключи наблюдението със стабилен партньор, посочен от румънските избиратели, а не с отиващата си власт, която носи отговорността за връщането назад.

Въпреки това разликите в досегашните резултати на двете страни са повече от очевидни. Днешните доклади са доказателство, че Брюксел не винаги вижда живота с очите на европейските граждани. Питайте когото си искате дали смята корупцията в България за победена на фона на “Апартаментгейт”, “къщите за тъщи” или сериала “КТБ”. Питайте и дали някой смята съдебната реформа за завършена при състезанието с един кон за определяне на следващия главен прокурор.

В Румъния поне двама души от върха на политиката влязоха в затвора – бившият министър-председател Адриан Нъстасе и бившият председател на Камарата на депутатите и лидер на социалдемократите Ливиу Драгня.

В България най-високото ниво от държавната пирамида, на което имаме осъдителна присъда за корупция, е кмет на столичен квартал. При това присъдата не е окончателна.

В Румъния антикорупционната прокуратура има забележителна поредица от резултати в преследването на корупцията и злоупотребите в с властта.

В България държавната комисия известна като КПКОНПИ има жалко досие, завършващо с оставката на шефа ѝ заради незаконни постройки на терасата му, за които той беще наказан с дипломатически пост в чужбина (както по времето на Тодор Живков правеха с тези номенклатурни кадри, които трябва да бъдат отстранени от местната политическа сцена, но в същото време знаят твърде много).

С обвинения за финансови престъпления (не точно корупция) са трима големи за българските мащаби (средни или дребни за европейските) олигарси, чиито изгледи да получат осъдителни присъди са още неясни.

Делото за фалита на четвъртата по големина в страната банка продължава да се точи, а червеният бизнесмен, заловен да укрива издирван от държавата престъпен бос, е пак в играта (макар и низвергнат от местната партийна организация) и не му се наложи дори да обясни с какви пари си е купил ролс-ройса и други битови луксове.

По отношение на мониторинговия Механизъм за сътрудничество и проверка комисиите на Жозе Барозу и Жан-Клод Юнкер имаха различен подход. Барозу изтъкваше, че българите искат Европа да наблюдава политическата им класа и степента на одобрение за мониторинга в страната е висока. Сондажите на “Евробарометър” недвусмислено потвърждават това. Т.е. Брюксел поне претендираше, че е на страната българите срещу политическия им истаблишмънт.

Юнкер изостави тази поза и наблегна на това, че “великата” и древна нация, водена от “мон ами” Бойко Борисов не заслужава клеймото на надзиравана и трябва да бъде освободена от него под условия колкото за кумова срама.

През мандата на Юнкер Европа затъна в проблеми, някои от които започнаха още при втората комисия на предшественика му Барозу (криза на еврото, миграция, Путин и Украйна, хибридната война, Унгария, Полша и десния популизъм, Брекзит), пред които българската и румънската корупция бледнеят. Безрезултатният механизъм стана излишно и досадно бреме, от което Брюксел се чудеше как да отърве и себе си, и политическите си партньори в двете балкански столици. Т.е., за разлика от Барозу, Юнкер беше с “елита” на болните балкански държави, а не с народите им.

Това има своето обяснение – Комисията на Юнкер имаше по-слаба и по-условна подкрепа и в Съвета на ЕС и в Европейския парламент от тези на Барозу. Той имаше нужда да ухажва правителствата, а не на гражданите. Тази зависимост на приемничката му Урсула фон дер Лайен е още по-силна, защото покрепата ѝ в споменатите европейски институции е значително по-слаба от тази на Юнкер и изборът ѝ беше плод на измъчен компромис.

Единственото, за което в България има голяма коалиция между главните политически играчи, е да бъде прекратен мониторингът. Партиите са скарани за всичко освен за едно – Европа да не ги наблюдава. Тук те имат пълно единодушие. Така по отношение на механизма в опозиция се оказа мнозинството от българския народ. Той продължава да иска Брюксел да държи “ръчната спирачка” на неговата политическа класа. Брюксел обаче повече не иска тази коварна ръчка. Той не иска тя да го скара с Бойко.

Положително в края на механизма е поне формалното признание, че България може най-сетне да стане пълноценна и равноправна членка на съюза, свободна от външен надзор. Дали нейните граждани се чувстват такива, си е техен проблем.

Допълнително утешение е, че ЕС в лицето на новата си Комисия и на част от европейските партии искат да въведат мониторинг за върховенството на закона във всичките си държави членки. Но да почакаме първо това да стане и да видим какъв ще бъде той. Не бива да се възлагат прекалени надежди и на европейската прокуратура. Нейните правомощия ще се простират дотам, докъдето стигат финансовите интереси на ЕС.

Можем да бъдем доволни и че с края на мониторинга би трябвало да завърши периодът на наивния еврооптимизъм у нас, на вярата, че Европа ще идва като deus ex machina навсякъде, където българските институции или гражданско общество се провалят. Европа може много да помага, но нито може, нито е длъжна да свърши работата на българите за тяхната собствена държава.

 

Коментари

Некои сте се иправили.

Другите, дето ви носим на гръб го усещаме.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията